на телефони.
Джудит Беверини носеше прозрачна рокля без сутиен. Тя не вярваше в изчезването, за което говореше Александра и което смяташе за направо изумително — историята за писателя, който се стопява като разтворимо хапче, задето е продал душата си на дявола или на някоя кабелна телевизия. Джудит хвърли нервен поглед към Еви.
— Виж, бъди така добър. Говоря с майка ти.
Гърдите й помръдваха под блузата, така че бе напълно невъзможно да й се отговори, напълно невъзможно да се започне спор с нея.
Често казано, тя му беше противна. Винаги бе усещал, че на тази мръсница мъжете не вдъхват никакви чувства — ако не се смята отвращението. Никой не я принуждаваше да се чука с всички членове на адвокатската си кантора, правеше го доброволно, обаче не пропускаше случай да си отмъсти, удряше и удряше неуморно и особено по главата на Еви и на баща му, които й бяха най-близките съседи и мъчители на най-добрата й приятелка. Така че, като я гледаше как си показва гърдите, как използва това жалко оръжие, направо му се повдигаше.
Освен, ако не му се повдигаше от лексомила. Трудно бе да се каже. Ослепителният образ на Габи Гарлич редовно се появяваше в главата му. Щеше му се да уведоми Джудит, че роклята й е неприлична, че вони на разврат на сто метра разстояние, но думите не идваха.
Лор понечи да каже нещо, но се отказа. Чуваше се
Протегна му ръка, усмихна му се нежно — не, ама сериозно, понякога съвсем не беше на себе си тази жена, наистина, тази непозната жена. На Еви не му се мислеше за годините, които биха последвали, ако Ришар ги оставеше само двамата, за безкрайния сантиментален тормоз, на който щеше да ги подложи, и него, и себе си.
— Ела насам де — настоя тя.
Тъй като той не помръдваше, Джудит то попита какво удоволствие му доставя да се държи като грубиянин. Тази пък говореше, каквото й дойде наум!
Той сви рамене. Разправяха, че като бил малък, й се хвърлял на врата веднага щом се появяла. Обаче разправяха също, че по онова време светът бил по-приятен и по-сигурен и какви ли не още глупости.
Лор въздъхна. Време му беше да се разкара оттам, и то бързо, тъй като с крайчето на окото си видя, че дядо му ги наблюдава — там, до басейна, шейсетгодишната Люсет Форвил здраво го държеше за крака, но той гледаше към тях, неспокойно вдигайки вежда, като Синя каска, изпратена сред диваците.
Направи крачка встрани и се изгуби в тълпата — гостите бяха многобройни, градината обширна, човек за нула време можеше да изчезне зад гъстите храсти и да се скрие от Пиер или Пол. Заобиколи къщата, мина покрай стени, до които се бяха приютили двойки и си шепнеха в сянката на асмата.
По стълбите към кухнята сдъвка още един лексомил, после Андреас му поднесе още едно дайкири.
— Мислиш си, че си загубил вкус към секса — заяви Андреас. — Така си мислиш. Запънал си се.
— Да кажем, че се въздържам. Да кажем, че предпочитам да почакам. Какво ти бърка това?
— Разбрах — изхили се Андреас. — Ти си нейният рицар. Ти си шибаният й рицар. Така ли е?
— Не знам. Не знам дали ми се приказва с умствено недоразвит.
Мълчаливо изпиха чашите си, разсеяно поглеждайки към гостите, които минаваха покрай тях, блуждаеха наоколо, въртяха се насам-натам, препъваха се по скърцащия бял чакъл или се отбиваха в розовата градина. Ставаше късно. Под мишниците на Анаис имаше кръгове от пот. Според нея Мишел се бе качила в къщата да успокои майка си, която внезапно бе рухнала по простата причина, че мъжът й бе задържан не на някакво летище, а в стаята на една секретарка, облечена в кожа, както й бе докладвал наетият преди седмица детектив. И хоп! — Марлен се обля в сълзи и се прибра в стаята си.
Информацията не предизвика никакъв интерес у момчетата, които бяха толкова свикнали с тези превземки — приемани като подобие на спорт, — че те прелитаха покрай очите им с лекотата на снежинки, превръщаха се в част от пейзажа и минаваха незабелязани.
— Знае го от сутринта, там е работата. Държи се цял ден и… колко… шестнайсет, осемнайсет часа по- късно… Преди пет минути се усмихваше, а сега ще й изтекат очите.
— Чакай, моля ти се, не ни занимавай с това — прекъсна я Андреас. — Не сме ти искали подробности.
— Тя не е най-лошата — промърмори Еви. — Марлен не е най-лошата от всички.
— В какъв смисъл? За чукане ли? Да не смяташ да я изчукаш?
— Не смятам да чукам когото и да било. Казах ти вече.
— Ама че разговор! — изхили се Анаис.
— Мамка му, дайте да се поразходим — каза Андреас.
Станаха и установиха, че едва се държат на краката си. Несъмнено бяха най-младите участници в купона — сестрата на Мишел спеше у една своя приятелка, — но не се справяха блестящо и като стигнаха до етажа, Андреас спешно сви към една от баните, които колекционираше семейство Арамантис.
Андреас повърна, но след това се преви на две. Проклетият му стомах. Нищо друго не можеше да се направи, освен да му се донесе една кола. Напоследък Мишел облекчаваше болките му, като търкаше ръце една в друга и после ги полагаше върху стомаха му, но Мишел беше с майка си.
Еви отвори френския прозорец, за да вкара малко свеж въздух за приятеля си, чийто стомах го мъчеше, откакто майка му, забележителната Каролин, се бе поддала на чара на Брижит, добрата Брижит. В момента двете стояха в градината с ниските си обувки, с изрязаните си нокти и афишираха самочувствието на старите гей — двойки, но да ги предупреди не беше добра идея. Андреас щеше да го убие.
Самият той трябваше да се стяга, за да устои на погълнатите дози. Излезе на балкона, като внимаваше да не привлича погледите, облегна се на стената и за пореден път затвори очи и се остави на образа на Габи Гарлич, който вече не искаше да го вижда, не искаше да говори с него, която го бе разпънала на кръст, но, към която все още изпитваше безгранично обожание.
Тя наистина бе единственото нещо, което имаше значение за него, несъмнено бе единствената му причина да живее, ако трябваше да се изрази с такива думи. Не беше преувеличено. Никак даже, като се има предвид всичко останало. Бе се появила в подходящия момент, в момента, когато загубата на Лиза ставаше непоносима. Какво друго да добави? Бе изпитал такова облекчение. Дали бе достоен за нея?
Долу дядо му го търсеше с поглед. Епизодът с дървото, който бе продължил три дни и две нощи, силно впечатли възрастния човек, който понякога нахлуваше в стаята му или чукаше на вратата на тоалетната, докато Еви не му каже да се разкара. Всъщност Еви не знаеше дали предпочита Андре да си отиде и да го остави сам с майка му — тя заплашваше да се превърне в бреме, което да влачи като скала по планински път. Да избираш между две гадости не беше особено въодушевяващо. Лек ветрец раздвижи завесите и премина по лицето на Андреас, който се гърчеше на пода, прилепил буза до излъскания мрамор, изкривил устни в гримаса. Колата се очакваше всеки момент. След малко щеше да се появи Анаис и Андреас щеше да седне, да си поеме дъх и отново да се посвети на пиянството си.
Неприятно е, когато приятел смята, че грешиш. Когато не разбира какво искаш да кажеш. Еви клекна на балкона, така че можеше да държи под око Андреас и да наблюдава през пречките представлението долу, на моравата, а над хората да вижда гората, над гората — небето, дълбокото, звездно, безмълвно небе.
По принцип Андре Трендел не би се качил на етажа. Би се задоволил да предупреди Лор, че синът й не се вижда наоколо, а тя би му казала: „Андре. Моля ви. Андре. Ако обичате. Престанете. Оставете ме на мира.“ И щом Андре си обърне гърба, би захапала юмрука си, за да не се разкрещи. Лор стоеше наблизо, до една яворова горичка, облечена в костюм на Жан-Пол Голтие. Дамските списания и дори не дамските списания хвалеха тази жена за женската й независимост, за радикалните й и неконформистки схващания за двойката.
Тъй или инак, той виждаше това, което другите не виждаха, което Ерик Дюнкала и Джудит Беверини в най-добрия случай отгатваха, а именно, че някаква сянка затъмняваше блясъка на майка му, някаква сянка я преследваше и се надвесваше над рамото й, откакто Ришар се бе изпарил.
Самият той беше в състояние, в което проблемите на Лор бързо изчезваха на хоризонта, ставаха толкова миниатюрни, че можеха да се видят само с далекоглед. Запали цигара, тикна я за малко в устата на
