Генералът гледаше втренчено Ганя; смущението на Ганя явно не му харесваше.
— Спомняте ли си, Иван Фьодорович — каза тревожно и колебливо Ганя, — че тя ми даде пълна свобода да решавам дотогава, докато самата тя реши, а дори тогава последната дума все още е моя…
— Но нима ти… нима ти… — уплаши се изведнъж генералът.
— Аз не казвам нищо.
— Моля ти се, в какво положение искаш да ни поставиш?
— Че аз не се отказвам. Може би зле се изразих…
— Само това оставаше, да се откажеш! — каза ядосано генералът, без да сдържа даже гнева си. — Въпросът, драги, сега не е в това, че ти не се отказваш, а в това да проявиш готовност, задоволство, радост в момента, когато тя ще ти даде думата си… Какво става у вас?
— У дома ли? У дома всичко върви по моята воля, само баща ми както винаги върши щуротии, но е станал вече съвсем безобразен; аз не приказвам вече с него, но съм го пипнал здравата и право да си кажа, ако не е майка ми, веднага бих му посочил вратата. Майка ми, разбира се, постоянно плаче; сестра ми се сърди, но най-после аз направо им казах, че съм си господар на съдбата и в къщи искам да ме… слушат. Поне на сестра си го набих в главата в присъствието на майка ми.
— Но аз, драги, все още не мога да разбера — забеляза замислено генералът, като вдигна леко рамене и разпери малко ръце. — Също и Нина Александровна, когато идва напоследък, нали помниш, почна да пъшка и въздиша. „Какво ви е?“ — попитах я. Даде ми да разбера, че се готви уж някакво
— Своето положение ли? — подсказа Ганя, за да извади генерала от затруднението. — Тя го разбира; не й се сърдете. Впрочем тогава добре я накастрих, за да не се меси в чужди работи. И все пак досега всичко в нашата къща се крепи само защото още не е казана последната дума, но бурята ще се разрази. Ако днес бъде казана последната дума, сигурно всичко ще се каже.
Князът слушаше целия този разговор, седнал в ъгъла и зает със своята проба по краснописание. Той свърши, приближи се до масата и подаде листа си.
— Значи, това е Настасия Филиповна? — промълви той, като разгледа внимателно и с любопитство портрета. — Чудно хубава! — тутакси прибави той с жар. И наистина на портрета се виждаше необикновено красива жена. Тя беше фотографирана с черна копринена рокля, ушита извънредно просто и изящно; косите й изглеждаха тъмноруси и бяха вчесани просто, като за в къщи; очите бяха тъмни, дълбоки, челото замислено; изразът на лицето беше страстен и сякаш високомерен. Лицето й беше доста слабо, може би и бледо… Ганя и генералът погледнаха учудено княза…
— Как, Настасия Филиповна! Нима вече познавате и Настасия Филиповна? — попита генералът.
— Да; от един ден съм само в Русия и вече познавам тази хубавица — отговори князът и веднага разправи за срещата си с Рогожин и повтори всичко казано от него.
— Гледай ти сега! — пак се разтревожи генералът, като изслуша извънредно внимателно разказа и погледна изпитателно Ганя.
— Навярно просто някакво безобразие — смотолеви Ганя, също малко смутен, — лудория на един търговски син. Чувах вече някои неща за него.
— И аз, драги, чувах — поде генералът. — Още тогава, след историята с обеците, Настасия Филиповна разправи цялата случка. Но сега работата стои другояче. Сега може би наистина се касае за милион и… страст, безобразна страст, да речем, но все пак чувствува се страст, а пък знае се на какво са способни тези господа, когато са пияни!… Хм!… Дано не свърши с някакъв скандал! — заключи замислено генералът.
— Милионът ли ви плаши? — усмихна се Ганя.
— А ти сигурно не се плашиш, а?
— Как ви се видя, княже — обърна се изведнъж към него Ганя, — някой сериозен човек ли е той, или просто негодник? Какво е личното ви мнение?
Когато задаваше този въпрос, с Ганя ставаше нещо особено. Сякаш някаква нова и особена идея пламна в мозъка му и нетърпеливо засвятка в очите му. А генералът, който искрено и чистосърдечно се безпокоеше, също погледна изпод вежди княза, но като че не чакаше много нещо от отговора му.
— Не знам какво да ви кажа — отвърна князът, — стори ми се само, че в него има много страст, и то някаква болна страст. Пък и самият той изглежда като съвсем болен човек. Много е възможно още през първите дни в Петербург отново да се разболее, особено ако се запие.
— Тъй ли? Тъй ли ви се стори? — залови се генералът за тази мисъл.
— Да, стори ми се.
— Ала подобни неща могат да станат не за няколко дни, а още до довечера, още днес може нещо да се промени — усмихна се Ганя на генерала.
— Хм!… Разбира се… Може, но тогава вече всичко ще зависи от това, какво ще й хрумне на нея — каза генералът.
— А нали знаете каква е тя понякога?
— Какво искаш да кажеш? — нахвърли се генералът, вече съвсем объркан. — Слушай, Ганя, моля ти се, не й противоречи много днес и гледай да бъдеш, знаеш, така… с една дума, отстъпчив… Хм!… Защо си кривиш така устата? Слушай, Гаврила Ардалионович, удобен момент е, дори много удобен момент е да ти го кажа: за какво се трепем ние? Ти разбираш, че колкото до моя личен интерес в тая работа, той е отдавна вече осигурен; тъй или иначе, аз ще извлека полза. Тоцки взе своето непоколебимо решение, значи, за мене няма никакъв риск. Следователно, ако желая сега нещо, то е единствено за твое добро. Помисли си; нямаш ли вяра в мене, а? И после ти си човек… човек… с една дума, умен човек и аз разчитах на тебе… а в дадения случай това е… това е…
— Това е най-важното — довърши Ганя, като пак помогна на генерала да излезе от затруднението, и сви устни в злъчна усмивка, която не искаше вече да скрива. Той гледаше с възбуден поглед генерала право в очите, дори сякаш искаше генералът да прочете в погледа му цялата му мисъл. Генералът се изчерви и избухна.
— Е да, най-важното е умът! — съгласи се той, като гледаше твърдо Ганя. — Но колко си смешен, Гаврила Ардалионич! Бих рекъл, че се радваш на това търговче като на спасение за тебе. А тук именно с ум трябваше да се действува от самото начало; тук именно, трябва да се разбере… и да се постъпи и от двете страни честно и искрено, ако не… да предупредиш от по-рано, за да не изложиш другите, толкова повече, че за това имаше достатъчно време, а и сега има още достатъчно (генералът вдигна многозначително вежди), въпреки че остават само няколко часа… Разбра ли? Да? Накъсо, искаш ли, или не искаш? Ако не искаш, кажи и — на добър ти час. Никой не ви задържа, Гаврила Ардалионович, никой не ви тика насила в капана, ако наистина виждате в това някакъв капан.
— Искам — тихо, но твърдо рече Ганя, наведе мрачно очи и млъкна.
Генералът беше доволен. Поразгорещи се, но вече явно се разкайваше, дето беше прекалил. Изведнъж той се обърна към княза и внезапна тревога мина по лицето му при мисълта, че князът бе тук и все пак бе слушал. Но в миг се успокои: един само поглед към него беше достатъчен, за да го успокои напълно.
— Охо! — извика генералът, като гледаше листа с красиво изписаните букви, представен му от княза. — Та това е образец за писане! И то рядък образец! Я погледни, Ганя, какъв талант!
Върху дебел лист от велинова хартия князът бе написал със средновековни руски букви изречението:
„Това написа смиреният игумен Пафнутий11.“
— Ето това е — обясни князът с необикновено удоволствие и въодушевление, — това е собственоръчният подпис на игумена Пафнутий според едно копие от четиринадесето столетие. Всички тези наши стари игумени и митрополити са се подписвали великолепно, и то с какъв вкус понякога, с какво старание! Нима вие нямате поне погодинското издание12, генерале? А ето тук написах с други букви: това са кръгли едри френски букви от миналото столетие, някои са се писали дори другояче, груб почерк, почеркът на обществените писари, взел съм го от техни образци (имах един) — ще се съгласите, че и той си има своите качества. Погледнете тези кръгли д. а. Придадох френски
