разяждан от мъка, трябваше да си забранява да протяга ръка към него, за да не усилва собствената си болка.
Впрочем накрая бе приела, че Еви не си спомня нищо — достатъчно бе, пак казвам, да го понаблюдаваш две секунди, за да се убедиш, че е невинен — и че твърденията на Дани миришат на гадно. Този тъпанар със сигурност не е видял нищо или пък е бил толкова друсан, да, така трябва да е било, а и видимостта не беше добра през онази нощ. Анаис си спомняше валмата мъгла, виснали над горския път.
Поне, казваше си тя, що се отнася до Еви, никое момиче не ходеше подире му и това й стигаше — можеше да се каже, че като се чука с Ришар Трендел, Габи върши страхотна работа.
Сега Анаис използваше пластмасовата кутия „Тъпъруеър“ с нещата на Лиза, за да крие вътре дрогата, и всички оценяваха жеста й, всички признаваха, че проявява много добра воля и заслужава известно уважение, още повече че сезонът вече не ставаше за шорти. А и единствено тя поддържаше контакт с Дани, който си оставаше най-добрият й снабдител и й продаваше трева на прилична цена.
— Всичко, което знам, е, че се виждат в града.
— Така ли? И кой те е молил да ги следиш?
— Стига! Достатъчно! — избухна Андреас, сечейки листата с бастуна си от сребро и абанос — любимия бастун на Франк Запа.
Писнало му бе от тази история. Виждаше най-добрия си приятел, изпаднал в черно отчаяние, и това го вбесяваше, подлудяваше го, питаше се какво да направи, за да го измъкне от дупката.
Но защо продължаваше да се качва тук така упорито, с риск отново да си разбие мутрата, без да говорим за мъката, за усилието, което трябваше да полага с болния си крак — кинезитерапевтът, младеж, който връзваше косата си на кукуригу, твърдеше, че като се има предвид напредъкът от началото на сеансите, щяха да му трябват още поне двайсет години, за да се оправи напълно, — та защо си даваше този труд?
Защо упорстваше, ако не от чисто приятелство?
Вярно е, че понякога му идеше да удуши Еви със собствените си ръце. Особено, когато ставаше дума за Габи. За образа на Габи, който тази откачалка съхраняваше в главата си. Образ на светица. На идол. На скъпоценен камък. Недосегаема богиня. Ангел на невинността. „Мамка му! — казваше си той. — Да се надяваме, че няма да започне отново! Няма да започне като по времето на шибаната си сестра!“ Но беше възможно, възможно беше, разбира се, и на Андреас това не му харесваше особено. Още повече, че не виждаше какво удоволствие може да изпитва човек, като не чука такова разтропано момиче като Габи Гарлич, подробност, която, между другото, не беше убягнала на бащата. Ришар Трендел не бе проявил същите скрупули, нито същия вкус към въздържанието като фанатичния си син.
Както и да е впрочем, Габи си живееше живота и му се щеше Еви да разбере това, да го знае, да го смели, независимо че продължаваше да противопоставя на фактите безумната си вяра, яростното си отричане — Андреас мислеше, че накрая истината ще проблесне в съзнанието на този глупак.
— Та какво казваше, Анаис?
Поне бяха успели да го накарат да слезе от дървото, което не беше проста работа. На третия ден Лор изпадна в криза, вече не издържаше и възнамеряваше да повери съдбата на сина си на грижите на частна клиника, която поемаше подобни случаи, проявявайки най-голяма дискретност. Андре Трендел беше съгласен. Баща, който напуска домашното огнище, със сигурност оскърбява сина си. И ако на всичкото отгоре отплува с приятелката му, не е чудно, че момчето се покатерва на едно дърво и отказва да мръдне оттам.
Успяха да убедят Еви, че не е добре да оставят старите долу да се вълнуват дотолкова, че да предприемат подобно действие.
Вярно е, че все още прекарваше доста време горе, че се качваше веднага след часовете — след като бе видял Габи Гарлич в някое от междучасията и изпитваше нужда от самота, за да поддържа жив пламъка, който изгаряше сърцето му и изсмукваше силите му. Настаняваше се сред клоните и се отдаваше на Бог знае какви заклинания, мрачни спомени, медитации, Бог знае какво предъвкваше там горе. Но после слизаше. За голямо облекчение на майка му и на дядо му, съюзени в тревогата, смазани от поведението му. Слизаше, щом се стъмнеше, и мълчаливо се прибираше в стаята си — което все още не им позволяваше да смятат, че са спечелили битката, но ги оставяше да си отдъхнат.
Възползвайки се от момента, когато можеше да му каже две думи насаме — двете момичета приготвяха цигарите, пликчетата и хапчетата за купона у Арамантис, — Андреас прошепна на ухото на приятеля си, че според слуховете Габи Гарлич плаща дрогата си в натура на онзи мръсник Дани. Стояха на ръба на платформата като на носа на кораб, чийто великолепен корпус пори вълните на лунната светлина, гледаха право пред себе си тъмнината, която ставаше по-гъста, и светлините на хоризонта. Чуваха патиците, които се рееха в небето, клоните, които тъжно скърцаха.
— Това са глупости — отвърна Еви с равен глас.
— Не са глупости. Така му плаща, независимо дали ти харесва, или не.
— Бих искал да знам защо всички се опитват да я очернят. Наистина бих искал да знам. Да не би да смятат, че ще си променя мнението за нея?
Никой не би успял, никой не би могъл да се похвали, че е успял — каза си Андреас, който вече бе преживял епизода с Лиза и познаваше степента на заслепение, на която бе способен Еви, когато се заинатеше, познаваше тайната му, неподозирана от никого страстна природа. Ако не желаеше да види, нищо на света не можеше да му отвори очите, а ако поставя Габи Гарлич на същия пиедестал като сестра си, помисли Андреас с раздразнено примирение, изгубени сме.
Все едно. Андреас постави ръка на рамото на Еви и заяви със загадъчен вид — нищо чудно, вече бе пушил, — че е техен дълг да се закрилят един друг.
По-късно, когато момичетата привършиха с подготовката — купон у семейство Арамантис обикновено означаваше много артистични натури и следователно много заможни потребители на незаконни продукти, четиримата слязоха от големия червен дъб и напуснаха гората в индианска нишка, като Анаис вървеше най-отзад.
Андре Трендел вече се беше издокарал. Сега, когато беше вразумил внука си, приемаше приятелите му с всичката любезност, на която бе способен, често се спускаше към хладилника да извади сода и ги питаше как са, как върви училището.
По това време болезненият инцидент между Лор и дядото на Еви още не се бе случил, така че обстановката не беше прекалено напрегната. Несъмнено Андре с нищо не допринесе за разведряването й, като започна да строи спортна зала — този нелеп жест издаваше паниката му, безсилието и объркването му, — за което никой не го бе молил. Единствената му заслуга бе, че внесе безредие и шум, без които всички спокойно биха минали. Все пак оставаше му някаква възможност да не стане непоносим за последните обитатели на тази къща.
Ришар се бе изпарил преди петнайсет дни и в известен смисъл Андре сдържаше дъха си, за да може да долови първите признаци, показващи отклонение на стрелата на болката, която излиташе толкова високо в тази долина на сълзите. Предполагаше се, че надзирава строителните работи, но всъщност наблюдаваше главно снаха си, която всеки ден отиваше на снимачната площадка и проявяваше забележителен кураж — кураж, който той и Роз много бяха хвалили при други случаи, когато беглецът беше още безотговорен наркоман, в чието лице се бе изплюл, и днес, в светлината на новото му предателство, не съжаляваше за това. Наблюдаваше и Еви, горкото момче, което вече нямаше нито баща, нито гадже — на всичкото отгоре двете неща бяха свързани, — който отказваше да се види дори с училищния психолог и не желаеше да говори с членовете на семейството си.
Очарован бе да научи, че и те ще ходят на празненството — колкото до него, Марлен Арамантис, майката на анорексичната госпожица, която се бе проснала на италианското канапе и за малко да събори великолепната ваза, донесена от Андре и Роз от Санкт Петербург, с великолепните фрезии
