В края на своите обяснения тя дори така се разгорещи и възбуди (нещо впрочем доста естествено), че генерал Епанчин беше много доволен и смяташе, че въпросът е уреден; но веднъж наплашен, Тоцки не повярва напълно и дълго време се страхуваше да не би и сега змия да се крие под цветята. Все пак преговорите бяха започнати; основата, върху която двамата приятели правеха маневрите си, а именно възможността Настасия Филиповна да се увлече в Ганя, взе малко по малко да се изяснява и да изглежда правилна, така че даже Тоцки започваше понякога да вярва, че е възможно да се успее. В това време Настасия Филиповна се обясни с Ганя: малко думи бяха разменени, сякаш нейното целомъдрие страдаше от този разговор. Ала тя приемаше и му позволяваше да я обича, но настойчиво му заяви, че не иска в нищо да се ограничава; че чак до сватбата (ако тя стане) си запазва правото да каже „не“, дори в последния момент; същото право дава и на Ганя. Скоро при един щастлив случай той узна с положителност, че Настасия Филиповна вече знае до най-големи подробности за враждебното отношение, което цялото му семейство е проявило в домашни сцени към този брак и лично към нея; тя не отвори пред него нито дума за това, макар той всеки ден да очакваше. Впрочем биха могли да се разкажат още много неща от всичките тези истории и обстоятелства, създали се през време на преговорите за женитба; ала ние и без това доста избързахме, толкова повече, че някои твърдения почиваха на твърде смътни слухове. Например Тоцки уж научил отнякъде, че Настасия Филиповна завързала някакви неопределени и тайни връзки с девойките Епанчини — слух съвсем невероятен. Ала на един друг слух неволно вярваше и се боеше от него като от кошмар: чул бе като сигурно, че уж Настасия Филиповна положително знае, че Ганя се жени само за парите, че душата, му е черна, алчна, нетърпелива, завистлива и безкрайно, прекалено егоистична; че макар по-рано Ганя наистина страстно да се стремял да спечели Настасия Филиповна, когато двамата приятели решили да използуват в своя полза тази страст, проявила се от двете страни, и да го купят, като му продадат Настасия Филиповна за законна жена, той я намразил като свой кошмар. В сърцето му сякаш странно се сплели страстта и омразата и макар че най-после след мъчителни колебания дал съгласието си да се ожени за „отвратителната жена“, заклел се в душата си да й отмъсти горчиво за това и по-късно да я „опропасти“, както уж сам се бил изразил. Настасия Филиповна уж знаела за всичко това и тайно готвела нещо. Тоцки беше вече толкова наплашен, че престана да споделя дори с Епанчин своите безпокойства; но имаше моменти, когато той, като всички слаби хора, отново се окуражаваше и бързо се оживяваше: окуражи се например извънредно много, когато Настасия Филиповна най-после обеща на двамата приятели, че на рождения си ден вечерта ще каже последната си дума. Затова пък най-странният и най-невероятният слух, който засягаше самия достопочтен Иван Фьодорович — уви! — все повече и повече се потвърждаваше.

На пръв поглед всичко изглеждаше истинска дивотия. Мъчно беше да се повярва, че уж Иван Фьодорович, на старите си почтени години, със своя забележителен ум и отлично познаване на живота и прочее и прочее, се е съблазнил от Настасия Филиповна — но уж било така, и то уж до такава степен, че капризът му почти приличал на страст. Мъчно е да си представим на какво се надяваше; може би дори на съдействието на самия Ганя. Тоцки подозираше поне нещичко подобно, подозираше, че между генерала и Ганя има някакъв почти негласен договор, почиващ на взаимно разбиране. Впрочем знае се, че човек, силно увлечен от страстта, особено ако е възрастен, изпада в пълно заслепление и е готов да съзира надежда там, дето съвсем я няма; нещо повече, той губи разсъдъка си и се държи като глупаво дете, макар и да е много умен. Знаеше се, че генералът се готвеше да подари на Настасия Филиповна по случай рождения й ден една великолепна огърлица от перли, която струваше грамадна сума, и отдаваше голямо значение на този подарък, макар и да знаеше, че Настасия Филиповна е безкористна жена. В навечерието на рождения й ден той беше като в треска, макар да криеше изкусно това. Тъкмо за тази огърлица бе дочула и генералшата Епанчина. Наистина Елисавета Прокофиевна отдавна вече бе почнала да чувствува вятърничавостта на своя съпруг, дори донякъде свикна с нея; но пък не можеше и да си запуши ушите при този случай: слухът за огърлицата я интересуваше извънредно много. Генералът забеляза това навреме: още предната вечер бяха казани някои думички; той предчувствуваше важно обяснение и се боеше от него. Ето защо никак не му се искаше да отиде да закуси сред семейството си нея сутрин, когато започна нашият разказ. Още преди идването на княза той бе решил да се извини, че има работа и да се измъкне. Да се измъкне, за генерала понякога значеше просто на просто да офейка. Искаше му се поне този ден и най-вече тази вечер да има успех без неприятности. И изведнъж тъкмо навреме се яви князът. „Като че ли Бог го прати!“ — помисли генералът, като влизаше при съпругата си.

Генералшата държеше ревниво за своя произход. А какво беше разочарованието й, когато научи направо и без да бъде подготвена, че този последен от рода й княз Мишкин, за когото бе слушала вече някои неща, е просто жалък идиот, кажи-речи бедняк, който приема милостиня. Генералът бе засилил ефекта тъкмо за да я заинтересува просто отведнъж и да отвлече цялото й внимание някак на друга страна.

При крайно тежки случаи генералшата имаше навика да облещи широко очи и като отметне малко тялото си назад, да гледа неопределено пред себе си, без да пророни дума. Тя беше висока жена, на едни години с мъжа си, с тъмни, много прошарени, ала все още гъсти коси, е малко гърбав нос, слаба, с жълти, хлътнали страни и тънки свити устни. Челото й беше високо, но тясно; сивите й, доста големи очи приемаха понякога най-неочакван израз. Някога бе имала слабостта да повярва, че погледът й произвежда необикновен ефект: тя остана твърдо убедена в това.

— Да го приема? Вие казвате да го приема още сега, веднага? — и генералшата впери втренчен поглед в Иван Фьодорович, който ходеше насам-натам пред нея.

— О, в случая не са нужни никакви церемонии, ако само ти е приятно, мила, да го видиш — побърза да обясни генералът. — Същинско дете и дори буди съжаление; предразположен е към някакви болезнени припадъци; току-що е пристигнал от Швейцария, яде направо от влака, облечен е особено като някакъв немец и отгоре на всичко буквално няма нито копейка; сълзите са на очите му. Дадох му двадесет и пет рубли и ще гледам да му намеря някое писарско местенце в нашата канцелария. А вас, mesdames, моля да го нагостите, защото ми изглежда гладен…

— Вие ме учудвате — каза генералшата, като все още гледаше втренчено съпруга си, — гладен и припадъци! Какви припадъци?

— О, те не се повтарят толкова често и макар че е почти като дете, той е все пак образован. А вас, mesdames — обърна се той пак към дъщерите си, — бих помолил да го поизпитате, добре ще бъде да разберете на какво е способен.

— Да го по-из-пи-тат? — каза провлечено генералшата и съвсем изумена, почна пак да пули очи ту към дъщерите си, ту към мъжа си.

— Ах, мила, не придавай на това такъв смисъл… впрочем, както искаш; аз имах намерение да проявя любезност към него и да го въведа в нашата къща, защото това е почти добро дело.

— Да го въведеш в нашата къща? Направо от Швейцария?!

— Швейцария не пречи ни най-малко за това; впрочем, повтарям, както искаш. Направих го, първо, защото той носи същото име като твоето и може би дори ти е роднина, а, второ, той не знае къде да подслони глава. Даже помислих, че ти ще проявиш някакъв интерес, тъй като все пак е от нашия род.

— Естествено, maman, щом може да се приеме без церемонии — каза най-голямата Александра; — освен това след дългото пътуване той сигурно е гладен, защо да не го нахраним, щом няма къде да отиде?

— И щом е отгоре на всичко същинско дете, ще можем да играем с него и на жмичка.

— Да играете на жмичка? Как така?

— Ах, maman, стига сте се престрували, моля ви се — прекъсна я ядосана Аглая.

Средната Аделаида, веселячка, не се стърпя и прихна да се смее.

— Поканете го, papa, maman позволява — реши въпроса Аглая. Генералът позвъни и поръча да дойде князът.

— Но при условие, че непременно ще му вържете салфетка на шията, когато седне на масата — заяви генералшата, — и повикайте Фьодор или по-добре Марфа… за да стоят зад него и да го наблюдават, когато яде. Поне мирен ли е през време на припадъците? Не жестикулира ли?