благоразумните решения; от година на година Лисавета Прокофиевна ставаше все по-капризна и по- нетърпелива, стана дори някак чудновата, но тъй като все още държеше в ръцете си покорния и привикнал мъж, излишъкът от насъбралото й се лошо настроение обикновено се изливаше върху неговата глава и след това в семейството отново се възстановяваше хармонията и всичко тръгваше донемайкъде добре.

Впрочем и на самата генералша не й липсваше апетит и обикновено в дванадесет и половина тя вземаше участие заедно с дъщерите си в обилната закуска, която приличаше по-скоро на обед. Преди това още момичетата, едва събудили се, точно в десет часа, изпиваха в леглата си по чашка кафе. Така бяха свикнали и така бе установено веднъж завинаги. А в дванадесет и половина се слагаше масата в малката трапезария, съседна на стаите на майката, и на тази интимна семейна закуска идваше понякога и генералът, ако му позволяваше времето. Освен чай, кафе, сирене, мед, масло, специални мекици, които генералшата особено обичаше, котлети и прочее, поднасяха дори силен горещ бульон. Нея сутрин, когато започна нашият разказ, цялото семейство се беше събрало в трапезарията и чакаше генерала, който бе обещал да дойде в дванадесет и половина. Ако беше закъснял само една минута, щяха да пратят веднага да го викат; но той беше точен. Когато се приближи до съпругата си, за да й каже добър ден и да й целуне ръка, забеляза този път по лицето й нещо много особено. И макар че предната вечер бе предчувствувал, че тъкмо така ще бъде днес поради един известен „анекдот“ (както обичаше да се изразява) и дори като заспиваше снощи, се беше разтревожил, въпреки всичко сега пак се уплаши. Дъщерите се приближиха да се целунат с него; и в тях също, макар и да не му бяха сърдити, като че ли се забелязваше нещо особено. Наистина поради някои причини генералът бе станал прекалено подозрителен; но тъй като беше опитен и ловък баща и съпруг, веднага взе съответните мерки.

Може би няма да накърним много яснотата на нашия разказ, ако се спрем сега и прибегнем към някои пояснения, за да изложим точно и съвсем вярно отношенията и обстоятелствата, в които намираме семейството на генерал Епанчин в началото на нашата повест. Казахме вече преди малко, че макар да не беше твърде образован, а, напротив, „самоук“, както сам обичаше да се нарича, все пак генералът беше опитен съпруг и ловък баща. Между другото той бе усвоил системата да не насилва дъщерите си да се женят, тоест да не „виси над главите им“, и да не ги безпокои много с мъката на своята бащинска обич за тяхното щастие, както неволно и естествено се случва твърде често дори в най-умните семейства, дето има повече възрастни дъщери. Успя дори да убеди и Лисавета Прокофиевна в своята система, макар че изобщо работата беше мъчна — мъчна, защото бе неестествена; ала доводите на генерала бяха крайно убедителни, основаваха се на очевидни факти. Пък и дадеше ли им се пълна свобода да решават, както си искат, момичетата естествено щяха да се видят принудени в края на краищата сами да поумнеят и тогава работата щеше да се ускори, защото те на драго сърце щяха да се заемат за нея, като се откажат от прищевките си и от излишната придирчивост; на родителите би останало само по-зорко и колкото се може по-незабелязано да следят да не се направи някой странен избор или неестествено отклонение, а след това, издебнали подходящия момент, изведнъж да помогнат с всички сили и да турят в ход цялото си влияние. Най-сетне самият факт, че от година на година например растеше в геометрична прогресия тяхното състояние и обществено положение, показваше, че колкото повече минаваше времето, толкова повече се увеличаваха и изгледите дъщерите да се омъжат по-добре. Но между всички тези необорими факти се яви и още един: най-голямата дъщеря Александра изведнъж, и то съвсем неочаквано (както става винаги) навърши двадесет и пет години. Почти по същото време и Афанасий Иванович Тоцки, човек от висшето общество, с големи връзки и необикновено богат, изяви отново старото си желание да се ожени. Той беше на около петдесет и пет години, с прекрасен характер, с необикновено изтънчен вкус. Искаше му се да се ожени добре; той беше извънредно голям ценител на красотата. Тъй като от известно време поддържаше изключително приятелство с генерал Епанчин, особено откак участвуваха заедно в някои финансови предприятия, той му съобщи намерението си, така да се каже, помоли го за приятелски съвет и напътствие: може ли, или не може да се ожени за една от дъщерите му? В тихия и прекрасен живот на семейството на генерал Епанчин настъпи явна промяна.

Най-хубава от трите сестри, както вече казахме, беше несъмнено най-младата Аглая. Но дори сам Тоцки, въпреки прекаления си егоизъм, разбра, че няма какво да търси там и че Аглая не е определена за него. Може би донякъде сляпата обич и твърде горещото приятелство на сестрите преувеличаваха работата, но единодушно и напълно искрено те предричаха на Аглая, че нейната съдба няма да бъде обикновена, а ще бъде истински идеал за земен рай. Бъдещият мъж на Аглая трябваше да притежава всички съвършенства и да жъне винаги успехи, без да се говори за богатството. Сестрите се бяха дори уговорили помежду си, и то някак без много излишни думи, да се пожертвуват, ако стане нужда, в полза на Аглая: зестрата, определена за нея, ставаше грамадна и небивала. Родителите знаеха за това споразумение между двете по-големи сестри и ето защо, когато Тоцки поиска съвет, в тях нямаше почти никакво съмнение, че една от по- големите сестри сигурно няма да откаже да увенчае тяхното желание, толкова повече, че Афанасий Иванович не можеше да прави пречки по въпроса за зестрата. А с присъщото си познаване на живота генералът бе оценил още начаса извънредно високо предложението на Тоцки. А тъй като и самият Тоцки спазваше засега, поради някои особени причини, извънредно голяма предпазливост в своите постъпки и само още опитваше почвата, и родителите представиха на дъщерите си работата под формата на още много далечни предположения. Те получиха от тях един, макар и не съвсем определен, но поне успокоителен отговор, че най-голямата, Александра, може би няма да откаже. Макар и с твърд характер, тя беше добра девойка, разумна и извънредно отстъпчива; можеше да се омъжи за Тоцки дори на драго сърце и дадеше ли думата си, честно щеше да я изпълни. Тя не обичаше блясъка и не само нямаше да застраши с безпокойства и рязка промяна живота на съпруга си, но щеше дори да го подслади и успокои. Без да бъде ефектна, тя беше много хубава. Какво повече можеше да желае Тоцки?

И все пак все още имаше колебания. Тоцки и генералът бяха решили приятелски помежду си да избягват засега всяка формална и решителна стъпка. Дори родителите все още не повдигаха открито въпроса пред дъщерите си; появи се като че ли и разногласие: майката на семейството, генералшата Епанчина, кой знае защо, започваше да проявява недоволство, а това беше от голямо значение. Имаше едно обстоятелство, което пречеше на всичко, един заплетен и неприятен случай, който можеше да провали завинаги работата.

Този заплетен и неприятен „случай“ (както се изразяваше сам Тоцки) датираше още от много отдавна, от преди осемнадесет години. В съседство с едно от най-богатите имения на Афанасий Иванович, в една от централните губернии, живееше в немотия дребен и много беден помешчик, някой си Филип Александрович Барашков. Той беше забележителен по своите непрекъснати и странни несполуки — запасен офицер, от добър дворянски род и дори в това отношение по-чистокръвен от Тоцки. Затънал в дългове и заложил всичко, той успя най-сетне след къртовски, почти робски труд да уреди горе-долу задоволително своето малко стопанство. Най-малката сполука му даваше необикновен кураж. Окуражен и със светнало от надежди лице той отиде за няколко дни в околийското градче, за да се види и, ако е възможно, да се спогоди окончателно с един от главните си кредитори. На третия ден след пристигането му в града при него дойде на кон кметът на селото му с обгорена буза и опърлена брада и му съобщи, че предния ден, точно по пладне, „имотът му изгорял“ и че „изгоряла и жена му, а дечицата останали здрави и читави“. Колкото и да беше свикнал на „ударите на съдбата“, Барашков не можа да понесе този нов удар; той полудя и след един месец умря от огненица. Изгорялото имение, заедно с пръсналите се по света селяни, беше продадено за дългове, а децата на Барашков, две малки момиченца на шест и седем години, Афанасий Иванович Тоцки от великодушие взе на прехрана и възпитание. Почнаха да ги възпитават заедно с децата на управителя на Афанасий Иванович, бивш чиновник с многобройно семейство и при това немец. Скоро остана само едното момиченце, Настя, а по-малката умря от магарешка кашлица; а Тоцки, който живееше в чужбина, скоро забрави и двете. Един ден след около пет години, като минаваше край имението си, на Афанасий Иванович му хрумна да се отбие и веднага забеляза в селската си къща, в семейството на своя немец, едно прелестно дете, девойче на около дванадесет години, палаво, мило, умничко и обещаващо да стане голяма хубавица; в това отношение Афанасий Иванович беше безпогрешен познавач. Този път той прекара в имението си само няколко дни, но има време да даде нарежданията си; във възпитанието на девойчето стана значителна промяна; повикана бе една гувернантка, почтена и възрастна жена, опитна в аристократичното възпитание на момичета, образована швейцарка, която преподаваше освен френски език и разни други науки. Тя се настани в селската къща и възпитанието на малката Настасия се подобри необикновено много. Точно след четири години това възпитание завърши; гувернантката си замина, а за Настя пристигна една дама, също