Ардалион Александрович и не даде никакви нареждания. И ето го генерала сега тук, пред всички, при това облечен официално, във фрак, и то тъкмо в момента, когато Настасия Филиповна „само търси случай да обсипе него и домашните: му с подигравки“, (Той беше убеден в това.) Пък и наистина каква друга цел може да има сегашното й посещение? За какво е дошла — да се сприятели с майка му и сестра му или да ги оскърби в собствения му дом? Но като се съди по това, как бяха седнали на две страни, не можеше да има вече съмнение: майка му и сестра му седяха настрана като опозорени, а Настасия Филиповна дори бе сякаш забравила, че те са в същата стая с нея… А щом се държи така, явно е, че цели нещо!

Фердишченко подхвана генерала и го поведе.

— Ардалион Александрович Иволгин — с достойнство каза генералът, като се навеждаше и се усмихваше, — стар нещастен войник и баща на семейството, което е щастливо да се надява, че ще има в средата си една толкова прелестна…

Той не довърши; Фердишченко бързо бутна един стол зад него и генералът, който не се държеше здраво на краката си след обеда, просто се пльосна или по-точно казано, падна на стола; но това впрочем не го смути. Той седна тъкмо срещу Настасия Филиповна и като се кълчеше любезно, бавно и ефектно поднесе пръстчетата й до устните си. Изобщо доста мъчно беше да се сконфузи генералът. Като се изключи известна небрежност, външността му беше все още доста прилична и той знаеше това много добре. Едно време той попадаше и в най-доброто общество и оттам бе изключен напълно едва преди две-три години. Оттогава бе станал вече истински роб на някои свои слабости; ала и досега бе запазил изискани и приятни маниери. Настасия Филиповна като че ли се зарадва много на появяването на Ардалион Александрович, за когото, разбира се, само бе слушала.

— Чувах, че моят син… — започна Ардалион Александрович.

— Да, вашият син! Ама и вас ви бива, татенце! Защо никога не се вестявате у дома? Вие самият ли се криете, или вашият син ви крие? Вие поне можете да идвате у дома, без да компрометирате никого.

— Децата на деветнадесетия век и техните родители… — започна пак генералът.

— Настасия Филиповна! Моля ви се, позволете на Ардалион Александрович да излезе, за минутка, търсят го — каза високо Нина Александровна.

— Да му позволя да излезе! Моля ви се, толкова много съм слушала за него, толкова отдавна желаех да го видя! Че каква работа може да има? Нали е в запас? Вие няма да ме оставите, генерале, няма да си отидете, нали?

— Давам ви дума, че той сам ще се върне, но сега трябва да си почине.

— Ардалион Александрович, казват, че вие трябва да си починете! — извика Настасия Филиповна с недоволна и неприятна гримаса като някакво вятърничаво момиченце, на което вземат играчката. Генералът веднага се помъчи да направи още по-смешно положението си.

— Ах, мила моя, мила моя! — укорно рече той, като се обърна тържествено към жена си и сложи ръка на сърцето си.

— Вие не мислите ли да излезете, мамичко? — високо попита Варя.

— Не, Варя, ще остана докрай.

Настасия Филиповна естествено чу въпроса и отговора, но това сякаш още повече я развесели. Начаса тя отново обсипа генерала с въпроси и след пет минути генералът беше в най-тържествено настроение и ораторствуваше сред гръмкия смях на присъствуващите.

Коля дръпна княза за полата на дрехата.

— Не можете ли поне вие да го изведете някак? Моля ви се! — И в очите на клетото момче дори блеснаха сълзи от негодувание. — О, проклет Ганка! — прибави тихичко той.

— С Иван Фьодорович Епанчин наистина ме свързваше голямо приятелство — надълго и широко отговаряше генералът на въпросите на Настасия Филиповна. — Аз, той и покойният княз Лев Николаевич Мишкин, сина на когото прегърнах днес след двадесетгодишна раздяла, бяхме тримата неразделни, така да се каже, мускетари: Атос, Портос и Арамис30. Но уви, единият е в гроба, сразен от клевета и куршум, другият е пред вас и още се бори срещу клеветите и куршумите…

— Срещу куршумите! — извика Настасия Филиповна.

— Те са тук, в гърдите ми, от обсадата на Карс, и в лошо време ги усещам. Във всяко друго отношение живея като философ, ходя, разхождам се, играя на дама в кафенето си като оттеглил се от работа буржоа, и чета „Independance“31. А с нашия Портос, Епанчин, напълно скъсах отношенията си след една история, която се случи преди три години във влака по повод едно къдраво кученце.

— Едно кученце! Това пък какво е? — с особено любопитство попита Настасия Филиповна. — История с кученце? Позволете, и то във влака!… — сякаш се мъчеше да си припомни тя.

— О, глупава история, дори не заслужава да се повтаря: заради гувернантката на княгиня Белоконская, мистрис Шмид, но… дори не заслужава да се повтаря.

— Непременно ще я разправите! — весело извика Настасия Филиповна.

— И аз още не съм я чувал! — забеляза Фердишченко. — C'est du nouveau.32

— Ардалион Александрович! — чу се пак молещият глас на Нина Александровна.

— Татенце, търсят ви! — извика Коля.

— Глупава история, ще я разправя с две думи — почна самодоволно генералът. — Оттогава изминаха две години! Дори няма и толкова, току-що бяха открили новата… ска железопътна линия. Бях навлякъл вече цивилното облекло. Тичах по много важни за мене работи във връзка с предаване на службата ми и си бях взел билет за първа класа: качвам се, сядам, пуша. Тоест продължавам да пуша, бях запушил преди това. Сам съм в купето. Пушенето не е забранено, но не е и позволено; значи, полупозволено е, както винаги; и после според човека. Прозорецът отворен. Изведнъж, тъкмо преди да тръгне влакът, две дами с кученце се настаняват точно срещу мене; закъснели бяха; едната облечена най-разкошно, в светлосин тоалет; другата по-скромно, в рокля от черна коприна с пелеринка. Хубавички, гледат надменно, говорят английски. Аз, разбира се, нищо; пуша си. Тоест помислих за момент, но все пак продължавам да пуша, защото прозорецът е отворен и димът излиза. Кученцето лежи върху коленете на дамата в светлосиньо, мъничко колкото юмрука ми, черно с бели лапички, с една дума, рядкост. Носи сребърно герданче с герб. Аз си мълча. Забелязвам само, че дамите май се сърдят — зарад пурата ми, разбира се. Едната почва да ме фиксира през лорнета си от костенурка. Аз пак си мълча, защото те не казват нищо! Да бяха казали, предупредили, помолили, та нали за това е най-сетне човешкият език! А те мълчат… Изведнъж — и то без най-малко, повтарям, без ни най-малко предупреждение, ей тъй сякаш й се бе взел умът — дамата в светлосиньо грабва пурата от ръката ми и през прозореца. Влакът лети, аз я гледам като полуумен. Дива жена; дива жена, ей тъй съвсем в диво състояние; а пък снажна, пълна, висока жена, блондинка, румена (много дори), очите й святкат срещу мене. Без да кажа нито дума, с необикновена вежливост, с най-голяма вежливост, с най-изтънчена, така да се каже, вежливост, аз посягам с два пръста към кученцето, хващам го деликатно за шията и го хвърлям през прозореца подир пурата! То едва изквича! Влакът продължава да лети…

— Вие сте чудовище! — извика Настасия Филиповна, като се смееше високо и пляскаше с ръце като девойче.

— Браво, браво! — викаше Фердишченко. Усмихна се и Птицин, за когото появяването на генерала беше също така извънредно неприятно; засмя се дори Коля и също извика: „Браво!“

— И аз бях прав, прав, три пъти прав! — продължи с жар тържествуващият генерал. — Защото ако е забранено да се пуши във вагоните, още повече е забранено да се държат в тях кучета.

— Браво, татенце! — възторжено извика Коля. — Великолепно! И аз непременно, непременно бих направил същото!

— А какво направи дамата? — с нетърпение запита Настасия Филиповна.

— Тя ли? О, тъкмо там е и цялата неприятност — продължи намръщен генералът, — без да каже нито дума и без най-малко предупреждение тя ме плесна по бузата! Дива жена; съвсем в диво състояние.

— А вие?

Генералът сведе очи, вдигна вежди, сви рамене, стисна устни, разпери ръце, помълча и изведнъж рече:

— Увлякох се!

— И силно ли я ударихте? Силно ли?