почтен и с изтънчена култура човек. Всъщност ако — да речем — Настасия Филиповна проявеше изведнъж някое мило и грациозно невежество, като кажеше например, че селянките могат да носят батистено бельо, каквото носи тя, Афанасий Иванович навярно би останал извънредно доволен. Такива резултати целеше да постигне отначало и цялото възпитание на Настасия Филиповна според програмата на Тоцки, който разбираше много от подобни неща; но уви! Получиха се странни резултати. Въпреки всичко това обаче в Настасия Филиповна имаше и оставаше нещо, което понякога смайваше дори самия Афанасий Иванович с необикновената си и пленителна оригиналност, с някаква сила, и понякога го очароваше даже и сега, когато бяха вече рухнали всичките му планове по отношение на Настасия Филиповна.
Князът бе посрещнат от едно момиче (прислугата у Настасия Филиповна беше винаги женска) и за негово учудване то изслуша без всякакво недоумение молбата му да доложи за него. Нито калните му обуща, нито широкополата шапка, нито пелерината без ръкави, нито смутеният му вид не го накараха ни най-малко да се поколебае. То свали пелерината му, покани го да почака в гостната и веднага отиде да доложи за него.
Компанията, която се беше събрала у Настасия Филиповна, се състоеше от най-обикновените й и постоянни познати. Имаше дори много по-малко хора, отколкото на по-раншните приеми в такива дни. Между първите и най-главните бяха Афанасий Иванович Тоцки и Иван Фьодорович Епанчин; и двамата бяха любезни, но и двамата някак неумело прикриваха неспокойствието си, с което очакваха да чуят обещаното решение за Ганя. Освен тях естествено беше и Ганя — също много мрачен, много замислен и дори почти съвсем „нелюбезен“; той стоеше повечето настрана и мълчеше. Не бе посмял да доведе Варя, но и Настасия Филиповна не спомена за нея; затова пък, щом се поздрави с Ганя, тя му припомни сцената, която се бе разиграла днес между него и княза. Генералът, който още не беше чул за нея, се заинтересува. Тогава Ганя сухо, сдържано, но съвсем искрено разказа всичко, което се беше случило преди малко, и как ходил вече при княза да му иска извинение. След това той изказа разпалено мнението си, че е много чудно, дето, бог знае защо, наричат княза „идиот, че той мисли за него тъкмо обратното и че, разбира се, този човек е много хитър“. Настасия Филиповна изслуша тази преценка е голямо внимание и е любопитство наблюдаваше Ганя, но разговорът мина веднага на Рогожин, който бе взел толкова важно участие в днешната история и за когото също с необикновено любопитство се заинтересуваха Афанасий Иванович и Иван Фьодорович. Излезе, че най-точни сведения за Рогожин можа да даде Птицин, който бе тичал заедно с него да урежда работите му едва ли не до девет часа вечерта. Рогожин настоявал на всяка цена да му намерят още днес сто хиляди рубли. „Наистина той беше пиян — забеляза Птицин, — но колкото и да е мъчно, струва ми се, че стоте хиляди ще се намерят, не знам само дали днес и дали всичките; а тичат мнозина, Киндер, Трепалов, Бискуп; готов е да плати каквато й да е лихва; разбира се, всичко това в пияно състояние и с небивала радост…“ — заключи Птицин. Всички тези известия бяха посрещнати с интерес, но впечатлението беше донякъде мрачно; Настасия Филиповна мълчеше, явно не желаейки да каже какво мисли; Ганя също. Генерал Епанчин се тревожеше вътрешно едва ли не повече от всички; огърлицата, която бе предал още сутринта, беше приета с много студена любезност и дори с някаква особена ирония. Единствен между гостите Фердишченко беше във весело и празнично настроение и, кой знае защо, от време на време се смееше високо, и то сигурно само защото си бе избрал ролята на шут. Самият Афанасий Иванович, който минаваше за остроумен и изящен разказвач и по-рано на тези вечери обикновено водеше разговора, явно нямаше настроение и дори беше някак необичайно загрижен. Останалите гости, които впрочем не бяха много (един жалък стар учител, бог знае защо поканен, някакъв неизвестен и много млад човек, който ужасно се стесняваше и през цялото време мълчеше, една енергична дама на около четиридесет години, актриса, и една извънредно хубава, извънредно добре и богато облечена и необикновено мълчалива млада дама), не само не можеха да оживят разговора, но дори просто не знаеха понякога какво да приказват.
Ето защо появяването на княза дойде тъкмо навреме. Съобщаването на името му предизвика недоумение и няколко странни усмивки, особено когато по учуденото лице на Настасия Филиповна разбраха, че тя не е и помисляла да го кани. Но след учудването по лицето й се изписа изведнъж такава радост, че повечето присъствуващи веднага се приготвиха да посрещнат нечакания гост със смях и весело настроение.
— Направил го е навярно от наивност — заключи Иван Фьодорович Епанчин — и изобщо е доста опасно да се поощряват подобни наклонности, но в този момент наистина не е лоша идеята му да дойде макар и по такъв оригинален начин: може би ще ни повесели, доколкото поне мога да съдя за него.
— Толкова повече, че сам се е поканил! — веднага прибави Фердишченко.
— Та какво от това? — попита сухо генералът, който мразеше Фердишченко.
— Това, че трябва да плати за вход — поясни той.
— О, княз Мишкин все пак не е Фердишченко — не се стърпя генералът, който и досега не можеше да се примири с мисълта, че се намира в една компания с Фердишченко, и то на равна нога.
— Ех, генерале, пощадете Фердишченко — отговори той усмихнато. — Аз имам тук специални права.
— Какви специални права?
— Миналия път имах честта подробно да обясня това на компанията; ще го повторя още веднъж за ваше превъзходителство. Благоволете да забележите, ваше превъзходителство: всички са остроумни, а аз не съм. За да бъда обезщетен, аз си изпросих позволението да казвам истината, тъй като на всички е известно, че истината казват само онези, които не са остроумни. Освен това аз съм много отмъстителен човек, и то също защото не съм остроумен. Понасям покорно всяко оскърбление, докато оскърбителят претърпи първата несполука; но още при първата му несполука аз му припомням нанесеното ми оскърбление и веднага си отмъщавам по някой начин, ритам, както се изрази за мене Иван Петрович Птицин, който, разбира се, сам никога не рита. Нали знаете баснята на Крилов, ваше превъзходителство, „Лъвът и Магарето“? Ето това сме ние двамата е вас, за нас е написана.
— Пак задрънкахте май глупости, Фердишченко. — кипна генералът.
— Но защо се сърдите, ваше превъзходителство? — продължи Фердишченко, който и без това се надяваше, че ще може да продължи и още по надълго да се разпростре. — Не се безпокойте, ваше превъзходителство, аз си знам мястото: ако казах, че ние с вас сме Лъвът и Магарето от баснята на Крилов, разбира се, аз вземам ролята на Магарето, а ваше превъзходителство е Лъвът, както е казано в баснята на Крилов:
А аз, ваше превъзходителство, съм Магарето.
— С последното съм съгласен — непредпазливо прибърза да каже генералът.
Всичко това бе, разбира се, грубо и преднамерено направено, но така беше вече прието — признаваха на Фердишченко правото да играе ролята на шут.
— Ами че мене само затова ме търпят и пускат тук — извика изведнъж Фердишченко, — тъкмо за да приказвам в този дух. Възможно ли е наистина да се приема такъв човек като мене? Та това ми е ясно. Може ли да сложат мене, Фердишченко, да седя до един такъв изтънчен джентълмен като Афанасий Иванович? Без да искаш, стигаш само до едно обяснение: слагат ме да седна тъкмо защото е невъзможно да си представиш подобно нещо.
Но на Настасия Филиповна като че ли харесваха тези шеги, макар че бяха груби и язвителни, понякога дори много. Тези, които държаха непременно да ходят у нея, трябваше да се решат да понасят Фердишченко. Той бе отгатнал може би истината, като предположи, че бяха почнали да го приемат само защото още от първия път стана с присъствието си непоносим за Тоцки. От своя страна Ганя бе изтърпял от него безкраен низ мъчения и в това отношение Фердишченко успя до голяма степен да бъде полезен на Настасия Филиповна.
— Ще помоля княза да почне, като ни изпее някой моден романс — заключи Фердишченко, поглеждайки към Настасия Филиповна, за да види какво ще каже.
— Не ви съветвам, Фердишченко, и, моля ви се, не прекалявайте — студено забеляза тя.