изоставаше, грухтеше, пенеше се и продължаваше да поддържа кавга, която само той желаеше, без да може ясно да обясни защо.

Поне едно нещо вече беше ясно — сърдеше се на Еви. Виждаше, че гневът му се съсредоточава върху него и по-скоро щади Габи, която държеше да изчука повече от всякога — несъмнено не точно там, не по време на изкачването, на неговата Голгота, несъмнено не веднага, като се имат предвид обстоятелствата, но изобщо.

Бог знае, че се бе опитал да разубеди Еви да се интересува от нея. Бог знае, че бе казал на Еви да внимава и да стои далеч от нея, но пък, от друга страна, не искаше да им се меси. И ето, резултатът беше налице.

— Не си мисли, че всички са слепи, малкият. Не се мисли за толкова хитър — беше лайтмотивът, думите, които с малки вариации повтаряше зад гърба на Еви, докато малката им група минаваше покрай дома на Арамантис, на Беверини, на Сторер и тути кванти в съпровод на песента на щурците.

В това време Ришар Трендел трескаво препрочиташе двайсетината страници, които според него буквално се бяха изтръгнали от сърцето му. Беше осем часът вечерта.

Навън се бе стъмнило, докато той четеше текста си и се разхождаше в кабинета си, неспособен да се излегне на дивана, както правеше обикновено, за да нанесе поправки на някой сценарий или да помисли за кулминацията. Чувстваше се едновременно доволен и обезсърчен. В един момент бе убеден, че всяка дума е на мястото си, че специфичният ритъм на изреченията му е в хармония със заобикалящия го свят, в следващия вече не беше сигурен в нищо и измерваше главозамайващата сложност и практически неизбежния провал на начинание, което би успяло само ако се наричаше… — мамка му, не се сещаше за никакво име.

И все пак трябваше да успее — или да изчезне.

Не можеше да става и дума да поиска мнението на баща си. Роз не си падаше по литературата и не би различила писателя от ръчната количка. Колкото до Лор… С Лор имаха много неприятности в момента, за да се реши да я попита. Имаше ли изобщо надежда да получи обективното й мнение? Макар и с неохота, налагаше се да признае, че няма представа докъде са стигнали отношенията им. Дълго време вярваше, че някоя нощ тя ще го заколи, докато спи, за да му отмъсти за изпитанията, на които я бе подложил, и фактът, че досега не го беше направила, не доказваше нищо. Струваше му се, че тази сянка все още се рее над главата му, все едно дали я бе заслужил — успехът можеше да го порази не по-малко от провала. Мислеше си, че е по-добре да не създава у Лор неприятното усещане, че иска да възкръсне от пепелта си, да не буди заспалия дракон.

Изключителният успех, който бе имал преди години, принадлежеше към друга епоха. Тогава не беше толкова добър, колкото твърдяха. Не си правеше илюзии. Стилът му не беше чак толкова блестящ. Но бе на прав път и знаеше, че ако работи здраво, ще постигне целта си.

Не стана така. Внезапно се бе уплашил и не стана така. Намали скоростта и предпочете собственоръчно да потопи кораба си, отколкото да се катери към върха на колене, да заплати със здравето си щастието да легне в гроба сред цветя и сълзи.

Днес вече не мислеше за писателството по този начин. Не че му изглеждаше като някаква синекурна длъжност, съвсем не. Но едва ли носеше повече страдание от всичко друго. Едва ли щеше да го съсипе повече от брака или бащинството, или от написването на един от тези тъпи сценарии, които предлагаше на разни кретени, абонирани за Ротари клуб или за баровете и тоалетните на луксозните хотели.

Което не значеше, че съжалява за избора си. Никой не го беше принуждавал. Хвана го шубе и си плати за това, така че се смяташе в правото си да се върне на местопрестъплението като свободен човек. И какво се получаваше? Трудно е да се каже. Не се чувстваше способен да прецени дали е свършен, или не, дали бе загубил всичко, или не. Нима беше окончателно деградирал? Тъмнината го заобикаляше отвсякъде, въпреки фигурите на баща му и майка му в дневната, на хвърлей камък от кабинета му и въпреки лунния сърп, на чиято светлина прелитаха нощните птици и който покриваше градината с фин пласт сребриста прах. Светът беше тъмен, но съществуваше онова момиче Габи Гарлич — тя можеше да му даде интересуващото го мнение, единственото, което си струваше да знае.

Колкото повече размишляваше, толкова повече решението се налагаше от само себе си. Нямаше защо да търси другаде. Нуждаеше се от външно мнение. Защо да не е мнението на осемнайсетгодишна девойка, която се бе оказала прозорлива, а и много приятна за компания?

Тя беше необходимият му човек. Тя беше човекът, който трябваше да прочете написаното и да му каже, да му каже откровено струва ли нещо, да му каже откровено дали все още кръвта тече във вените му, или се е превърнал в призрак на самия себе си, в свое противно отражение.

Седна на канапето и рязко пое дъх. Защото точно в този миг Габи се появи на градинската врата. Изумително. Съвпадение ли беше това? Знак? За съжаление не беше сама. Как бе успявал да не я забелязва, докато Лиза беше жива? Истинска мистерия.

В момента изглеждаше раздразнена. Еви вървеше след нея с ръце в джобовете и мрачно гледаше гърба й. Още един въпрос: какво прави тя със сина ми? Какво прави с този хлапак? Не намираше смислен отговор. Истината бе, че не му пукаше, че му се налагаше да се справя с друг вид ситуация, от първостепенна важност, така че всичко останало слабо го интересуваше.

Държеше в ръката си двайсетте написани страници — те трябваше да решат дали Ришар Трендел не се е продал напълно и окончателно, дотолкова, че Бог да му е отнел дарбата, благодарение на която някога можеше да сътвори една качествена страница за по-малко от двайсет и четири часа, между изгрев и залез- слънце. Двайсет страници, които нямаше търпение да покаже на Габи Гарлич, чийто строен силует в момента минаваше през градината с решителна крачка.

Ришар се готвеше да излезе от бунгалото — от този бивш гимнастически салон, превърнат във фабрика за сапунки за телевизията, произвеждани чрез четирийсет часа писане седмично и нито минута повече, — когато забеляза Дани Кларанс, който вървеше подир двамата с не особено стабилна походка.

Значи човек, който живееше сам в гората, също си има причини да се напие, помисли Ришар и се усмихна. Излезе от бунгалото и тръгна към посетителите, които както му се стори, не бяха в най-добро разположение на духа.

Като начало срещна безкрайно дълбокия поглед на девойката — по-дълбок, отколкото по време на изумителната им среща, след което огледа лицето на сина си, бледността му, стиснатите му ноздри, мрачния му вид. Колкото до Дани Кларанс, около него танцуваха пламъците на ада.

Ришар прихна.

— Я гледай! Ама какво става?

После се обърна към Дани, който се клатушкаше на място.

— Хей, Дани, защо имам чувството, че здравата си се наквасил? Или греша?

В забележката му нямаше агресивност. Нямаше причина да се държи неприятно с човек, когото смяташе за свестен, малко див и малко откачен, но относително приличен. Дани Кларанс никога не бе причинявал грижи на общността и още по-малко на Тренделови, които се гордееха с това, че поддържат добри отношения с въпросния аутсайдер, за когото доста хора се пикаха дали яде с пръсти, дали се мие, гол ли спи, дали не е проислямист или пък привърженик на аналния секс. Тези плашещи въпроси позволяваха на Тренделови да покажат при необходимост, че са широко скроени и имат модерни идеи, също като даренията, които правеха на „Грийнпийс“ или на „Лекари без граница“, или на някое училище в Руанда.

— Този тъпанар ни преследва! Представяш ли си! Дори не знае какво говори! Защо не иде да си легне?

— Кротко, синко, кротко. Дани ще отиде да си легне, когато пожелае.

— Върви на майната си, Ришар. Не се меси.

— Ясно, пиян си. На мен лично това не ми пречи. Знам колко е трудно понякога да гледаш на живота с трезво око. Така че, стига да не ми повръщаш на моравата, Дани, нямам нищо против. Вземи един шезлонг и си почини пет минути, преди да си тръгнеш. Само гледай да не си прещипеш пръстите.

— Майната му на сина ти! Майната ти и на теб!

— Родителите ми са тук. Андре и Роз. И на тях ли майната им? Какво има, Дани? С какво си се нагълтал? Защо се вдетиняваш?

— Дани погледна към шезлонгите, които бяха поне на петнайсет метра от него, и се отправи натам като боксьор, който се връща в ъгъла си с насинени очи.