Тази мисъл беше горе-долу такава: ако Рогожин е в Петербург, дори да се крие известно време, все пак накрая непременно ще потърси княза с добро или лошо намерение, а може и в същото състояние както тогава. Най-малкото, ако му потрябва да дойде за нещо при него, няма къде другаде да отиде освен тук, пак в същия този коридор. Понеже не знае адреса, много вероятно е да предположи, че князът е слязъл в предишния хотел; най-малкото ще го потърси тук… ако много му трябва. А кой знае, може пък и да му потрябва много?

Така мислеше той и тази мисъл му се виждаше, кой знае защо, напълно възможна. Ако почнеше да се задълбочава в нея, съвсем не би могъл да си обясни например защо ей тъй изведнъж ще потрябва на Рогожин или защо дори да е невъзможно да не се срещнат. Ала една мисъл беше за него мъчителна: „Ако му е добре, няма да дойде — казваше си той, — по-скоро ще дойде, ако не му е добре; а сигурно не му е добре…“

Естествено при това убеждение трябваше да чака Рогожин в хотела, в стаята си; но тъй като не можеше да понася новата си мисъл, скочи, грабна си шапката и бързо излезе. В коридора беше вече почти съвсем тъмно. „Какво ли ще стане, ако изскочи изведнъж от тоя ъгъл и ме спре на стълбата?“ — помисли той, когато наближаваше познатото място. Но никой не изскочи. Затече се към пътната врата, излезе на тротоара, погледна с учудване гъстата тълпа народ, плъпнала по залез-слънце из улицата (нещо обикновено в Петербург по време на ваканция), и тръгна по посока на улица Гороховая. На петдесетина крачки от хотела, на първия кръстопът, някой в тълпата го бутна по лакътя и му пошепна над самото ухо:

— Лев Николаевич, следвай ме, драги, трябва.

Това беше Рогожин.

Чудно нещо: от радост князът почна изведнъж да му разправя забързано и почти без да довърши думите, как го чакал преди малко в коридора на хотела.

— Аз бях там — отговори неочаквано Рогожин, — да вървим.

Князът се учуди на отговора, но се учуди най-малко две минути след като го разбра. А като го разбра, уплаши се и почна да се вглежда в Рогожин. Той вървеше на около половин крачка пред него, като гледаше право пред себе си и не поглеждаше към минувачите, но машинално и предпазливо им правеше път.

— Защо не ме потърси в стаята… щом си бил в хотела? — запита изведнъж князът.

Рогожин се спря, погледна го, помисли и каза, сякаш съвсем не беше разбрал въпроса:

Виж какво, Лев Николаевич, ти върви по тоя тротоар направо, чак до вкъщи, нали знаеш къде живея? А аз ще мина отсреща. Ала попоглеждай да вървим едновременно…

При тези думи той прекоси улицата, мина на отсрещния тротоар, погледна дали князът продължава пътя си и като видя, че той стои й то гледа с широко отворени очи, махна му с ръка по посока на Гороховая и тръгна, час по час извръщайки се да види княза и да го подкани да го следва. Той явно се окуражи, когато се увери, че князът го бе разбрал и не минава при него от другия тротоар. Князът помисли, че сигурно Рогожин следи някого и за да не го пропусне, е минал на отсрещния тротоар. „Само че защо не каза кого трябва да следим?“ Така те извървяха около петстотин крачки и изведнъж князът почна да трепери, без да знае защо; макар и по-рядко, Рогожин продължаваше да се обръща; князът не се стърпя и го повика с ръка. Рогожин веднага прекоси улицата.

— У тебе ли е Настасия Филиповна?

— У мене.

— А отзарана ти ли ме гледаше през прозореца зад завесата?

— Аз…

— Но как тогава…

Ала князът не знаеше какво повече да запита и как да завърши фразата; освен това сърцето му биеше така силно, че изпитваше мъка да говори. Рогожин също мълчеше и го гледаше както по-рано, тоест някак замислено.

— Хайде, аз ще вървя — каза той изведнъж, като се готвеше да прекоси пак улицата, — а и ти продължавай. Нека вървим по улицата разделено… така е за предпочитане… от двете страни… ще видиш.

Когато най-после, всеки по своя тротоар, те свърнаха по Гороховая и почнаха да наближават къщата на Рогожин, краката на княза пак почнаха да отмаляват и той вече почти едва вървеше. Беше вече към десет часа вечерта. Прозорците на жилището на старата бяха все още отворени, на Рогожин затворени и в здрача белите спуснати завеси изглеждаха сякаш още по-бели. Князът беше наближил къщата откъм насрещния тротоар, а Рогожин се качи от своя тротоар на входната площадка и му махна с ръка. Князът прекоси улицата и го настигна на входната площадка.

— Дори дворникът не знае сега, че съм се върнал. Отзарана казах, че отивам в Павловск, същото казах и на майка ми — пошепна той с хитра и доволна усмивка. — Ще влезем, без да ни чуе никой.

Той държеше вече ключа в ръцете си. Изкачвайки се по стълбата, той се извърна към княза и го заплаши с пръст да върви по-тихо. Отвори безшумно вратата на жилището си, пусна княза, мина предпазливо след него, заключи вратата и сложи ключа в джоба си.

— Да вървим — каза той шепнешком.

Той бе почнал да говори на княза шепнешком още от тротоара на Литейная. Въпреки външното си спокойствие, личеше, че е в някаква дълбока вътрешна тревога. Когато влязоха в залата пред кабинета му, той се приближи до прозореца и тайнствено повика княза при себе си:

— Виждаш ли, когато тая сутрин ми позвъни, веднага дойдох тук и се сетих, че това си сигурно, ти; приближих се на пръсти до вратата и чух, че приказваш с Пафнутиевна, а още в ранни зори аз й бях дал нареждане, ако звънят у мене — било ти, било някой, пратен от тебе, било който и да е друг, — тя по никой начин да не се обажда; особено ако ти самият дойдеш да ме търсиш, казах й и името ти. А после, когато си отиде, мина ми през ума: дали не си застанал да вардиш на улицата и поглеждаш насам? Приближих се до този прозорец, дръпнах завесата и погледнах: ти стоиш и гледаш право към мене… Ето как беше работата.

— А къде е… Настасия Филиповна? — каза задъхано князът.

— Тя е… тук — отговори бавно Рогожин, след като помълча малко.

— Но къде?

Рогожин вдигна очи срещу княза и го изгледа втренчено.

— Ела…

Той все още говореше шепнешком, бавно и със същата странна замисленост. Дори когато разправяше как повдигнал завесата, като че ли искаше въпреки всичката експанзивност на думите си да каже нещо съвсем друго.

Влязоха в кабинета. От последното посещение на княза тук беше направена известна промяна: през цялата стая бе опъната една зелена тежка копринена завеса с два входа в краищата, която отделяше кабинета от една ниша, дето беше леглото на Рогожин. Тежката завеса беше спусната и затваряше входовете. В стаята беше много тъмно; „белите“ петербургски летни нощи бяха почнали да потъмняват и ако не беше пълната луна, мъчно можеше да се различи каквото и да е в жилището на Рогожин, дето спуснатите завеси увеличаваха тъмнината. Вярно, че можеха още да се различат лицата, макар и доста смътно. Лицето на Рогожин беше бледо както винаги; очите му бяха вперени в княза и блестяха силно, но някак неподвижно.

— Да беше запалил свещица — каза князът.

— Не, не трябва — отговори Рогожин и като хвана княза за ръка, принуди го да седне; той самият седна срещу него, като така придвижи стола си, че коленете им почти се допираха. Между тях, малко встрани, имаше малка кръгла масичка. — Седни, да поседим за момент! — каза той с убедителен тон. Мълчаха около една минута. След това той започна с ненужни подробности, които нямат нищо общо с работата, както прави понякога човек, когато не иска да пристъпи направо към главния въпрос: — Знаех си аз, че ще спреш в този хотел; когато влязох в коридора, казах си: дали и той не седи сега и ме чака, както аз го чакам в този момент? Ходи ли у вдовицата на учителя?

— Ходих — едва можа да каже князът от силно биене на сърцето.

— И това предположих. Ще има да се приказва, рекох си… А после пък си казах: ще го доведа да нощува тук, за да прекараме заедно тази нощ…

— Рогожин! Къде е Настасия Филиповна? — пошепна изведнъж князът и стана, треперейки с цялото си