тихо и сериозно и сякаш с известно учудване.

— Не? Не! — извика Рогожин едва ли не изпадайки в изстъпление от радост. — Значи, не?! А мене ми казаха… Аха! Тъй, значи!… Настасия Филиповна! Те казват, че ви сгодили с Ганка! А аз на всички им казвам: с него ли? Та нима е възможно? Ами че аз за сто рубли цял ще го купя, ще му дам хиляда, хайде, три, за да отстъпи, и преди сватбата той ще избяга и ще ми остави годеницата си. Не е ли вярно, Ганка, подлецо! Нали ще вземеш три хиляди! На̀ ти ги, дръж! Затова и дойдох, за да ми се подпишеш, че се отказваш; казах: ще те купя — и ще те купя!

— Махай се оттук, ти си пиян! — извика Ганя, като ту почервеняваше, ту побледняваше.

След като той извика, веднага креснаха внезапно няколко гласа; цялата банда на Рогожин отдавна вече чакаше първата дума на предизвикателство. Лебедев с необикновено усърдие шепнеше нещо на ухото на Рогожин.

— Имаш право, чиновнико! — отговори Рогожин. — Имаш право, пияна душо! Ех, тъй да бъде. Настасия Филиповна! — извика той, вперил в нея полуумен поглед, като хем се плашеше, хем изведнъж се окуражаваше до дързост. — Ето осемнадесет хиляди! — И той тръшна на масичката пред нея една пачка, завита в бяла хартия и завързана на кръст с връвчици. — Ето! И… и още ще има!

Той не посмя да довърши това, което искаше да каже.

— Не-не-не! — зашепна му пак Лебедев, страшно уплашен; лесно беше да се отгатне, че се бе уплашил от грамадната сума и предлагаше да се опита с много по-малка.

— Не, драги, по тези въпроси ти си глупак, не знаеш мярка… но явно е, че и двамата сме глупаци! — сепна се и трепна изведнъж Рогожин, като долови святкащия поглед на Настасия Филиповна. — Е-ех! Сбърках аз, дето те послушах — прибави той с дълбоко разкаяние.

Настасия Филиповна се вгледа в разстроеното лице на Рогожин и изведнъж се разсмя.

— Осемнадесет хиляди, на мене? Ето на, веднага проличава простакът! — прибави тя изведнъж с дръзка фамилиарност и стана от дивана, сякаш се канеше да си ходи. Ганя наблюдаваше цялата сцена със замряло сърце.

— Тогава предлагам четиридесет хиляди, четиридесет вместо осемнадесет! — извика Рогожин. — Ванка Птицин и Бискуп обещаха да ми донесат към седем часа четиридесет хиляди. Четиридесет хиляди! Всичките ще бъдат на масата!

Сцената вземаше крайно безобразен обрат, но Настасия Филиповна не преставаше да се смее и не си отиваше, сякаш наистина искаше да я продължи. Нина Александровна и Варя също станаха от местата си и уплашено, мълчаливо чакаха да видят докъде ще се стигне; очите на Варя святкаха, но на Нина Александровна всичко това се бе отразило болезнено; тя трепереше и имаше вид на човек, който ей сега ще припадне.

— Щом е така — сто! Още днес ще донеса сто хиляди! Птицин, помагай, ще изкяриш!

— Ти си полудял! — пошепна изведнъж Птицин, като се приближи бързо до него и го хвана за ръката. — Ти си пиян, ще повикат полиция. Къде се намираш?

— Пиянски приказки — каза Настасия Филиповна, сякаш за да го подразни.

— Не, не са празни приказки, парите ще ги имам! До довечера ще ги имам. Птицин, помагай, лихварска душо, какъвто щеш процент вземи, но намери до довечера сто хиляди; ще докажа, че ще устоя на думата си! — извика изведнъж екзалтирано Рогожин.

— Но какво значи всичко това? — викна изведнъж заплашително и сърдито Ардалион Александрович, като направи няколко крачки към Рогожин. Неочакваната намеса на стареца, който досега бе мълчал, излезе много комична. Чу се смях.

— Този пък откъде дойде? — засмя се Рогожин. — Ела с нас, старче, ще пиеш до насита!

— Това е вече подло! — извика Коля, разплакал се от срам и яд.

— Та няма ли да се намери нито един между вас, който да изхвърли оттук тази безсрамница! — извика изведнъж Варя, цяла трепереща от гняв.

— Мене ли наричат безсрамница! — с пренебрежителна веселост отвърна Настасия Филиповна. — А аз, глупачката, дойдох да ги поканя за тази вечер у дома! Ето как ме третира вашата сестричка, Гаврила Ардалионович!

Ганя остана за момент като гръмнат от нападката на сестра си; но като разбра, че Настасия Филиповна този път наистина си отива, хвърли се като луд върху Варя и в яростта си я хвана за ръката.

— Какво направи? — извика той, като така я гледаше, че сякаш искаше да я унищожи на място. Той се беше съвсем объркал и не можеше да събере мислите си.

— Какво съм направила? Къде ме дърпаш? Да не искаш да я моля за прошка, задето оскърби майка ти и дойде да опозори твоя дом, окаянико? — извика пак Варя, като тържествуваше и гледаше предизвикателно брат си.

Няколко мига те стояха така един срещу друг, лице срещу лице. Ганя все още държеше ръката й в своята. Варя я дръпна, веднъж, втори път, с все сила, но не можа да изтърпи и изведнъж разярена заплю брат си в лицето.

— Брей, че момиче! — извика Настасия Филиповна. — Браво, Птицин, поздравявам ви!

На Ганя притъмня пред очите и съвсем забравил се, той замахна с все сила към сестра си. Щеше да я улучи право в лицето. Но изведнъж друга ръка спря ръката на Ганя.

Между него и сестра му бе застанал князът.

— Стига, достатъчно! — каза той твърдо, макар че цял трепереше като от необикновено силно сътресение.

— Ти винаги ли ще се изпречваш на пътя ми! — изрева Ганя, като пусна ръката на Варя и крайно разярен, зашлеви със свободната си ръка една силна плесница на княза.

— Ах! — плесна с ръце Коля. — Ах, Боже мой!

Чуха се възклицания от всички страни. Князът побледня. Той погледна със странен и укорен поглед Ганя право в очите; устните му трепереха и се мъчеха да кажат нещо; кривеше ги някак особено в съвсем неуместна усмивка.

— Мене може… но нея… няма да позволя да ударят!… — промълви най-после той тихо; ала изведнъж не издържа, пусна Ганя, закри с ръце лицето си, отиде в ъгъла, застана с лице към стената и с пресеклив глас каза:

— О, как ще се срамувате за постъпката си!

Ганя наистина стоеше като унищожен. Коля се спусна да прегръща и целува княза; след него забързаха да го наобиколят Рогожин, Варя, Птицин, Нина Александровна, всички, дори старецът Ардалион Александрович.

— Няма нищо, няма нищо! — казваше князът на всички със същата неуместна усмивка.

— И ще се разкайва! — извика Рогожин. — Ще се срамуваш, Ганка, че оскърби такава… овца (той не можа да намери друга дума)! Княже, душо моя, остави ги; плюй на тях, да вървим! Ще видиш как знае да обича Рогожин!

Настасия Филиповна беше също много смаяна и от постъпката на Ганя, и от отговора на княза. Бледото й и винаги замислено лице, което през цялото време никак не хармонираше с предишния и някак престорен смях, беше явно развълнувано сега от ново чувство; ала все пак като че ли не и се искаше да го издаде и сякаш се мъчеше да запази усмивката на лицето си.

— Наистина, виждала съм някъде лицето му! — промълви тя изведнъж вече сериозно, като внезапно пак си спомни за предишния си въпрос.

— А вие дори не се срамувате! Нима сте такава, каквато се показвахте сега, възможно ли е това! — извика изведнъж князът с много искрен укор.

Настасия Филиповна се учуди, усмихна се, но като че ли в усмивката и се криеше известно смущение; след това погледна Ганя и излезе от гостната. Но преди още да стигне до антрето, изведнъж се върна, отиде бързо при Нина Александровна, взе ръката и й я поднесе до устните си.

— Той позна: аз наистина не съм такава — пошепна тя бързо, развълнувано, цялата изведнъж пламнала и зачервена, и като се извърна, този път излезе така бързо, че никой не можа да разбере защо се бе върнала. Видяха само, че пошепна нещо на Нина Александровна и като че й целуна ръката. Ала Варя бе видяла и чула всичко и учудено я изпрати с очи.

Ганя се съвзе и се спусна да изпрати Настасия Филиповна, но тя бе вече излязла. Той я настигна на