ярост, че тя предпочита да покаже веднъж своето презрение чрез отказ, отколкото да определи завинаги положението си и да постигне ненадминато величие. Най-лошото беше, че Настасия Филиповна ужасно много бе взела надмощие. Не я мамеха също така изгодите, колкото и големи да бяха, и макар че приемаше предложения й комфорт, живееше много скромно и през тези пет години не тури почти нищо настрана. Афанасий Иванович опита да рискува с едно много хитро средство, за да счупи веригите си: незабелязано и изкусно почна да я обгражда с най-идеални съблазни, олицетворени в князе, хусари, секретари на посолства, поети, романисти, дори социалисти. Но нищо не направи ни най-малко впечатление на Настасия Филиповна, като че ли вместо сърце тя имаше камък, а чувствата й бяха пресъхнали и умрели веднъж завинаги. Живееше повечето усамотено, четеше, занимаваше се, обичаше музиката. Малко познати имаше; дружеше с някакви бедни и смешни жени на чиновници, познаваше някакви две актриси, някакви бабички, обичаше многобройното семейство на един почтен учител и в това семейство и нея много я обичаха и с радост я приемаха. Вечерно време доста често се събираха в дома й по пет-шест познати, не повече. Тоцки идваше доста редовно да я види. Напоследък, не без известна мъчнотия, се запозна с Настасия Филиповна и генерал Епанчин. В същото време съвсем лесно и без всякаква мъчнотия се запозна с нея един млад чиновник, на име Фердишченко, много неприличен и циничен шегаджия, пияница и с претенции за весел човек. Между познатите имаше и един млад и странен човек, на име Птицин, скромен, вежлив и издокаран, излязъл от сиромашията и станал лихвар. Запозна се най-после и Гаврила Ардалионович… В края на краищата Настасия Филиповна си създаде странно име: всички знаеха, че е красива и толкоз; никой не можеше с нищо да се похвали, никой не можеше нищо да разправи. Това име, нейната образованост, изящните й маниери, остроумието й — всичко това решително утвърди плана на Афанасий Иванович. Тъкмо от тоя момент и генерал Епанчин започна да играе в тази история дейна и необикновено голяма роля.

Когато Тоцки се обърна така любезно към него за приятелски съвет за една от дъщерите му, тогава още има благородството да направи най-пълни и искрени признания. Той му откри, че е решен вече да не се спира пред никакви средства, за да получи свободата си; че няма да се успокои, ако Настасия Филиповна дори сама му заяви, че ще го остави в бъдеще на мира; че не са му достатъчни думите, а има нужда от най-пълни гаранции. Споразумяха се и решиха да действуват заедно. На първо време се съгласиха да опитат най-меки средства и да докоснат, така да се каже, само „благородните струни на сърцето“. И двамата отидоха у Настасия Филиповна и Тоцки направо почна да й описва непоносимия ужас на своето положение; прие цялата вина върху себе си; откровено заяви, че не е способен да се разкайва за начина, по който се е отнесъл отначало към нея, защото е непоправим сладострастник и не е господар на себе си, но че сега иска да се ожени и че тя държи в ръцете си цялата му съдба за този крайно благоприличен от светско гледище брак; с една дума, той чака всичко от нейното благородно сърце. След това почна да говори генерал Епанчин в качеството си на баща; той се позова повече на разума, отколкото на чувството, спомена само, че напълно признава правото й да реши съдбата на Афанасий Иванович, изкусно се поперчи със собственото си смирение, като заяви, че уж съдбата на дъщеря му, а може би и на другите му две дъщери зависи сега от нейното решение. На въпроса на Настасия Филиповна: „Какво именно искат от нея?“, Тоцки й призна със същата пълна откровеност както в началото на разговора, че още преди пет години тя така го е наплашила, че той не може дори сега да се успокои напълно и няма да се успокои, докато Настасия Филиповна сама не се омъжи за никого. Той прибави веднага, че тази негова молба щяла да бъде, разбира се, глупава, ако той няма известни основания за нея. Много добре забелязал и положително знаел, че един млад човек от много добър род и живеещ в най-почтено семейство, а именно Гаврила Ардалионович Иволгин, когото тя познава и приема у дома си, отдавна вече я обича с всичката сила на страстта и, разбира се, би дал половината от живота си само да има надеждата, че ще спечели сърцето й. Тези признания му направил сам Гаврила Ардалионович, и то отдавна вече, като приятел и с чисто младежко сърце, и за тях знае отдавна вече и Иван Фьодорович, покровител на младия човек. Най- сетне, ако само той, Афанасий Иванович, не се лъже, Настасия Филиповна знае вече отдавна за любовта на младия човек и нему даже се е сторило, че тя гледа благосклонно на тази любов. Разбира се, за него е по- мъчно, отколкото за всеки друг, да говори за това. Но ако Настасия Филиповна би искала да допусне в него, в Тоцки, освен егоизъм и желание да уреди собствената си съдба, поне най-малко желание да стори добро и на нея, тя би разбрала колко му е странно и дори тежко да гледа толкова отдавна нейната самота; че това е само мрачна нерешителност, пълно безверие в промяната на живота, който така прекрасно би могъл да възкръсне в любовта и в семейството и по този начин да добие нова цел; че това е погубване на способности, може би блестящи, доброволно любуване на собствената си мъка, с една дума, дори някакъв романтизъм, недостоен нито за здравия ум, нито за благородното сърце на Настасия Филиповна. След като още веднъж повтори, че за него е по-мъчно да говори, отколкото за другите, той заключи, че не може да се откаже от надеждата, че Настасия Филиповна няма да му отговори с презрение, ако той изрази искреното си желание да й осигури бъдещето, като й предложи една сума от седемдесет и пет хиляди рубли. Прибави за пояснение, че и без това вече е определил тази сума за нея в завещанието си; с една дума, съвсем не става тук въпрос за някакво обезщетение… и най-после защо да не се допусне и да не се извини в него човешкото желание да облекчи поне малко своята съвест и така нататък, и така нататък всичко, което се казва при подобни случаи на тази тема. Афанасий Иванович говори дълго и красноречиво, като прибави, така да се каже между другото, интересното съобщение, че за тези седемдесет и пет хиляди споменава сега за пръв път и че за тях не знае дори присъствуващият тук Иван Фьодорович; с една дума, никой не знае.

Отговорът на Настасия Филиповна смая двамата приятели.

Не само не се забелязваше в него ни най-малка следа от предишните подигравки, от предишната вражда и омраза, от предишния смях, само при спомена за който минаваха студени тръпки по гърба на Тоцки, но, напротив — тя като че ли се зарадва, че може най-после да поприказва с някого искрено и приятелски. Тя призна, че самата отдавна е желаела да поиска приятелски съвет, че й пречела само гордостта, но че сега, когато ледът е строшен, не може да има нищо по-хубаво от това. Тя призна, отначало с тъжна усмивка, а след това весело и игриво засмяна, че някогашната буря във всеки случай няма да се повтори, че отдавна вече гледа малко другояче на нещата и че макар сърцето й да не се е променило, все пак е трябвало да признае много неща като свършени факти; стореното сторено, миналото минало, затова й се вижда дори чудно, дето Афанасий Иванович е все още толкова наплашен. При тези думи тя се обърна към Иван Фьодорович и с най-дълбоко почитание му заяви, че отдавна вече е слушала много за неговите дъщери и отдавна вече изпитва към тях дълбоко и искрено уважение. Самата мисъл, че може да им бъде в нещо полезна, я изпълва сякаш с щастие и гордост. Вярно, че животът е сега за нея тежък и скучен, много скучен; Афанасий Иванович е отгатнал мечтите й; тя би желала да се възроди ако не в любовта, то поне в семейния живот, съзнала новата си цел; колкото до Гаврила Ардалионович, тя не може да каже почти нищо. Като че ли наистина той я обича; чувствува, че и тя самата би могла да го обикне, ако може да се увери в твърдостта на неговата привързаност; но дори да е искрен, той е още много млад — мъчно е да се вземе решение. Впрочем най-много й харесва това, че той работи, труди се и сам поддържа цялото си семейство. Тя е чувала, че той е енергичен, горд, иска да си пробие път, иска да направи кариера. Чувала също, че Нина Алаксандровна Иволгина, майката на Гаврила Ардалионович, е великолепна и много ценена жена; че сестра му, Варвара Ардалионовна, е прекрасно момиче, пълно с енергия; Птицин й разправял много за нея. Чувала, чете понасят храбро своите нещастия; би желала много да се запознае с тях, ала още е въпрос, дали те ще я приемат сърдечно в семейството си? Изобщо тя няма какво да каже против този брак, но трябва още много да помисли и желае да не я карат да бърза. Колкото до седемдесетте и пет хиляди — напразно Афанасий Иванович говори с такова голямо стеснение. Тя знае цената на парите и, разбира се, ще ги приеме. Благодари на Афанасий Иванович за неговата деликатност, задето не е казал за това не само на Гаврила Ардалионович, но дори на генерала, но защо и младият човек да не знае предварително? Няма причина тя да се срамува за тези пари, щом влизат в тяхното семейство. Във всеки случай не смята да иска от никого прошка и желае това да се знае. Тя няма да се омъжи за Гаврила Ардалионович, докато не се убеди, че нито той, нито близките му не хранят някаква скрита мисъл по отношение на нея. Във всеки случай не се смята за нищо виновна и нека по-добре Гаврила Ардалионович научи какъв е бил животът й през тези пет години в Петербург, какви й са отношенията с Афанасий Иванович и много ли пари е натрупала. Най-сетне, ако тя приема сега сумата, приема я съвсем не като обезщетение за моминския й позор, за което тя няма никаква вина, а просто като награда за разбития й живот.