избирай творческа професия, не прави като тях, не се поставяй в положение да понасяш всички мъки, очакващи хората, които си мислят, че са безсмъртни и благословени от боговете, докато всъщност са прокълнати.

След сексуалната си забежка с Марлен Арамантис Еви беше непрекъснато кисел, фантазиите му за чиста и свята свръхценна връзка, във всеки случай много различна от онова, което виждаше около себе си, бяха омърсени, наранени от безволието му, от огромната тежест на веригите, приковали го към земята, и настроението му беше мрачно. Нямаше нужда и Андре да добавя своето.

— Какво има, момчето ми? Шокирах ли те? Може би ги намираш за напълно уравновесени? Напълно отговорни?

Сега широките френски прозорци блестяха от искрящи капчици, а под краката им паркетът лъщеше като летяща чиния по пладне. Спогледаха се мълчаливо, неспособни да измерят разделящото ги разстояние.

После се появи Лор. Проникна в стаята, сякаш тя не съществуваше, сякаш се намираха в съвършено безинтересна памукова плантация.

Идваше да ги предупреди, че няма да се прибере за вечеря. Усмихваше се напрегнато.

Отговориха й разсеяно, че ще се оправят.

— Нямах кураж да откажа — каза тя, като докосна ръката на Еви. — Не ми беше по силите, представи си.

Андре преглътна острата си реплика. По-добре бе да си мълчи, естествено, но устните направо го сърбяха. С отвращение помисли за прекрасните примери, които Ришар и тя даваха на сина си, но предпочете да се опъне върху една пейка и да вдига гири, за да се успокои.

— Това място е толкова неподходящо за разговор — оплака се тя на Еви. — Защо винаги нещо не е наред?

Отвън Аксел Мендер почука с ключовете си на прозореца, приканвайки Лор да тръгват.

По небето пробягваха облаци, духаше вятър. По земята бяха нападали тонове листа. Човек затъваше в тях до глезените в подлеса, където от преплетените черни клони се сипеха шишарки.

Еви постоя известно време на платформата, седнал по турски, най-после сам, най-после спокоен, най- после недосегаем, докато вятърът свиреше около него, рошеше косите му, прелиташе между короните на дърветата, които тихо шумоляха.

Разгледа снимките на Лиза, които бяха прибрани в пластмасовата кутия. Налагаше се здраво да ги стиска. Държеше ги с две ръце, иначе щяха да се разлетят и нямаше да може да гледа сестра си. Сестра си, в компанията на Габи Гарлич, и двете голи и изумителни, и двете неизбежни и неми.

По едно време една от снимките излетя. Изтръгна се от ръцете му и залъкатуши като бясно куче, подхваната от едно възходящо течение. Еви я проследи с поглед, странно нерешителен. Небето беше ярко бяло като вътрешността на стрида. Въздухът ухаеше. Еви пусна втора снимка — държеше я между палеца и показалеца си. Трудно му беше да се разделя с тези снимки, защото сърцето му преливаше от толкова обич към сестра му и към Габи, каквито и да бяха прегрешенията им, че краят й не се виждаше, но въпреки това, въпреки това пусна трета снимка във въздуха — достатъчно бе да разтвори два пръста, — после още една и още една.

Тръгна си малко преди тъмнината да го погълне, малко след като в далечината, у Дани Кларанс, се появи миниатюрна светлинка.

Еви си спомняше за прословутата вечер, когато Дани го бе обвинил, че е бутнал Лиза от лодката, когато мъртвопияният Дани го бе обвинил пред Ришар в това отвратително деяние, спомняше си как от този момент нататък всичко бе тръгнало наопаки, всичко се бе прецакало.

Къщата беше тъмна и тиха. Лилиите белееха в многобройните вази. Обикновено, дори долу да нямаше никой, палеха поне лампите, палеха и в градината, за да покажат, че никой не е умрял у Тренделови — всички на хълма правеха така, на никого не му пукаше за сметките за тока.

Странно. Джина също оставяше да свети, когато си тръгваше. Най-смешното беше, че не забеляза нищо, когато пристигна, когато излезе от гората с ръце в джобовете, потънал в мислите си, и сега този внезапен мрак, тази почти оглушителна тишина му се струваха смайващи, пораждаха у него неприятно чувство.

Помисли си, че вероятно къщата още не беше усвоила дълбоките промени, настъпили под покрива й, и затова излъчва несвързани, дори отрицателни сигнали, но в същото време погледът му бе привлечен от новата врата, която водеше към новата спортна зала, защото въпросната врата бе открехната и слабата светлина, падаща от небето, посребряваше лакирания кестенов паркет.

После се чу лек шум, проскърцване, като от плахо задвижена люлка.

Еви замръзна на място. Изтри устата си, прекоси антрето и сдържайки дъха си, се отправи към вратата.

Предпазливо я побутна, разкривайки помещението на малки тревожни порции.

— Дадох си толкова зор само заради него — промърмори Андре, който се люлееше в края на едно въже, сляло се с тъмнината.

Беше въже за катерене, което бе обхванал с две ръце, без да отделя крака от пода.

— Построих тази зала специално за него, за Бога!

— Бушоните ли са изгорели?

— Не. Бушоните не са изгорели. Не мисля, че са изгорели. По-неприятно е.

Еви поклати глава, после се върна в дневната. Настани се на бара. Слушаше Doll parts на Къртни Лав пред чиния пиле с къри, стоплено в микровълновата, когато Андре се материализира до десния му лакът.

— Виж, бих искал да ти помогна. Мога ли да направя нещо за теб?

— Да ми помогнеш ли? Защо? За какво да ми помогнеш?

— Не знам. Да ти помогна. Да направя нещо, та животът да ти изглежда, знам ли, по-вълнуващ, или каквото там би искал. А бе да ти помогна. Защото такава ми е ролята. Защото сме от една кръв, момчето ми.

— Ами благодаря. Но всичко е наред, нямам нужда от нищо.

— Никога не съм виждал някой, който да няма нужда от нищо. Мисля, че такова нещо не съществува. Питам се какво ви е на вас с баща ти. Толкова ли е трудно да поемете протегнатата ви ръка? Толкова ли е непоносимо?

Еви колебливо и недоумяващо прекара вилицата си по чинията, после набоде парче пиле, лапна го и бавно задъвка, втренчен пред себе си, където виждаше залепена с магнит върху хладилника картичка, изобразяваща детайл от тавана на Сикстинската капела.

— Какво и да се случи, не забравяй, че не си сам. Не бъди глупав като Ришар, моля те. Възможно е — казвам, че е възможно, но само ти ще решиш — обстановката да стане мъчителна, тук, в тази къща, за момче в твоето положение. Няма да скрия от теб, че майка ти ме безпокои, а няма смисъл да ти обяснявам, ти сигурно си наясно, че не е лесно да се живее с невротизиран човек. Какво всъщност искам да ти кажа? Искам да ти кажа, едно: не се взимай за Супермен. Ако нещата тръгнат на зле, обади ми се и аз ще скоча в първия самолет. Разбираш ли? Не се взимай за Супермен. Ние не живеем в някоя от ония изостанали страни, където хората се избиват помежду си и не знаят какво значи да се чувстваш добре или зле в кожата си, да изживяваш криза, а в цивилизована страна, където на всеки проблем може да се намери решение. Разбираш ли? Можеш ли да кимнеш, за да ми покажеш, че си разбрал?

Еви кимна. Хвърли поглед на часовника си и си каза, че Анаис скоро ще потегли.

— Питах се — подзе Андре, — питах се защо не ни по-гостуваш малко на баба ти и на мен, колкото да смениш обстановката. Да кажем, до Нова година, пък после ще видим… Какво ще кажеш?

— Ох, ами трябва да си помисля. Във всеки случай не се чувствам болен.

— Не се чувстваш болен, но ако не бях аз, сега щеше да си сам в една пуста къща. И ще бъдеш сам след няколко дни. Нима намираш това за нормално? Да живееш в тази покъртителна самота? Аз не намирам. Мисля, че с баба ти и мен ще ти е по-добре.

Навън избуха кукумявка. От града сигурно имаше новини и Еви не се интересуваше от това, което му говореше старият, ама никак, защото, ако дойдеше потвърждение за купона, ако Анаис събереше необходимата информация, нещо щеше да се случи, нещо сериозно щеше да се случи.