— О-о! Щом той се намира под особено покровителство, и аз ще бъда кротък…

Но Настасия Филиповна стана, без да го слуша, и тръгна лично да посрещне княза.

— Съжалявах — каза тя, като се намери изведнъж пред княза, — че в бързината днес забравих да ви поканя и много се радвам, че сам ми давате сега възможност да ви благодаря и да ви похваля за вашата решителност.

При тези думи тя гледаше втренчено княза и се мъчеше поне малко да си обясни постъпката му.

Може би князът щеше да отговори нещо на нейните любезни думи, но беше толкова поразен и смаян, че не можа да каже ни дума. Настасия Филиповна забеляза това с удоволствие. Тази вечер тя беше в гала облекло и правеше необикновено впечатление. Тя хвана княза за ръката и го поведе към гостите. Преди да прекрачат прага на гостната, князът изведнъж се спря и с необикновено вълнение бързо й пошепна:

— Всичко във вас е съвършенство… дори това, че сте слаба и бледа… човек дори не би желал да ви види другояче в мисълта си… Толкова ми се искаше да дойда у вас… аз… извинете…

— Не се извинявайте — засмя се Настасия Филиповна, — това ще наруши цялата странност и оригиналност. Защото с право казват, че вие сте странен човек. Та, значи, вие смятате, че съм съвършенство, да?

— Да.

— Макар че минавате за майстор в отгатването, този път сбъркахте. Още днес ще ви го докажа…

Тя представи княза на гостите, повечето от които вече го познаваха. Тоцки побърза да каже някаква любезност. Всички като че ли малко се оживиха, всички заприказваха отведнъж и почнаха да се смеят. Настасия Филиповна покани княза да седне до нея.

— Но какво чудно има в идването на княза? — извика по-високо от всички Фердишченко. — Работата е ясна и говори сама за себе си!

— Работата е много ясна и говори много за себе си — подхвана изведнъж Ганя, който досега бе мълчал. — Аз наблюдавах днес княза почти непрекъснато, още от момента, когато той за пръв път видя портрета на Настасия Филиповна, на масата на Иван Фьодорович. Много добре си спомням, че още тогава помислих за нещо, в което сега съм напълно убеден и което впрочем сам князът ми призна.

Цялата тази фраза Ганя произнесе извънредно сериозно, без ни най-малка шеговитост, даже мрачно, което прозвуча малко странно.

— Аз не съм ви правил признания — отговори князът, като се изчерви, — само отговорих на един ваш въпрос.

— Браво, браво! — извика Фердишченко. — Ето един поне искрен отговор, хитър и искрен!

Всички прихнаха да се смеят.

— Ама недейте крещя, Фердишченко — с отвращение му забеляза шепнешком Птицин.

— Не очаквах от вас такива подвизи, княже — промълви Иван Фьодорович, — но знаете ли кому би подхождало това? А пък аз ви смятах за философ! Ей, че покрит въглен.

— И като гледам как князът се черви от една невинна шега като невинно младо момиче, заключавам, че този благороден момък храни в сърцето си най-похвални намерения — изведнъж и съвсем неочаквано рече или по-скоро изфъфли беззъбото седемдесетгодишно старче, което бе мълчало досега и от което никой не можеше да очаква, че ще отвори уста да продума тази вечер. Всички още по-силно се изсмяха. Старчето навярно помисли, че се смеят на неговото остроумие и гледайки другите, още повече се разсмя, като при това мъчително се разкашля, поради което Настасия Филиповна, която, неизвестно защо, необикновено много обичаше всички подобни оригинали-старчета, бабички и дори смахнати, веднага почна да го милва и целува и каза да му дадат още една чаша чай. Тя помоли прислужницата да й донесе наметката, загърна се с нея и нареди да сложат още дърва в камината. На въпроса й колко е часът, прислужницата отговори, че е вече десет и половина.

— Господа, не искате ли да пиете шампанско — предложи изведнъж Настасия Филиповна. — Приготвила съм го. Може би ще ви стане по-весело. Моля, не се стеснявайте.

Предложението на Настасия Филиповна и особено простичкият начин, по който бе направено, се стори на всички много странно. Всички знаеха какво необикновено благоприличие цареше на предишните й вечери. Изобщо вечерта ставаше по-весела, но не както винаги. Ала от виното не се отказаха; генералът прие пръв, след това енергичната дама, старчето, Фердишченко и най-после всички останали. Тоцки взе също една чаша, като се надяваше да внесе хармония в настъпилия нов тон и да му придаде по възможност характера на мила шега. Единствен само Ганя не пи. Мъчно беше да се разбере каквото и да е от странните, понякога много резки и бързи постъпки на Настасия Филиповна, която също взе чаша вино и заяви, че тази вечер ще изпие три чаши, и от нейния истеричен и безпричинен смях, последван изведнъж от мълчалива и дори мрачна замисленост. Някои подозираха, че има треска; най-сетне почнаха да забелязват, че и тя самата сякаш чака нещо, поглежда често към часовника, става нетърпелива, разсеяна.

— Вие имате като че ли малко треска? — попита енергичната дама.

— Дори силна, а не малка, затова се и загърнах с наметката — отвърна Настасия Филиповна, която наистина беше пребледняла и сякаш правеше от време на време усилия да сдържи силните си тръпки.

Всички се разтревожиха и раздвижиха.

— А няма ли да бъде по-добре да оставим домакинята да си почине? — обади се Тоцки, като погледна Иван Фьодорович.

— По никой начин, господа! Много ви моля да останете. Вашето присъствие, особено днес, ми е необходимо — настойчиво и многозначително заяви изведнъж Настасия Филиповна. И тъй като почти всички гости вече знаеха, че тази вечер ще им бъде съобщено едно много важно решение, те отдадоха на тези думи извънредно голямо значение. Генералът и Тоцки още веднъж се спогледаха. Ганя конвулсивно трепна.

— Добре ще е да поиграем на нещо — каза енергичната дама.

— Аз знам една чудесна нова игра — подхвана Фердишченко, — това е поне една игра, която бе опитана само веднъж, и то без успех.

— Каква е тя? — попита енергичната дама.

— Събрали се бяхме веднъж една компания, вярно, че си бяхме пийнали, и изведнъж някой направи предложение всеки от нас, без да става от масата, да разправи нещо на висок глас за себе си, но такова, което сам той искрено и добросъвестно смята за най-долната от всичките си долни постъпки през целия си живот; но да бъде искрено, главно да бъде искрено, да не е лъжа!

— Странна мисъл — каза генералът.

— Че колкото по-странна е, ваше превъзходителство, толкова по-добре.

— Смешна мисъл — каза Тоцки, — но впрочем много ясна: особен вид самохвалство.

— Може би тъкмо това и трябваше, Афанасий Иванович.

— Но от такава игра по-скоро ще заплачеш, отколкото ще се засмееш — забеляза енергичната дама.

— Съвсем невъзможна и глупава работа — обади се Птицин.

— А има̀ ли успех? — попита Настасия Филиповна.

— Там е работата, че нема̀, лошо излезе, всеки наистина разправи по нещо, мнозина казаха истината и представете си, някои дори с удоволствие разказваха, но след това всеки се засрами, не изкарахме докрай! Ала общо взето беше много весело, тоест особен род весело.

— Наистина не би било зле! — забеляза Настасия Филиповна, като изведнъж цяла се оживи. — Защо да не опитаме, господа! Вярно, че не сме някак весели. Ако всеки от нас се съгласи да разправи нещо… от този род… разбира се, доброволно, при пълна свобода, нали? Може пък ние да изкараме докрай? Във всеки случай страшно оригинално.

— Ето една гениална мисъл! — подхвана Фердишченко. — Дамите впрочем не участвуват, започват мъжете; ще теглим жребие, както направихме тогава! Непременно, непременно! Който не иска, естествено няма да разказва, но ще бъде твърде нелюбезно от негова страна! Дайте по някой предмет за жребие, господа, ще ги сложим в шапката ми, князът ще ги вади. Играта е много проста: всеки трябва да разкаже най-долната постъпка от целия си живот — съвсем лесно, господа! Ще видите! Ако някой позабрави нещо, наемам се веднага да му припомня!

Идеята не харесваше никому. Едни се мръщеха, други хитро се подсмиваха. Някои възразяваха, но доста слабо, например Иван Фьодорович, който не желаеше да противоречи на Настасия Филиповна, тъй като бе