— Не, Бога ми! Стана скандал, но аз не я ударих силно. Само веднъж замахнах, и то за да се защитя. Но нали дяволът си няма работа: излезе, че дамата в светлосиньо била англичанка, гувернантка или някаква там домашна приятелка на княгиня Белоконская, а другата е черната рокля била най-голямата от княгините Белоконски, стара мома на около тридесет и пет години. А всички знаят какви са отношенията между генералшата Епанчина и семейство Белоконски. Всички княгини припадат, сълзи, траур по любимото кученце, шестте княгини пищят, пищи и англичанката — с една дума, краят на света! Е, разбира се, аз ходих да изкажа съжаления, молих да ме извинят, писах писмо, но не приеха нито мене, нито писмото: оттам и скарването ми с Епанчини, оттогава се затвориха и всички врати за мене!
— Но позволете, как ще обясните това? — попита изведнъж Настасия Филиповна. — Преди пет-шест дни аз прочетох в „Independance“ — а аз чета редовно „Independance“ — точно същата история! Ама съвсем същата! Това станало във влака по една от железопътните линии край Рейн между французин и англичанка: също така била грабната пура, също така било хвърлено през прозореца кученце и най-после всичко свършило точно така, както разказахте вие. Дори роклята е също така светлосиня!
Генералът се изчерви до уши. Коля също се изчерви и стисна с ръце главата си; Птицин бързо се извърна. Само Фердишченко както преди се смееше с глас. За Ганя няма какво да приказваме: през цялото време мълчеше и изпитваше непоносима мъка.
— Но аз ви уверявам — измънка генералът, — че и с мене се случи точно същото…
— Татко наистина имаше неприятност с мистрис Шмид, гувернантката на Белоконски — извика Коля, — аз си спомням.
— Как! Точно такава ли? Една и съща история в двата края на Европа, и то съвсем еднаква с всичките подробности, дори и роклята светлосиня! — настояваше безмилостно Настасия Филиповна. — Аз ще ви пратя „Independance Belge“!
— Но забележете — все още настояваше генералът, че с мене това се случи преди две години.
— А, виж къде била разликата!
Настасия Филиповна се смееше като истерична.
— Татенце, моля ви да излезете за малко, искам да ви кажа две думи — с треперещ, измъчен глас рече Ганя и хвана машинално баща си за рамото. Безкрайна омраза кипете в погледа му.
В същия миг от антрето се чу извънредно силен звън. Такова рязко дърпане можеше да скъса връвта на звънеца. Това предвещаваше необикновено посещение. Коля отърча да отвори.
X
За миг антрето се изпълни с шумна тълпа; в гостната останаха с впечатление, че отвън са влезли няколко души и продължават да влизат още. Няколко гласа говореха и викаха едновременно; говореха и викаха и на стълбата, където вратата за антрето, както изглежда, не бе затворена. Очевидно посещението беше извънредно странно. Всички се спогледаха; Ганя се спусна към залата, но и там вече бяха влезли няколко души.
— А, ето го и него, юдата! — извика познат на княза глас. — Здравей, Ганка, подлецо!
— Той е, същият! — потвърди друг глас.
Князът не можеше повече да се съмнява: единият глас беше на Рогожин, а другият на Лебедев.
Ганя стоеше като вцепенен на прага на гостната и без да се опитва да ги спре, гледаше мълчаливо как в салона подир Парфьон Рогожин влязоха един по един около дванадесетина души. Компанията беше необикновено разнообразна и се отличаваше не само с разнообразието, но и с безобразието си. Някои влизаха така, както са били на улицата — с палта и шуби. Съвсем пияни впрочем нямаше, ала всички изглеждаха здравата пийнали. Всички като че ли чувствуваха нуждата да бъдат заедно, за да влязат; сам никой не би посмял, но вкупом всеки сякаш побутваше другия. Дори самият Рогожин стъпваше предпазливо начело на тълпата, но таеше някаква мисъл в главата си и изглеждаше мрачен, сърдит и угрижен. А другите образуваха само хор или по-точно казано, банда, която идваше да помага. Освен Лебедев тук беше и фризираният Зальожев, който бе свалил шубата си в антрето и бе влязъл безцеремонно и наконтен, и други две-три личности като него, явно млади търговци. Някакъв с полувоенно палто; някакъв дребен и необикновено дебел човек, който непрекъснато се смееше; някакъв грамаден господин, висок, почти два метра, също необикновено дебел, необикновено мрачен и мълчалив, който явно се надяваше извънредно много ма юмруците си. Имаше и един студент по медицина и едно подмазващо се поляче. От стълбата надничаха в антрето, но не се решаваха да влязат, две непознати дами; Коля тръшна вратата под носа им и тури резето.
— Здравей, Ганка, подлецо! Не очакваше да видиш Парфьон Рогожин, а? — повтори Рогожин, като стигна до гостната и застана на вратата срещу Ганя. Но в този миг той изведнъж съгледа в гостната, точно срещу себе си, Настасия Филиповна. Явно не му бе минавало дори през ума, че може да я срещне тук, защото присъствието й му направи необикновено впечатление; толкова побледня, че даже устните му посиняха. — Значи, истина е! — каза той тихо и като че ли на себе си, съвсем отпаднал. — Свършено!… Е… Ама ти ще ми платиш сега! — каза той изведнъж, като скърцаше със зъби и гледаше Ганя с бясна злоба. — Хайде… ах ти!…
Той дори се задъхваше и едва говореше. Тръгна машинално към гостната, но щом прекрачи прага, изведнъж зърна Нина Александровна и Варя и се спря, малко сконфузен въпреки голямото си вълнение. Подир него влезе Лебедев, който го следваше като сянка и бе вече много пиян, после студентът, господинът с юмруците, Зальожев, който се кланяше надясно и наляво, и най-после се промъкна дребничкият дебелан. Присъствието на дамите все още донякъде ги възпираше и явно много им пречеше, разбира се, само преди
— Как? И ти ли си тук, княже? — разсеяно каза Рогожин, учуден донякъде, че го вижда тук. — И пак с гетричките, ех! — въздъхна той, вече забравил за княза и вперил поглед пак в Настасия Филиповна, към която продължаваше да върви, притеглян като от магнит.
Настасия Филиповна също гледаше гостите с неспокойно любопитство.
Ганя най-после дойде на себе си.
— Но моля ви се, какво значи най-сетне това? — попита високо той, като огледа строго всички; които влязоха, и се обърна главно към Рогожин. — Струва ми се, не влязохте в конюшня, господа, тук са майка ми и сестра ми…
— Виждаме, че майка ти и сестра ти са тук — процеди през зъби Рогожин.
— Вижда се, че майка ти и сестра ти са тук — повтори Лебедев за важност.
Смятайки навярно, че е дошъл моментът, господинът с юмруците започна да ръмжи.
— Стига! — изведнъж и някак с прекомерно повишен глас кресна Ганя. — Първо, моля ви да минете всички в салона, а след това позволете да знам…
— Гледай ти, не ме познава! — злобно се ухили Рогожин, без да мръдне от мястото си. — Не позна ли Рогожин?
— Да речем, че с вас сме се срещали някъде, но…
— Гледай го ти, срещал ме някъде! Ами че няма още три месеца, откак аз загубих на игра с тебе двеста рубли, които бяха на баща ми, така и си умря старецът, без да узнае; ти ме замъкна, а Книф правеше шмекерии. Не ме познаваш? Та Птицин е свидетел! Да извадя сега от джоба си три рубли и да ти ги покажа, ти си готов да изпълзиш за тях на четири крака чак до Василевския — такъв си ти! Душата ти е такава! Аз и сега съм дошъл да те купя целия с пари, не гледай, че съм влязъл с такива ботуши, имам пари, драги, много пари, целият ще те купя, тебе и всичко живо тук… ако искам, всички ви ще купя! Всичко ще купя! — горещеше се Рогожин и като че ли все повече и повече го хващаше пиянството. — Е-ех! — извика той. — Настасия Филиповна! Не ме изпъждайте, кажете ми само една думичка: ще се венчаете ли за него, или не?
Рогожин зададе въпроса си съвсем отчаян, като на някакво божество, но със смелостта на човек, осъден на смърт, който няма какво повече да губи. Със смъртна мъка очакваше отговора.
Настасия Филиповна го измери с подигравателен и високомерен поглед, но след това погледна Варя и Нина Александровна, погледна Ганя и изведнъж промени тона си.
— Съвсем не, какво ви става? И отде ви е дошло на ума да ми задавате подобен въпрос? — отговори тя
