— То ще рече, че трябва да стана и да си отида ли? — изправи се князът и дори някак весело се разсмя въпреки явно затрудненото си положение. — И ето че, генерале, уверявам ви, макар и да не знам почти нищо конкретно за тукашните обичаи, нито изобщо как живеят тук хората, аз предвиждах, че между нас ще стане точно това, което стана сега. Може би пък и така трябва… А и тогава вие не отговорихте на писмото ми… Е, сбогом, и извинете, че ви обезпокоих.

Погледът на княза беше толкова мил в този момент, толкова в усмивката му нямаше и сянка от някакво дори прикрито враждебно чувство, че генералът изведнъж се спря и някак изведнъж погледна другояче своя гостенин; цялата промяна в погледа стана в един миг.

— Да ви кажа ли, княже — рече той с почти съвсем променен глас, — ами аз все пак не ви познавам, а и Елисавета Прокофиевна може би ще иска да види роднината си… Почакайте, ако обичате и ако имате време.

— О, имам достатъчно време; напълно разполагам с времето си (и князът сложи веднага меката си, кръглопола шапка на масата). Да си призная, надявах се, че може би Елисавета Прокофиевна ще се сети за моето писмо. Преди малко, когато чаках, вашият слуга изказа подозрение, че съм дошъл да ви моля за помощ; забелязах, че сигурно по този въпрос сте му дали строги нареждания; но аз, право да си кажа, не съм дошъл за това, а наистина само за да се видя с хора. Само боя се малко да не съм ви попречил и това ме безпокои.

— Вижте какво, княже — каза генералът весело усмихнат, — ако вие действително сте такъв, какъвто изглеждате, предполагам, че ще ни бъде приятно познанството; само че, виждате ли, аз съм зает човек и ето сега пак ще седна да прегледам и подпиша някои неща, а след това ще отида при негово сиятелство, после в службата и тъй, излиза, че макар и да се радвам на хората… на добрите, тоест… все пак… Впрочем аз съм толкова убеден, че вие сте много добре възпитан човек, че… А на колко години сте, княже?

— На двадесет и шест.

— О! А аз смятах, че сте много по-млад.

— Да, казват, че съм младолик. А аз ще се науча да не ви преча, и то скоро, защото самият аз никак не обичам да преча… И най-сетне, струва ми се, ние сме толкова различни наглед… поради много причини, че, да речем, между нас не може да има много общи точки, но да ви кажа ли, в последното сам не вярвам, защото много често само изглежда, че няма общи точки, а пък има много… човешката леност е причината за това, дето хората се делят от пръв поглед помежду си и не могат да намерят нищо общо… Ала аз почвам да ставам май отегчителен? Вие като че ли…

— Две думи само: имате ли поне някакви средства? Или може би смятате да почнете някаква работа? Извинете ме за въпроса…

— Моля ви се, аз ценя много и разбирам вашия въпрос. Засега нямам никакви средства, а също и никаква работа, а би трябвало да имам. Парите, които имах досега, бяха чужди, даде ми ги Шнайдер, моят професор, у когото се лекувах и учих в Швейцария, и той ми даде точно колкото ми трябваха за път, така че сега например имам в джоба си само няколко копейки. Наистина имам пред вид една работа, по повод на която се нуждая от съвет, но…

— Кажете ми от какво смятате да живеете засега и какви са намеренията ви? — прекъсна го генералът.

— Бих искал да намеря някаква работа.

— О, виждам, че сте философ; впрочем… имате ли таланти или поне някакви способности, тоест от тези, които осигуряват насъщния хляб? Още веднъж извинете…

— О, не се извинявайте. Не, смятам, че нямам нито таланти, нито специални способности; дори, напротив, не съм се учил както трябва, защото съм болен човек. Колкото до насъщния, струва ми се…

Генералът пак го прекъсна и пак почна да го разпитва. Князът отново разказа всичко, което беше вече разказал. Излезе, че генералът бе чувал за покойния Павлишчев и дори лично го познавал. Защо Павлишчев проявявал интерес към неговото възпитание, князът сам не можа да обясни — може би просто от старо приятелство с покойния му баща. Когато умрели родителите му, князът бил още малко дете и прекарал цялото си детинство на село, тъй като заради здравето си се нуждаел от селски въздух. Павлишчев го поверил на някакви стари помешчици, негови роднини; наели му отначало гувернантка, след това възпитател; той каза впрочем, че макар и всичко да помни, малко нещо може да обясни задоволително, тъй като за много неща сам не е бил на ясно. Честите му припадъци го направили почти пълен идиот (князът каза точно така: идиот). Той разправи най-после, че Павлишчев се срещнал един ден в Берлин с швейцарския професор Шнайдер, който е специалист тъкмо по тези болести, има клиника в Швейцария, в кантона Вале, лекува по свой метод със студена вода и гимнастика, лекува и идиотство, и лудост, освен това се грижи за обучението и изобщо за духовното развитие; че Павлишчев го пратил при него в Швейцария преди около пет години, а самият той преди две години умрял внезапно, без да остави никакви нареждания; че Шнайдер го задържал при себе си и продължил да го лекува още около две години; че не го излекувал, но много му помогнал, и че най-после по негово собствено желание и поради едно случайно изникнало обстоятелство го пратил сега в Русия.

Генералът се учуди много.

— И вие нямате в Русия никого, абсолютно никого? — попита той.

— Засега никого… но се надявам… освен това получих едно писмо…

— Поне — прекъсна го генералът, без да изслуша за писмото — сте научили нещо и вашата болест няма да ви попречи да вземете някоя, да речем, лека служба в някое учреждение?

— О, сигурно няма да попречи. И дори много бих желал да си намеря работа, защото ми се иска да видя за какво ме бива. А през тези четири години аз учих непрекъснато, макар и не съвсем редовно, а така, по особената му система, и освен това успях да прочета много руски книги.

— Руски книги? Значи, сте грамотен и можете да пищете без грешки?

— О, много добре.

— Прекрасно, а почеркът ви?

— Почеркът ми е великолепен. Ето за това имам може би талант; в това съм просто краснописец. Дайте ми, веднага ще ви напиша нещо за проба — с жар каза князът.

— Бъдете така добър. Това е дори необходимо… Тази ваша готовност ми харесва, княже, вие сте наистина много мил.

— А какви чудесни писмени принадлежности имате, колко моливи, колко пера, каква плътна, чудесна хартия… И колко е великолепен кабинетът ви! Аз познавам този пейзаж, това е изглед от Швейцария. Сигурен съм, че художникът го е рисувал от натура и съм сигурен, че съм виждал тази местност: тя е в кантона Ури.

— Много е възможно, макар че купих картината тук. Ганя, дайте на княза хартия; ето ви пера и хартия, ето заповядайте на тази масичка. Какво е това? — обърна се генералът към Ганя, който в това време бе извадил от чантата си един голям портрет и му го подаваше. — О, Настасия Филиповна! Самата тя ли, самата тя ли ти го прати, самата тя? — оживено и с голямо любопитство попита той Ганя.

— Ей сега, когато ходих да я поздравя, ми го даде. Отдавна вече й го исках. Не знам дали не е намек от нейна страна, че съм отишъл в такъв ден с празни ръце, без подарък — прибави Ганя с горчива усмивка.

— О, не — убедително го прекъсна генералът, — какво ти е дошло на ума! Ще вземе да намеква… че тя съвсем не е интересчийка. Пък и какво би могъл да й подариш: трябват ти хиляди! Освен да й дадеш портрета си? Впрочем тя още не ти ли го е искала?

— Не, още не го е искала и може би никога няма да го поиска. Вие естествено не сте забравили за днешната вечер, Иван Фьодорович? Нали сте между специално поканените.

— Помня, помня, естествено и ще дойда. Как да не помня, рожден ден, двадесет и пет години! Хм!… А знаеш ли, Ганя, от мене да мине, аз ще ти открия тайната. Приготви се. Тя обеща на Афанасий Иванович и на мене, че тази вечер у тях ще каже последната си дума: да или не! Така че внимавай, отваряй си очите.

Изведнъж Ганя толкова се смути, че дори малко побледня.

— Наистина ли го каза? — попита той с известен трепет в гласа.

— Завчера даде дума. Така настоявахме двамата, че я принудихме. Помоли само да не казваме дотогава на тебе.