високо, поклащаха глави, дори се смееха; никой не излизаше от черква, всички чакаха да видят как годеникът ще посрещне новината. Той побледня, но прие новината спокойно, като едва чуто каза: „Боях се, но все пак не очаквах това…“ — и после, като помълча малко, прибави: „Впрочем… при нейното състояние… това е напълно в реда на нещата.“ Това заключение бе наречено по-късно от самия Келер „безпримерна философия“. Князът излезе от черква наглед спокоен и бодър; така поне мнозина забелязаха и после разправяха. Изглеждаше, че има голямо желание да се прибере в къщи и по-скоро да остане сам; ала не го оставиха да го направи. След него влязоха в стаята му някои от поканените, между които Птицин, Гаврила Ардалионович и докторът, който също нямаше намерение да си ходи. Освен това цялата къща беше буквално обсадена от зяпачи. Още от терасата князът чу как Келер и Лебедев се заразправяха ожесточено с някакви съвсем непознати хора, които имаха вид на чиновници и искаха на всяка цена да нахлуят на терасата. Князът се приближи и запита какво има, после отстрани вежливо Лебедев и Келер, обърна се деликатно към един побелял и едър господин, който бе застанал на стъпалата на стълбището начело на неколцина други, желаещи да влязат, и го покани да му направи честта да го посети. Господинът се смути, но все пак прие поканата; след него влезе втори, трети. От цялата тълпа изявиха желание седем-осем души, които също влязоха, като гледаха да го направят колкото се може по-непринудено; но повече мераклии не се намериха и скоро в тълпата почнаха да одумват натрапниците. Настаниха новодошлите, започна се разговор, поднесен им бе чай — всичко това стана извънредно прилично, скромно и донякъде учуди неканените гости. Направиха се, разбира се, няколко опита да стане разговорът по-весел и да го насочат към „желаната“ тема; зададени бяха няколко нескромни въпроса, направиха се няколко „смели“ забележки. Князът отговори на всички така естествено и любезно и в същото време е такова достойнство, с такова доверие в почтеността на гостите си, че нескромните въпроси престанаха от само себе си. Малко по малко разговорът стана почти сериозен. Един господин, вземайки повод от разговора, изведнъж се закле страшно възмутен, че няма да продаде имота си, каквото и да стане; напротив, ще чака и ще изчака, защото „предприятията струват повече от парите“; „да, любезни господине — заключи той, — ето в какво се състои моята икономическа система, да я знаете.“ Тъй като той говореше на княза, князът го похвали горещо, макар че Лебедев му шепнеше на ухото, че този господин е сетен сиромах и никога не е имал никакъв имот. Мина почти един час, свършиха с пиенето на чай и най-после на гостите им стана съвестно да седят повече. Докторът и побелелият господин се сбогуваха трогателно с княза, пък и всички си вземаха сбогом пламенно и шумно. Изказаха се пожелания и съждения, подобни на това „няма смисъл да се тъжи, може би така е станало по-добре“ и така нататък. Някои наистина си направиха устата за шампанско, но по-възрастните гости възпряха по-младите. Когато всички си отидоха, Келер се наведе към Лебедев и му каза: „Да останеше на нас, ние щяхме да се развикаме, да се сбием, да се опозорим и да привлечем вниманието на полицията; а той, ето на, спечели си нови, приятели, и то какви: познавам ги!“ Лебедев, който беше доста „цъфнал“, въздъхна и отвърна: „Това, което скри от мъдрите и разумните, откри го на децата; и по-рано съм казвал това за него, но сега ще прибавя, че самото дете бе запазено от пропастта и спасено от Бога, той и всички светии го спасиха!“

Най-после към десет и половина князът остана сам; болеше го главата; последен си отиде Коля, който му помогна да смени сватбените си дрехи с халат. Разделиха се сърдечно. Коля не се разпростря надълго върху събитието на деня, но обеща да дойде по-рано на другия ден. По-късно той твърдеше, че като се сбогувал за последен път с него, князът не го предупредил за нищо, значи, скрил и от него намеренията си. Скоро не остана почти никой в къщата: Бурдовски отиде при Иполит, Келер и Лебедев се замъкнаха някъде. Остана за някое време само Вера Лебедева, за да подреди набързо стаите в обикновения им вид. На излизане тя се отби при княза. Той бе седнал на масата, облегнал се на двата си лакътя и закрил е ръце глава. Тя се приближи тихо до него и го докосна до рамото; князът я погледна учудено и като че ли почна да си припомня нещата; когато след около една минута си ги припомни и се сети за всичко, изведнъж го обзе голямо вълнение. Всичко впрочем се изрази в голямата и гореща молба към Вера да му почука утре заран на вратата в седем часа, за да може да вземе първия влак. Вера обеща; князът я помоли горещо да не казва никому за това; тя обеща и това и когато най-после отвори широко вратата, за да излезе, той я задържа за трети път, хвана й ръцете, целуна ги, след това я целуна по челото и някак „необикновено“ й каза: „До утре!“ Така поне разправяше по-късно Вера. Тя си отиде страшно уплашена за него. На другата заран се поуспокои малко, когато след седем часа, както бе уговорено, почука на вратата му и му каза, че влакът за Петербург тръгва след четвърт час; видя й се, че той отвори съвсем бодър и дори усмихнат. Едва ли се беше събличал през нощта, но все пак бе спал. Той каза, че може би ще се върне още днес. От всичко се виждаше, значи, че той бе сметнал сега за възможно и необходимо да съобщи само на нея, че заминава за Петербург.

След един час той беше вече в Петербург, а малко след девет звънеше у Рогожин. Влезе от парадния вход и доста време мина, преди да му отворят. Най-после се отвори вратата на квартирата на старата Рогожина и се показа една стара благообразна прислужница.

— Парфьон Семьонович не е в къщи — заяви тя, без да отваря напълно вратата, — вие кого търсите?

— Парфьон Семьонович.

— Няма го в къщи.

Прислужницата оглеждаше княза със странно любопитство.

— Можете ли поне да ми кажете тук ли нощува? И… сам ли се върна вчера?

Прислужницата продължи да го гледа и не отговори.

— Не беше ли с него тук вчера… снощи… Настасия Филиповна?

— Но позволете да ви попитам, кой сте вие самият?

— Княз Лев Николаевич Мишкин, ние сме добри познати с него.

— Той не е в къщи.

Прислужницата наведе очи.

— А Настасия Филиповна?

— Нищо такова не знам.

— Чакайте, чакайте! А кога ще се върне?

— И това не знам.

Вратата се затвори.

Князът реши да дойде пак след един час. Той надникна в двора и срещна дворника.

— Парфьон Семьонович в къщи ли е?

— В къщи.

— Но защо ми казаха преди малко, че го няма в къщи? — У тях ли ви казаха?

— Не, каза ми го прислужницата на майка му, но аз звънях у Парфьон Семьонович и никой не ми отвори.

— Може да е излязъл — реши дворникът, — защото той не се обажда, когато излиза. Понякога и ключа взема със себе си и квартирата му стои по три дни затворена.

— Ти сигурен ли си, че вчера е бил тук?

— Да. Понякога минава през парадния вход, та не можеш го види.

— А Настасия Филиповна не беше ли вчера с него?

— Това не знам. Тя не идва често; ако беше идвала, навярно щях да знам.

Князът излезе и някое време се разхожда замислен по тротоара. Прозорците на стаите, в които живееше Рогожин, бяха всичките затворени; прозорците на жилището на майка му бяха почти всичките отворени; денят беше ясен, горещ; князът прекоси улицата и се спря на насрещния тротоар, за да погледне още веднъж прозорците: не само бяха затворени, но почти навред бяха спуснати белите завеси.

Той стоя около една минута и — чудно нещо — изведнъж му се стори, че крайчецът на една завеса се повдигна и се мярна лицето на Рогожин, мярна се и в същия миг се скри. Той почака малко и насмалко не отиде да звъни отново, но се разколеба и реши да дойде след един час: „Кой знае, може би пък така да ми се е сторило…“

Главното сега за него беше да отиде по-скоро в квартала на Измаиловския полк, в последната квартира