— Всяка сутрин — сподели той с Еви — се моля да е на линия и се притеснявам до смърт, можеш да ми вярваш. Възхищавам се от куража й и се надявам да издържи. Надявам се да не рухне преди края на снимките. Разбираш ли, ако това се случи, последствията ще бъдат толкова отрицателни, че направо не ми се мисли. Би било ужасно. След цялата енергия, която влага. След това изумително завръщане. Би било сякаш цялата несправедливост на света се е стоварила отгоре й. Бе било много тежко за нея.

— Но какво да направя аз? Какво искаш от мен? Като че ли мога да направя нещо… Какво? Нямам нищо общо с това, човече… Какво?

Ерик носеше чанта, която бе оставил на пода в краката си. Наведе се и извади кутия, украсена с красива златна панделка.

— Това са любимите й шоколадови бонбони — обяви той и подаде кутията на Еви. — Мисля, че би трябвало да й ги подариш. Много би оценила подобен жест в този момент… Ще й стане много приятно от вниманието.

Този път, след верандата, Андре бе решил да пристрои спортна зала към къщата на сина си и официалният повод за гостуването му беше да наблюдава как вървят работите — а те вървяха добре, между другото, въпреки досадното присъствие на стария маниак.

Без особен ентусиазъм Ерик кимна към Андре Трендел, който надзираваше разтоварването на огледалата, предназначени да покриват вътрешните стени.

— Защото не мога да разчитам на него да разведри обстановката — въздъхна той. — Кажи ми сега — има ли някакви новини?

Не, нямаше новини. Инспектор Някой си се обаждаше всяка вечер, смъкваше си ципа, щом Лор вдигнеше телефона, и лъскаше бастуна, щом чуеше гласа й, но нямаше никакви вести от Ришар, които да й съобщи, само се опитваше да удължи разговора.

— Щастлив съм, че мога да направя това за вас — уверяваше я той и се опитваше да улучи отвора на една книжна кесия, извадена от кошчето за боклук.

— Много сте мил, инспекторе.

— Знаете ли, съпругът ви се е побъркал. Според мен напълно е превъртял. Нима се надява да намери нещо, което да може да се сравнява с вас? Любопитен съм да узная.

Лор мислеше, че инспекторът има дихателни проблеми, докато той беше още млад човек, който не икономисваше спермата си, и бе голям любител на зрели и известни жени, като например Къртни Лав, чиито координати така и не успя да открие. Когато затвореше, когато тишината заместеше дрезгавия му глас, Лор се оглеждаше и си даваше сметка, че е сама със свекър си, и с невероятно усилие успяваше да задуши писъка, който се надигаше в гърлото й.

Една вечер той й бе казал, че Ришар за пореден път го покрива с абсолютен позор, че се задушава от възмущение, и се бе извинил, че не може да говори на тази тема, после напусна масата и отиде да възстанови дишането си на вечерния вятър, който вече свиреше в клоните веднага щом слънцето залезеше. После бе седнал на тревата. Или по-скоро се бе проснал на тревата с белия си панталон. По-късно, докато си почистваше грима в стаята си, тя погледна през прозореца и видя, че не е помръднал, все едно се бе вкаменил.

Лор спеше зле, на пресекулки. За да спи добре, трябваше да поглъща такива количества сънотворни, че на сутринта й беше свръх силите да се изтръгне от замайването, а да се довлече до банята си беше истински подвиг. Докато го извършваше, я чуваха да проплаква като малко момиченце, изгубило се в тъмна гора.

Беше четирийсет и осмият ден на снимките и бе цяло чудо, че още е там, че още е способна да снима, да се съсредоточава в ролята си при ситуацията, която изживяваше в реалния живот — безумна, дантевска ситуация. Ришар беше зарязал всички и се бе изпарил. Толкова невероятно, нали? Толкова неочаквано — Ришар внезапно да реши, че е изплатил дълга си и че е свободен да действа както пожелае, при положение, че тя още не бе свършила с него, не, не и след всичко, което я бе принудил да преживее, не и след всичко, което този мръсен наркоман й бе причинил. Да не би да не си спомняше?

От сънотворните очите й се подуваха. Всеки ден гримьорката извършваше чудеса, а продуцентът се бе съгласил един известен специалист по хранене да се занимава със здравето й, да я вдига на крака ден след ден, да прикрива следите от безсънието й с чудотворни маски и кремове, съдържащи екстракт от кайсиеви костилки. Тъй или инак, Лор или не спеше и на сутринта беше изтощена, или спеше прекалено и изглеждаше като излязла от перална машина. И всичко това до голяма степен заради този жалък мръсен наркоман. „Благодаря ти — казваше му тя наум. — Още веднъж ти благодаря. Благодаря за всичко, Ришар… Не, честно, настоявам да ти благодаря за всичко.“

През някои вечери й идеше да се разплаче от яд. Намираше живота си за наистина катастрофален и почти изпадаше в паника. Иначе работата й вървеше добре, пробните снимки бяха сполучливи, все повече хора я поздравяваха за участието й и имаше голяма вероятност да получи награда за най-добра роля, с което отново щеше да се нареди сред най-добрите. Но тази перспектива не я очароваше толкова, колкото си бе представяла. Сега, когато целта беше близо, тя не й изглеждаше ни най-малко привлекателна. Чувстваше се освободена от този безумен апетит, който измъчваше деветдесет и девет процента от актьорите на планетата и сто процента от киноактьорите.

Ерик Дюнкала имаше право да мисли, че един жест от страна на Еви може да я ощастливи, доколкото изобщо беше възможно. Сутрин го изпускаше, защото или се чувстваше като камък на дъното на кладенец след тежкия сън, или залиташе от умора. Когато чуеше кафемашината, беше вече прекалено късно. Вечер правеше всичко възможно да се освободи и да прекара известно време със сина си, но още не бе намерила начин да говори сериозно с него за всичко това, без да се смята фактът, че Андре й се мотаеше из краката. Истинска напаст беше този човек.

Джудит Беверини се възползваше от сеансите им по йога, за да я навива да се отърве от стария досадник — сякаш някой в тази къща имаше нужда от спортна зала, сякаш мускули й липсваха на тази къща.

— На твое място не бих го понесла — заявяваше Джудит. — Пък и е толкова странно. Ако Роз беше тук, нямаше да е същото. А той само броди из къщата. На колко е? Бррр… На седемдесет?

Съпругът на Джудит отново бе заминал за Китай, за да постави „Лешникотрошачката“ в Нанкин, при комунистите, така че двете жени можеха да си бъбрят с часове за измамната природа на мъжа, за склонността му да те лъже и да ти прави мръсно. Но това не пречеше на Лор да си мисли, че нейният съпруг и нейните деца я бяха напуснали един по един, и тази констатация я ужасяваше.

— Би било нормално Еви да се чувства нещастен — смяташе Джудит. — Казвам „нормално“, но нищо не е нормално при повечето от тях. Как да знае човек какво му се върти из главата? Не мога да го разбера това момче. Знаеш това. Не го разбирам и никога няма да го разбера. Това е положението.

Лор не знаеше какво да мисли. След смъртта на Лиза си бе дала сметка за разстоянието, което я делеше от сина й, и беше неспособна да разясни на Джудит настроенията му.

— Освен това тийнейджърите са безсърдечни — подхвана Джудит, която си лакираше ноктите на краката в рубинено червено. — Безсърдечни и безжалостни. Имай го предвид. Никога не го забравяй.

Сеансът им бе свършил и се опитваха да си отпочинат, да се отпуснат на мекия килим въпреки сериозността на положението. Бяха се приютили на спокойствие у Джудит. Големи светли облаци пълзяха по небето, разпръсваха се като топки пяна над блесналата от слънцето гора. Лор продължаваше да прави упражнения с глава за раздвижване на шийните мускули и слушаше приятелката си, която рисуваше не особено ласкателен портрет на младото поколение.

— Разбираш ли, нищо не ги интересува истински. Извън това, което става в радиус от петдесет сантиметра около тях, нищо не може да ги развълнува. Грешката, която обикновено допускаме, е да смятаме, че са способни да изпитват чувства като състрадание, щедрост, толерантност и тъй нататък. Съмнявам се, че изобщо са чували за тях. Чудовищно студени са, от мен да го знаеш. Затова не искам деца. А иначе ти е известно, че обожавам децата, луда съм по тях. Но не и по тези безчувствени животни, тези равнодушни същества, тези зомбита. Такива не искам.

Когато минаваха покрай дома й, Андреас и Еви плюеха, защото мнението на Джудит за тях някак си се носеше във въздуха като облак фосфоресциращ уран, който нямаше как да не забележиш. Джудит беше малко по-млада от Лор. Но не се шегуваше — беше си вързала маточните тръби.

— Предлагат ми да подпиша нов договор — обяви Лор, докато съзерцаваше масива от сини хортензии,