Андреас, чийто нос сега се бе сплескал на земята, от което лицето му приличаше на лице на горгона, сблъскала се с бетонна стена. Питаше се какво стана с дебеланата и с колата й. На другия край на балкона едно перде в охра и червено се вееше и раздвижваше въздуха. От време на време нисък облак преминаваше пред Луната.

— Това, което не чаткаш — обясни Еви през рамо, — това, което си абсолютно неспособен да схванеш, е, че не става дума за секс. Това не го разбираш, нали? И понеже не става дума за секс, нищо не ти е ясно.

Достатъчно бе да се хвърли поглед долу, за да се види какъв път не трябва да се поема. Примерите изобилстваха, но човек би казал, че освен ако не решиш да се хвърлиш от някоя скала, друга алтернатива не съществува. Във всеки случай да чукаш момичетата не беше решение. Да се принизяваш до това не водеше доникъде.

— Вече ти казах: чукането всички го могат. Не то ни облагородява. Не то ни прави различни от останалите.

На моменти имаше чувството, че пада в празното или че потъва в някакъв лепкав крем. Когато отново отваряше очи, звездите блестяха, нощните птици излитаха от върховете на дърветата, прекосяваха небето по права линия, а там, на другия край на балкона, пердето се издуваше, меко се вълнуваше и образуваше синусоиди. После обърна глава и видя Марлен Арамантис, която се свличаше на земята.

Леле! Еви бързо се изправи. Тя се просна на пода.

Той се приближи, наведе се над нея и каза:

— Госпожо Арамантис? Хей, хей!

Тя примигна.

— Госпожо Арамантис? Какво ви е?

Самият той стоеше на колене, за да не падне встрани. В този час на нощта някаква граница вече бе прекрачена. Малко хора се намираха все още в нормалното си състояние — повечето търчаха по моравата, плуваха в басейна, люлееха се на ниските клони, поглъщаха литри шампанско, кълчеха се в салона, опипваха се по ъглите и дори си пускаха език.

Внезапно Марлен го хвана за китката. В другата си ръка държеше кърпичка, смачкана на топка.

— Ти ли си, Еви? — прошепна тя. — Ти си, слава Богу. Много мило, че ми се притече на помощ. Толкова си сладък.

Той й се усмихна.

— Ударихте ли се?

Едва ли, но се чувствала съвсем слаба. Все пак дръпна полата си надолу.

— Знаеш ли, губят ми се минути. Краката ми просто се огънаха. Боже! Защо ли те занимавам със себе си! И ти си имаш проблеми. Ама каква инвалидна команда сме двамата!

Предпочиташе шегите й. Истински се боеше от сълзи или от нервна криза, с която щеше да се наложи да се справя по един или друг начин.

Помогна й да стане. Усещаше се на четирийсет процента от физическия си и психическия си потенциал. Изправи я и в ръцете му се оказа парцалена кукла.

— Хей! Дръжте се за мен! — каза й.

Тя се увеси на врата му. Той от своя страна я прегърна, за да й попречи да се свлече отново на земята. Имаха вид на хора, които танцуват последния си блус призори, на тръгване от салон за опиум.

Колкото не можеше да търпи Джудит Беверини, за която не би си мръднал пръста, която смяташе за прокълнатия ангел на майка му, за жената, която й даваше лош сексуален пример, толкова отношенията му с Марлен бяха тип-топ. Вярно, тя не избягваше физическия контакт с него, майчинските прегръдки, оказваше му внимание, понякога го изпиваше с очи, погалваше го по ръката пътьом — неща, които Лор не си позволяваше, — но тя си беше такава, Марлен Арамантис, нямаше защо да се прави от мухата слон. А и друго — нито за миг Марлен не бе помислила, че Еви има нещо общо със смъртта на Лиза, нито за миг не му беше стоварила това бреме на раменете.

— Не ме оставяй сама. Остани с мен за минутка — прошепна тя.

— Разбира се.

— Не ме оставяй в тази ужасна яма.

Марлен избърса очите си. Притисна се до него, сякаш вървяха по ръба на пропаст, и той полека я поведе към леглото й. Нощната й лампа бе покрита с воал, така че в спалнята цареше спокоен полумрак.

— Особено с тези мои зачервени и подути очи — уточни тя. — Сигурно изглеждам ужасно.

Изобщо не изглеждаше ужасно. Несъмнено не притежаваше фаталната красота на Лор, нито ослепителния чар на Александра Сторер — в момента двете разговаряха под прозореца, наметнали кашмирени шалове, — но имаше правилни черти, ясен поглед и доста елегантен силует с чувствени извивки. Беше приятна и не много стара. Еви не минаваше на другия тротоар, когато я срещнеше.

— Не казваш нищо! Толкова ли е страшно? Няма да ставам за гледане поне още три дни.

Засмя се. Не се колебаеше да се надсмива над себе си. Заведе я — стискайки зъби, защото тя тежеше, а и трябваше да се бори срещу парализиращото въздействие на лексомила, — заведе я до леглото, което можеше да побере цяла армия, и там двамата си поеха дъх. Проснаха се един до друг и се загледаха в тавана.

— Да ми скрои такъв номер. Осмели се да ми скрои такъв номер — въздъхна тя. — Да ти кажа ли, те нямат спирка. Говоря за тези, чиято единствена цел е да ни накарат да страдаме.

Той поклати глава. Смътно разбираше за какво ставаше дума. Този път тя не дръпна надолу полата си, но това не беше проблем — Марлен бе разстроена, а той скапан. Зад тях пердето танцуваше и в стаята проникваше мирис на пръст.

Тя постави ръка на рамото му и заяви, че знае за Ришар.

— Не съм сигурен, че ми се ще да се върне. По-добре да си стои там, където е.

— Баща ти има ужасна нужда от признание. Това го знаем. Така е. Но все пак това момиче е доста особено.

— Достатъчно бе някой да спомене Габи Гарлич пред него, и той се потапяше в образа й. Беше като океан от лъчиста белота, която го заливаше и отнасяше. Преглътна мъчително.

— Толкова често съм си мислила за теб — подзе тя. — Питах се дали успяваш да управляваш положението, защото аз лично смятам, че това не е възможно. Че положението е неуправляемо. Но ти така добре се справяш. Честно, направо съм изумена. Такова поразително поколение сте. Би трябвало да взимам пример от теб, не мислиш ли?

Странно — лежеше по гръб с ръце, скръстени зад главата, и се виждаше как разговаря с Марлен Арамантис, но устните му не помръдваха и от гърлото му не излизаше нито звук. Тя се надигна на лакът с въпросителна усмивка на уста. Еви добре разбираше, че е объркана от мълчанието му и от липсата на реакция, но нищо не можеше да направи въпреки желанието си.

Тя се сви до него под претекст, че й е студено. Потръпна, макар бузите й да бяха порозовели. Хвана му ръката и я целуна.

Защо правеше това? Той не знаеше, знаеше само, че действията на наранения човек невинаги бяха разумни, така че можеше да му целува ръцете, колкото иска, това изобщо не го притесняваше.

Тя покри ръката му с целувки, целуна рамото му, целуна шията му. В същото време тихо простенваше. Притискаше се до него, гушеше се до него и глухо въздишаше, докато го покриваше с целомъдрени и нежни целувки — макар че устните й бяха доста настойчиви.

Когато си даде сметка, че са тръгнали в неправилна посока — не беше усетил как е станало, кога са преминали бариерата, напротив, всичко бе протекло съвсем естествено, тя го целуваше лекичко и предпазливо, после вкара езика си в устата му, — откри също, че погълнатата отрова напълно го е извадила от строя.

Съдете сами — Марлен го бе яхнала, притискаше раменете му към леглото и бавно и решително се изправяше, устата й лъщеше от слюнката след страстната целувка, а той правеше какво? А? Освен дето като последния глупак си поемаше дъх, какво правеше? Беше ли извикал, скочил до тавана, беше ли се съпротивлявал, борил с нея? Не, просто се надяваше, че някой ще го събуди, ще го разтърси, ще го зашлеви, ще го измъкне грубо от леглото и ще го засили надолу по стълбите, но нищо не помръдваше и