— Наистина е опасно. Ще свършиш на някой паркинг. За по двайсет евро на сеанс.

— А бе какви ги говориш?

— Знам какви ги говоря. Да не ме мислиш за сляп?

— Слушай, какво ти става? Не ставай смешен. Не ми чети морал. Не ставай смешен, разбра ли?

И ето, че пак започваше. Ето че днес започваше с Габи. Направо луд за връзване. Нима беше способен да понесе пълната самота, свят без ехо, живот без светлина? Казано направо, искаше ли да се върне към тъжните свирки на Мишел? Да се отдаде на майчиния си спорт? Да изчука Габи Гарлич?

Или си поставяше по-възвишени цели?

Имаше интерес да си трае, ако искаше да запази отношенията си с нея, да запази това чудо.

Шегата настрана. Всеки изминал ден беше още едно въже, което Габи прекарваше около врата му, дотолкова, че понякога трудно преглъщаше. Всеки ден бе източник на допълнителна радост, независимо дали заспиваше в ръцете му напълно надрусана, дали имаше късмета да я изкъпе, или да й намаже сухарите с тънък пласт от онова превъзходно английско портокалово сладко, което тя обожаваше и което той задигаше от къщи и го носеше у тях, където приготвяше чай с някакво отнесено благоговение. Още повече, че по нейните думи тя знаела какво прави, не се боцкала и можела да спре, когато пожелае, no problemo.

Във всеки случай той имаше това, на което тайно се беше надявал — връзка, неопорочавана от тъпите сексуални отношения, връзка, за негово велико щастие основана на нещо, което не вонеше на пикня.

Да чукаш беше едно. Да имаш чувства към жена — съвсем друго. Онова, което виждаше около себе си от години, което знаеше за света на белите, към който принадлежеше, със сигурност не го подтикваше да смесва едното с другото. Едва беше проходил, когато над него Ришар и Лор с изкривени уста водеха люти битки по въпроси като изневярата или истерията, или импотентните наркомани, или извратените актриси, които се държат като разгонени кучки, или някои случаи на отчаяна пристрастеност към секса. Ришар и Лор му даваха поучителни представления всеки път, когато отвореше очи. Но всъщност може би трябваше да им благодари.

Този следобед, наведен над мивката, Еви миеше лицето си след дълъг труд между бедрата на своята дулсинея и си мислеше, че тази практика не е сексуално отношение и може да се смята за подарък от негова страна, за израз на признателност, доказателство за преданост, за твърдо намерение да й направи живота възможно най-сладък.

Тя приемаше да не го смуче в замяна, след като той не държеше на това, и явно бе загубила всяка надежда да разбере каква муха е ухапала това момче с приказките му за чистотата на отношенията и за мръсотията на секса. Иначе беше чаровен, грижлив и успяваше да я изпразни въпреки проклетия прах, станал прекалено добър, откакто бяха възстановили производството в Афганистан, ако можеше да се вярва на Дани Кларанс, а истината бе, че Дани Кларанс следеше от доста близо тресавището, в което пак бяха затънали западняците.

За съжаление не беше без пари и това всички го знаеха.

Габи твърдеше, че парите идват от баба й, но освен Еви кой ли й вярваше? Освен Еви, който ги задигаше откъдето можеше — джобовете на баба му и дядо му бяха добре дошло разширение на ловната му територия, — за да купи най-обикновена доза, кой й вярваше?

Всъщност Еви се разминаваше с истината — той силно подценяваше консумацията на Габи. Тя употребяваше три пъти повече, отколкото той си мислеше, три пъти повече, отколкото признаваше ей така, между другото, сякаш, за да се убеди, че няма проблеми, но тази гадост беше толкова ефикасна, така добре запълваше празнотата, която помрачаваше живота на всеки нормален човек, че да се бори срещу нея се оказваше невъзможно или крайно недостойно, крайно вулгарно.

Тежко й беше, че само тя от тримата е останала, по-тежко, отколкото си бе представяла, въпреки искрящата есен, от чиято прелест не съм описал и една десета, толкова се старая да не нарушавам стройността на повествованието само за да задоволя личния си вкус — Еви и някои други биха могли с право да ме упрекнат, че се самоизтъквам в една история, в която ролята ми се свежда до това, да си водя бележки, да излагам фактите, да проверявам имената на птиците или растенията. Но както и да е. Значи Габи се протягаше на леглото все още влажна, с добре излъскана цепка от милия й слуга, който в момента си плакнеше устата с ярко червена тоалетна вода, когато на вратата се позвъни.

Беше Дани Кларанс. Мамка му! Дани Кларанс. Габи се отмести от шпионката и се обърна към Еви, който бе замръзнал на вратата на банята с издути бузи и вдигнати вежди. Направи му знак да не вдига шум. Отново се позвъни. На прозореца спокойно се вееше тънко бадемово зелено перде, полюшвано югоизточния вятър. Иначе нищо не помръдваше — Дани в коридора, Габи, наострила уши, гола като пушка, с пръст на устните, и Еви, на километри от реалността, съвсем унесен, с бузи, издути от ухаещата на карамфил течност.

Измина цял век, преди досадникът да се реши да си тръгне.

— Питам се кой ли е бил — заяви Габи. Еви сви рамене. Как да отговори на този въпрос? Върна се в банята и се изплю в мивката.

— Не видя ли кой е? — попита я в пристъп на здравомислие, което не го обземаше прекалено често.

— Нямаше да те питам, ако бях видяла.

— Разбира се. Окей.

— Помисли малко. Освен, ако не мислиш, че крия нещо от теб. Еви? Това ли е?

— Не, нищо подобно. Не съм искал да кажа това. Просто, понеже погледна през шпионката, та реших…

Габи беше разочарована, че Еви взима всичко, което види, за чиста монета и не се поколеба да му го каже, като в същото време облекчено въздъхна — бяха на ръба на катастрофата.

— Погледнах през шпионката и какво от това? Какво от това? Лампите в коридора не светеха. Коридорът беше тъмен, ако искаш да знаеш. Просто е.

Не беше сложно наистина. Дани Кларанс бе един от онези, които се ползваха с благоразположението на Габи, с тази разлика, че й плащаше направо в стока, както беше плащал на Лиза навремето, разнообразявайки вечерите им с вещества, които не бяха без пари. Беше изумително просто.

Да си на осемнайсет години и да си хубава опростяваше доста неща — повечето обитатели на хълма бяха почтени бащи на семейства, но немалко от тях слагаха парите на масата веднага щом някоя хубавица им покажеше бедрата си. Парите бяха последната им грижа, толкова бяха жадни за нещо свежо, за гладка кожа, за нежна розова плът тези хали, тези копелета, тези оплешивели типове, които ги обладаваха кучешката, тези противни старчоци, които носеха тъпите си мокасини на бос крак.

Но Габи не се оплакваше. Важното бе да се снабдява с дрога редовно и да намира легло, в което да се изтегне, когато вълната я издигнеше до тавана, легло, върху което да се просне, когато едва се държеше на краката си и се отдалечаваше от света без ни най-малко съжаление.

Патрик беше изчислил, че с една свирка например можеш да си доставиш дрога за целия уикенд. След упражнението, което траеше само няколко минути, човек можеше да се кефи в продължение на четирийсет и осем часа.

Само трябваше да внимаваш. Да проявяваш минимална дискретност, ако искаш всичко да е наред. А не да се появяваш посред бял ден, без да предупредиш, когато другият не е сам.

Габи отпусна рамене. За момента нямаше желание да си усложнява живота. Казваше си, че Еви й върши идеална работа. Чувстваше се добре с него. През повечето време. Вярно, не беше забавен. Но не можеше да има всичко. За момче на четиринайсет години Еви беше по-скоро развит, добре се справяше с лизането — Лиза го бе инструктирала — и струваше повече от някои по-възрастни типове не само в това отношение въпреки понякога странните си идеи.

И тя като него смяташе, че сексът не е всичко. Все по-малко се колебаеше, когато трябваше да избере между чукането и друсането; и когато Еви се появеше с малкото си пликче, с малкия си подарък в ръка, купен на цената на златото от този плъх Дани Кларанс, не можеше да се въздържи да не го прегърне, да не го притисне до себе си с обич, още повече че предпочиташе удоволствията на клитора.