стълбата.

— Не ме изпращайте! — извика му тя. — Довиждане, до довечера! Но непременно, чувате ли!

Той се върна смутен, замислен; тежка загадка, по-тежка от предишните, измъчваше душата му. Във въображението му беше и князът… Толкова се беше унесъл, че едва забеляза как цялата тълпа на Рогожин минаваше край него и дори го изтика към вратата, като бързаше да се измъкне след Рогожин от квартирата. Всички говореха много високо за нещо. Рогожин вървеше заедно с Птицин и настойчиво му говореше за нещо важно и, види се, неотложно.

— Загуби, Ганка! — викна той, като минаваше край него.

Ганя погледна тревожно след тях.

Князът излезе от гостната и се затвори в стаята си. Веднага при него дотича Коля да го утешава. Клетото момче като че ли не можеше вече да се отдели от него.

— Добре, че си отидохте — каза той, — сега там ще почне още по-голяма караница от преди, всеки ден е така у нас и всичко се забърка заради тази Настасия Филиповна.

— У вас са се насъбрали много и най-различни страдания — забеляза князът.

— Да, много страдания. Но какво ще говорим за нас. Сами сме си виновни за всичко. Но аз имам един голям приятел, който е още по-нещастен. Искате ли да ви запозная с него?

— С голямо удоволствие. Ваш другар ли?

— Да, кажи-речи, другар. Ще ви обясня всичко това по-късно… А хубава е Настасия Филиповна, какво ще кажете? Никога досега не бях я виждал, а какво ли не правех да я видя. Просто ме порази. Всичко бих простил на Ганка, ако го вършеше от любов; но защо взема пари, то е лошото!

— Да, не ми харесва много вашият брат.

— Как ще го харесвате! След като ви… А да ви кажа ли, има някои предразсъдъци, които не мога да търпя. Достатъчно е един луд, глупак или злодей в пристъп на лудост да удари някому плесница, за да бъде този човек опозорен за цял живот и да не може да измие позора освен с кръв или пък ако го молят на колене за прошка. Според мене това е глупост и деспотизъм. Това е темата на Лермонтовата драма „Маскарад“, която намирам за глупава, тоест искам да кажа неестествена. Вярно е, че той я е писал почти в детинството си.

— Вашата сестра ми хареса много.

— Как заплю Ганка в лицето. Смела е Варка! А вие не го заплюхте и сигурен съм, че то не е от липса на смелост. Но ето я и нея самата, за вълка говорихме и той в кошарата. Знаех, че ще дойде: тя е благородна, макар да си има недостатъци.

— А ти нямаш работа тук — започна тя да се кара на Коля, — върви при татко. Не ви ли дотяга, княже?

— Съвсем не, напротив.

— Ето я нея, голямата, пак захвана! Това й е лошото. Впрочем аз мислех, че баща ми ще отиде навярно с Рогожин. Сигурно сега съжалява. Да видим наистина какво става с него — прибави Коля на излизане.

— Слава Богу, заведох мама и я сложих да поспи; всичко се умири. Ганя е смутен и много замислен. А и има защо. Какъв урок!… Дойдох да ви благодаря още веднъж и да ви попитам, княже: познавахте ли Настасия Филиповна, преди да я видите днес?

— Не, не я познавах.

— Как можахте тогава да й кажете право в очите, че „не е такава“. И май че познахте. Излезе, че наистина може би не е такава. Впрочем не мога да я разбера! Разбира се, нейното намерение беше да ни оскърби, това е ясно. И по-рано бях чувала много странни неща за нея. Но ако е дошла да ни покани, защо започна да се държи така с мама? Птицин я познава много добре и казва, че не е могъл да разбере държането й преди малко. А с Рогожин как се държа? Ако се уважаваш, не би трябвало да държиш такъв език в къщата на своя… И мама е много неспокойна за вас.

— Няма нищо! — каза князът и махна с ръка.

— И как тя ви послуша…

— За какво ме послуша?

— Казахте й, че е срамота за нея и тя веднага съвсем се промени. Вие имате влияние върху нея, княже — прибави Варя и едва-едва се усмихна.

Вратата се отвори и съвсем неочаквано влезе Ганя. Дори не се смути, като видя сестра си; постоя малко на прага и изведнъж решително се приближи до княза.

— Княже, аз постъпих подло, простете ми, миличък — каза изведнъж той, силно развълнуван. По лицето му бе изписана силна болка. Князът гледаше смаял и не отговори веднага. — Хайде простете ми, простете ми де! — настоя нетърпеливо Ганя. — Хайде, ако искате, ей сега ще ви целуна ръката!

Князът беше извънредно слисан и без да каже дума, прегърна Ганя е двете си ръце. И двамата искрено се целунаха.

— Съвсем, съвсем не мислех, че сте такъв — каза най-сетне князът, като едва си поемаше дъха, — мислех, че не сте… способен.

— Да си призная грешката ли?… И откъде ми дойде преди малко тая мисъл, че сте идиот! Вие забелязвате онова, което другите никога не ще забележат. С вас човек може да поговори, но… по-добре да не говорим!

— Ето пред кого ще трябва да признаете вината си — каза князът, като посочи Варя.

— Не, те всички са мои врагове. Бъдете уверен, княже, че много пъти съм опитвал; тук не прощават искрено! — извика разпалено Ганя и се извърна от Варя.

— Не, ще ти простя! — каза изведнъж Варя.

— И ще дойдеш довечера у Настасия Филиповна?

— Ще дойда, ако ми заповядаш, само че по-добре сам разсъди: има ли сега поне малка възможност да отида?

— Но нали тя не е такава. Ти виждаш колко е загадъчна! Какви номера прави! — И Ганя злобно се засмя.

— И аз знам, че не е такава и че прави номера, и то какви? И после, Ганя, виж за какъв те смята! Макар че целуна ръка на мама. Макар че това са някакви номера, но все пак тя се подиграваше с тебе! Вярвай ми, братко, това не струва седемдесетте и пет хиляди! Казвам ти го, защото ти все още си способен на благородни чувства. Хайде, не отивай и ти! Пази се! Това не може да има добър край.

След тези думи Варя, цялата развълнувана, бързо излезе от стаята…

— Ето какви са те всичките! — каза Ганя и се усмихна. — Да не мислят, че аз не знам всичко това? О, аз знам много повече от тях.

Като каза това, Ганя седна на дивана, явно желаейки да поседи повече.

— Щом сам знаете — запита доста плахо князът, — как можахте да се подложите на такива мъки, като сте уверен, че тя всъщност не струва седемдесет и пет хиляди?

— Аз не говоря за това — измънка Ганя. — Но всъщност кажете ми как мислите вие, любопитен съм да знам вашето мнение: струват ли си тези „мъки“ седемдесетте и пет хиляди, или не струват?

— Според мене не струват.

— Е да, знаех го. Но срамно ли е да се ожениш при тези условия?

— Много е срамно.

— Знайте тогава, че ще се оженя, и то сега вече непременно. Одеве още се колебаех, но сега вече не! Няма смисъл да говорите! Знам какво ще кажете…

— Не, няма да кажа това, което очаквате, но много се чудя на вашата необикновена увереност…

— В какво? Каква увереност?

— Че Настасия Филиповна непременно ще се омъжи за вас и че всичко това е вече свършено, а, второ, дори ако се омъжи, че тези седемдесет и пет хиляди ще влязат направо в джоба ви. Впрочем вярно е, че в тая работа има много неща, които аз не знам.

Ганя се приближи бързо до княза.

— Естествено вие не знаете всичко — каза той, — но иначе защо да вземам това бреме върху себе си?