забелязал колко е увлечена от тази странна мисъл. Пожелаеше ли нещо, Настасия Филиповна беше винаги упорита и безмилостна, стига само да реши да изяви желанията си, колкото и да бяха те капризни и дори без никаква полза за нея. И сега тя беше като в истерика, ходеше насам-натам, смееше се трескаво, до припадък, особено на възраженията на разтревожения Тоцки. Тъмните й очи святкаха, на бледите й страни се появиха две червени петна. Изразът на умора и недоволство по лицата на някои от гостите може би още повече разпалваше желанието й да се подиграва; може би идеята й харесваше тъкмо поради своята циничност и жестокост. Някои бяха уверени, че тя таи някаква задна мисъл. Впрочем почнаха да се съгласяват: във всеки случай беше интересно, а за мнозина дори твърде увлекателно. Най-много се вълнуваше Фердишченко.

— Ами ако е нещо такова, което не може да се разправи… пред дами — плахо забеляза мълчаливият момък.

— Тогава няма да го разправите; като че ли се свършиха лошите постъпки — отговори Фердишченко, — колко сте още млад!

— А пък аз не знам коя от постъпките си да смятам за най-лоша — намеси се енергичната дама.

— Дамите не се смятат задължени да разказват — повтори Фердишченко, — но само не се смятат задължени; доброволното участие се приема с благодарност. А и мъжете, на които много не им се иска, могат да се въздържат.

— Но как може да се докаже, че няма да излъжа? — попита Ганя. — А излъжа ли, играта губи целия си смисъл. И кой ще каже истината? Непременно всеки ще се опита да излъже.

— Ами и това е вече привлекателно — да видиш как лъже човек. Но ти, Ганечка, няма какво особено да се страхуваш, че ще излъжеш, защото най-лошата ти постъпка и без това е известна на всички. Но помислете си само, господа — извика изведнъж в някакво вдъхновение Фердишченко, — помислете си само с какви очи ще се гледаме утре например, след като сме разказали такива неща!

— Но нима това е възможно? Нима наистина това е сериозно, Настасия Филиповна? — с достойнство попита Тоцки.

— Боиш ли се от вълци — не ходи в гората! — подигравателно забеляза Настасия Филиповна.

— Но позволете, господин Фердишченко, мигар може да стане от това игра? — настоя Тоцки, все повече и повече разтревожен. — Уверявам ви, че такива неща нямат никога успех; та нали вие сам казахте, че вашият опит не сполучил.

— Как да не е сполучил! А миналия път аз разказах как откраднах три рубли, все пак взех, че го разправих!

— Да допуснем. Но не е възможно така да сте го разказали, че да заприлича на истина и да ви повярват, нали? А Гаврила Ардалионович е пълно право забеляза, че най-малкото предположение за фалш отнема целия смисъл на играта. Истината може да се постигне при тази игра само случайно, при особен вид самохвалство с твърде лош тон, който е невъзможен и съвсем неприличен тук.

— Колко изтънчен човек сте, Афанасий Иванович, просто ме учудвате! — извика Фердишченко. — Представете си, господа, със своята забележка, че не съм могъл да разкажа за кражбата си така, че да заприлича на истина, Афанасий Иванович по най-фин начин намеква, че наистина не съм способен да открадна (защото е неприлично да се разправят такива неща), макар че може би в себе си е напълно уверен, че Фердишченко чудесно може да открадне! Но на работа, господа, на работа, предметите са събрани, а и вие, Афанасий Иванович, сложихте своя, значи, никой не се отказва. Княже, вадете!

Князът мълчаливо мушна ръката си в шапката и първият предмет, който извади, беше на Фердишченко, вторият — на Птицин, третият — на генерала, четвъртият — на Афанасий Иванович, петият — неговият, шестият — на Ганя и така нататък. Дамите не бяха сложили предмети.

— О, Боже, какво нещастие! — извика Фердишченко. — А пък аз мислех, че пръв ще бъде князът, а втори генералът. Но, слава Богу, поне Иван Петрович идва след мене и аз ще бъда удовлетворен, като го слушам. Естествено, господа, аз съм длъжен да дам благороден пример, но най-много съжалявам в този момент, че съм толкова нищожен и незначителен; дори чинът ми е много малък, а и всъщност какво интересно може да има в това, че Фердишченко е извършил някаква лоша постъпка? Пък и коя ми е най- долната постъпка? Чувствувам embarras de richesse41. Или да разкажа повторно за кражбата си, за да убедя Афанасий Иванович, че можеш да откраднеш, без да бъдеш крадец.

— Вие ме убеждавате и в това, господин. Фердишченко, че наистина човек може да се опива от удоволствие, като разказва за мръсните си постъпки, без да са го питали за тях… Впрочем… извинете, господин Фердишченко.

— Заточвайте, Фердишченко, ужасно много дрънкате излишни неща и никога не свършвате! — сърдито и нетърпеливо заповяда Настасия Филиповна.

Всички забелязаха, че след като се беше смяла преди малко до припадък, тя изведнъж стана мрачна, заядлива и раздразнителна; но все пак упорито и деспотично държеше за своята възмутителна прищявка. Афанасий Иванович изпитваше ужасна мъка. Вбесяваше го и Иван Фьодорович: той си пиеше шампанското, като че ли нищо не е станало, и дори може би се готвеше да разкаже нещо, когато му дойде редът.

— Липсва ми остроумие, Настасия Филиповна, затова дрънкам излишни неща! — извика Фердишченко, започвайки да разказва. — Ако бях толкова остроумен, колкото Афанасий Иванович или Иван Петрович, щях да седя като тях цялата вечер, без да отворя уста. Княже, позволете да попитам как мислите вие: винаги съм бил с впечатлението, че в света има много повече крадци, отколкото честни хора, и че дори няма истински честен човек, който поне веднъж в живота ей да не е откраднал нещо. Това е моя мисъл, но от нея аз съвсем не вадя заключение, че в света има само крадци, макар че, Бога ми, ужасно ми се иска понякога да разсъждавам така. А как мислите вие?

— Пфуй, колко глупаво се изразявате — обади се Дария Алексеевна — и каква е тая дивотия, че непременно всички са откраднали по нещо; аз никога нищо не съм откраднала.

— Вие никога нищо не сте откраднали, Дария Алексеевна; но да видим какво ще каже князът, който изведнъж цял се изчерви?

— Струва ми се, че вие казвате истината, само че много преувеличавате — рече князът, който наистина, кой знае защо, се беше изчервил.

— А вие самият, княже, нищо ли не сте откраднали?

— Пфуй! Какъв смешен въпрос! Дръжте си езика, Фердишченко — намеси се генералът.

— Работата е ясна: щом ви дойде редът да разказвате, досрамя ви и гледате да повлечете княза със себе си, понеже не може да възрази — каза троснато Дария Алексеевна.

— Фердишченко, или разказвайте, или млъкнете и не закачайте другите. Просто карате всички да губят търпение — остро и ядосано каза Настасия Филиповна.

— Веднага, Настасия Филиповна; но щом князът вече призна, защото аз твърдя, че той все едно, че призна, какво ли би казал някой друг (не казвам име), ако би решил някой ден да каже истината? Колкото до мене, господа, няма какво повече да разказвам: всичко е много просто, глупаво и отвратително. Но уверявам ви, че не съм крадец; а как откраднах, сам не знам. Това стана преди две години във вилата на Семьон Иванович Ишченко един неделен ден. У него имаше гости на обед. След обеда мъжете останаха да пият. Дойде ми на ум да помоля Мария Семьоновна, дъщеря му, госпожица, да изсвири нещо на пианото. Минавам през ъгловата стая, на работната масичка на Мария Ивановна оставена една зелена банкнота от три рубли: извадила ги да купят нещо за домакинството. В стаята няма жива душа. Взех банкнотата и я сложих в джоба си, защо — не знам. Какво ме прихвана — не ми е ясно. Само че побързах да се върна и седна на масата. Седях и чаках доста развълнуван, дрънках непрекъснато, разправих анекдоти, смеех се; после седнах при дамите. След около половин час забелязаха изчезването на банкнотата и почнаха да разпитват слугините. Подозренията паднаха на Дария. Аз проявих необикновено любопитство и интерес и помня дори, че когато Дария съвсем се уплете, почнах да я увещавам да си признае, като й гарантирах напълно, че Мария Ивановна ще й прости. Направих го на висок глас, пред всички. Всички бяха вперили очи в нас, а аз изпитвах необикновено удоволствие тъкмо от това, че проповядвам морал, а банкнотата е в джоба ми. Още същата вечер изпих трите рубли в един ресторант. Влязох и си поръчах бутилка лафит; за