дали изобщо го бе познавал. Дали си бе представял и за миг, че този човек е способен да му скрои такъв номер, да му забие ножа до дръжката, без дори да се замисли. Анаис можеше да му намира всякакви оправдания, Ришар бе достигнал нулата, най-ниското стъпало в очите на сина си, който сега замислено следеше с поглед полета на един пепелявосив блатар над бензиностанцията с нейните флагчета и гирлянди, които се вееха на вятъра, полет, съставен от чисти форми, от съвършени и величествени кръгове, докато Анаис наливаше бензин и го гледаше в огледалото за обратно виждане.

— Безпокоиш ли се за довечера? — попита той.

— Не, нито за миг.

— Виждам ги как хукват да бягат със смъкнати панталони. Как скачат в колите си, щом усетят мириса на изгоряло.

— Нямам никакви опасения за довечера, разбра ли? Изобщо не се тревожа за довечера, ясно?

Еви я намираше за досадно, почти болезнено обидчива. Белезите по ръцете и по лицето й впрочем свидетелстваха за сприхавия й нрав.

Анаис седя известно време намусена и мълчалива, съсредоточена в пътя, докато субаруто упорито катереше височините и преминаваше през все по-пусти места.

Еви седеше с изправен гръб на неудобната си седалка — този модел беше поне на петнайсет години. Така както половината му тяло бе парализирано, така и половината му мозък не функционираше. Чувстваше, че някаква ужасна сила го тласка напред, но не успяваше да я идентифицира. Все едно тичаше в мъгла.

Бе изгубил Габи, всичко се бе провалило, всичко свърши внезапно и той падаше от стълбата си за втори път, падаше от своите седемдесет хиляди стъпала, падаше от светлината към тъмната страна, падаше в този говнян живот.

Трябваше му цяла седмица, за да се освободи от жестоката миризма, която Марлен Арамантис бе оставила върху него, по пръстите му, които приближаваше до носа си на всеки пет минути, и с гримаса се спускаше към най-близката мивка, където бясно ги търкаше. Спомняше си, че за малко да се скопи, когато тази история започна. Това несъмнено би било прекалено радикално решение, но пък имаше предимството, че обединяваше жеста с думите, решение, позволяващо да се избегнат най-опасните коловози, най-честите отклонения.

— Странно разсъждаваш — заяви Анаис предпазливо, докато изкачваха поредния баир, след като бяха преминали покрай ливади и реки и преди да навлязат отново в гората. — Толкова странно, че понякога се питам дали не се шегуваш.

Да се шегува? Да се шегува? Знаеше, че не трябва да се отклонява от нормата, ако иска да го взимат на сериозно. Знаеше, че трябва да извади вазелина от шкафа, ако иска да минава за здравомислещ тъпак и да се смеси със стадото, което се съвкупяваше на тъмно, а в останалото време бродеше наоколо с овъглен мозък и рунтави ташаци.

Виждаше се как изритва от колата този жалък плужек Анаис, да кажем, на някой завой, и как й премазва пръстите с вратата, за да я накара да се пусне.

— Сексът не е задължение — каза той. — Колкото и странно да ти изглежда. Сексът не е задължителен етап, ни най-малко.

Опита се да й обясни за какво говори, докато субаруто продължаваше пътя си към бърлогата на Ришар.

Аргументът на Анаис бе, че той е само на четиринайсет години, че живее в неблагоприятна за развитието си среда, наситена с повсеместна сексуалност, от която много хора биха се отвратили и която изобилстваше с лоши примери.

— Мога да разбера, че си малко замаян — заяви тя. — Че не си особено очарован от света. Разбирам, че ми говориш за откровение, за явление Богородично и прочие и съм склонна да ти вярвам. Знам какво е. Преживяла съм го. Изпитвах същото към сестра ти, преживях същото с нея.

За миг отклони очи от пътя и го загледа, питайки се дали ще се съвземе някога, дали ще преживее изпитанието, макар в момента да нямаше такива изгледи. Еви беше толкова бледен, че щеше да стане невидим, ако завалеше сняг или ако се приближеше до щанд за млечни продукти.

Еви й каза да си гледа работата. Закле се, че ще издържи достатъчно дълго, за да измъкне Габи от ноктите на Дани Кларанс.

Тя тихо се изсмя.

Малко по-късно, към десет часа, стигнаха до входа на къща, от чийто комин излизаше невъзмутим пушек. Поршето на Ришар бе паркирано на няколко метра оттам, под една прозрачна стряха. Както и новата ML 430 на Александра Сторер.

— Мамка му! — въздъхна Анаис, след като изгаси мотора. — Мамка му, това пък сега какво значи?

Моторът пукаше, докато изстиваше. Нищо не помръдваше освен малко останалите падащи листа и димът, който се виеше към забуленото небе.

Еви отвори вратата на колата. Във въздуха се носеше силна миризма на огън от дърва. Трудно му беше да анализира какво усеща, да реши как да се държи. Обърна се към Анаис, която се поколеба за миг, после му приготви една линия за смъркане на арматурното табло.

— Забележи — каза тя, — винаги съм мислила, че някой ден майка ти ще се сблъска с този проблем. Винаги съм казвала, че баща ти няма да се подстриже за монах. Така де, писатели — жените ги обожават. Тези типове имат безспорен чар. Особено когато пишат добре.

Еви вдигна глава след силното смъркане, което запрати дрогата право в мозъка му.

— Защо не го удостоиш с награда? — изсъска той. — Защо не идеш да му поднесеш поздравленията си?

Размениха твърд и дълъг поглед и се отдадоха на мълчалив и неподвижен сблъсък, от който Еви излезе победител — прекалено много приличаше на сестра си и ако му се опънеше, Анаис би си стъпкала сърцето.