лудория, минала във всеки случай каквато и да е мярка. Ала ясно беше, че на Аглая й допадаше тъкмо цялата тази афектираност, с която пристъпваше към декламирането на стиховете. Лисавета Прокофиевна насмалко не я изгони на мястото й, но в момента, когато Аглая щеше да започне да декламира известната балада, двама нови гости се изкачиха от улицата на терасата, разговаряйки високо. Това беше генерал Иван Фьодорович Епанчин, последван от млад човек. Настъпи известно вълнение.

Младият човек, който придружаваше генерала, беше на около двадесет и осем години, висок, строен, с прекрасно и умно лице, с големи черни очи, които бляскаха от духовитост и присмехулност. Аглая дори не се обърна към него и продължи да декламира стиховете, като все още афектирано гледаше само княза и се обръщаше единствено към него. Князът бе разбрал, че тя прави всичко с някаква особена цел. Ала идването на новите гости поне намали донякъде смущението му. Щом ги видя, той се понадигна, любезно кимна отдалеч на генерала, направи знак да не прекъсват декламирането и издебна момент да се дръпне зад креслото, дето се облакъти с лявата си ръка на облегалото и продължи да слуша баладата, така да се каже, вече в по-удобно и не толкова „смешно“ положение, както когато бе седнал в креслото. От своя страна Лисавета Прокофиевна заповеднически махна два пъти с ръка на новодошлите да се спрат. Между другото князът се заинтересува живо от новия си гост, който придружаваше генерала; ясно позна в него Евгений Павлович Радомски, за когото бе вече слушал много неща и бе мислил неведнъж. Объркваха го само цивилните му дрехи; чувал бе, че Евгений Павлович е военен. Иронична усмивка блуждаеше по устните на новия гостенин през цялото време, докато Аглая декламираше стиховете, като че ли бе слушал вече някои неща за „бедния рицар“.

„Може би той е измислил това“ — каза си князът.

Но съвсем друго беше душевното състояние на Аглая. Всичката първоначална афектираност и надутост, с която бе излязла да декламира, бяха отстъпили място на истинска сериозност и проникновение в духа и смисъла на поетичното произведение, с такава изразност произнасяше всяка дума от стиховете, с такава голяма простота ги изговаряше, че в края на декламирането не само завладя вниманието на всички, но с предаване на възвишения дух на баладата като че ли и оправда донякъде оная прекалена афектирана важност, с която бе излязла така тържествено по средата на терасата. В тази важност можеше да се съзре сега само безграничното й и може би дори наивно уважение към това, което се беше заела да предаде. Очите й блестяха и лека, едва забележима тръпка на вдъхновение и възторг мина един-два пъти по прекрасното й лице. Тя издекламира:

Когато си припомняше, по-късно тези моменти, князът продължаваше да изпитва необикновено смущение и се измъчваше от един неразрешим за него въпрос: как можеше да се съчетае такова истинско, прекрасно чувство с такава явна и злобна ирония? Защото той не се съмняваше, че това беше ирония; ясно го разбра и имаше основания за това: през време на декламирането Аглая си позволи да промени буквите А. М.Д. на Н.Ф.Б. Той не можеше да се съмнява, че това не беше грешка и недочуване от негова страна (по- късно се доказа). Във всеки случай прищявката на Аглая — разбира се, шега, макар и много остра и лекомислена — беше предварително обмислена. За „бедния рицар“ всички бяха говорили (и „се бяха смели“) от един месец насам. Ала когато и да се върнеше по-късно към своите спомени, князът се убеждаваше, че Аглая бе произнесла тези букви не само без всякаква отсянка на шега или подигравка, нито бе наблегнала някак на тях, за да предаде по-релефно скрития им смисъл, но, напротив, бе ги казала е такава неизменна сериозност, е такава невинна и наивна простота, че човек би помислил, че тези същите букви бяха в баладата, че така беше напечатана книгата. През време на декламирането нещо тежко и неприятно като че ли оскърби княза. Лисавета Прокофиевна естествено нито разбра, нито забеляза промяната на буквите и намека. Генералът Иван Фьодорович разбра само, че декламират стихове. Между другите слушатели мнозина разбраха и се учудиха и на смелата постъпка на Аглая, и на намерението й, но си замълчаха и се направиха, като че нищо не е било. Но Евгений Павлович (князът беше дори готов да се басира) не само разбра, но даже се помъчи да покаже, че е разбрал: усмихна се твърде иронично.

— Възхитително! — извика генералшата в истинско упоение, веднага щом свърши декламирането. — От кого са стиховете?

— От Пушкин, maman, не ни засрамвайте, как може да не знаете! — извика Аделаида.

— С вас човек може да стане още по-глупав! — отговори с кисел тон Лисавета Прокофиевна. — Срамота! Щом се върнем, дайте ми тези стихове на Пушкин.

— Но ние нямаме май нищо от Пушкин.

— От памтивека се вардалят из къщи два изпокъсани тома — прибави Аделаида.

— Веднага пратете някой в града да купи съчиненията на Пушкин, нека отиде Фьодор или Алексей още с първия влак, по-добре Алексей. Аглая, ела тук! Целуни ме, прекрасно декламира, но — прибави тя почти шепнешком — ако си вложила искреност в декламирането, аз те съжалявам; ако си искала да се подиграваш с него, не одобрявам чувствата ти, така че и в двата случая по-добре беше да не декламираш. Нали ме разбираш? Хайде върви, госпожице, още ми се иска да поговоря с тебе, но доста се заседяхме тук.

В това време князът се ръкуваше с Иван Фьодорович, а той му представяше Евгений Павлович Радомски.