очарователни събирания, ценеше разговорите, които гостите водеха, докато поглъщаха цветните коктейли, приготвени от самия Ерик — „Хей, Ерик, това синьото е силничко, но е страхотно готино!“ Обичаше да усеща топлината, която се разливаше във вените му, отпускането, до което водеше лекото опиянение, обичаше да гледа усмихнати лица, красиви, парфюмирани, приказливи жени, дори само за няколко часа.

— Добре, че сте тук — му бяха казали веднъж. — Би трябвало да ви благодарят за всичко, което правите. Без вас този дом щеше да е много тъжен, приятелю!

— Може ли да ви задам един въпрос? Защо просто не я е убил? Защо не е стигнал до края на логиката си?

— Като малък Ришар имаше силно развито чувство за противоречие. С Роз неведнъж сме се сблъсквали с него. Не можете да си представите колко пъти ме е изкарвал от кожата. Никога не се е колебал да оскърби някого.

Когато говореше за сина си, Андре Трендел често изтриваше някоя суха и пареща сълза. Една вечер направо се разрида, докато си миеше зъбите.

Навън луната блестеше. Изсекна се в една от хартиените кърпички, които употребяваше с шепи. Крехка мъгла бе плъзнала из отново пустата градина, изоставена и от последните си обитатели — преди половин час, към четири часа сутринта, две напълно неадекватни двойки бяха прекосили алеята на зигзаг, преди да се настанят в един кабриолет, изскочил от гората.

Винаги имаше вероятност някой хитряга да му сложи хапче в чашата, да си направи този експеримент с човека с побелели коси — така както дават LCD на бабата в инвалидния стол или STP на домашния любимец — от чиста проклетия, просто, за да се посмеят на седемдесетгодишния човек, който може би ще се затъркаля по земята или пък ще се насере в гащите, защо не. Всичко беше възможно. Андреас, съученикът на Еви, беше напълно способен на такова нещо. Списъкът на белите, направени от това дете, бе главозамайващ — плъховете, пуснати в магазина в центъра на града, бяха само намек за талантите му. Впрочем имаше и не по-добри от него трийсетгодишни контета, гадни типове, за които нямаше нищо свято.

Иначе и алкохолът можеше да е в основата на огромната тъга, която го превръщаше в жалък парцал.

Може би, когато остаряваш, не само се изпускаш в гащите, а и започваш да плачеш без причина под претекст, че животът е абсурден.

Една дълга минута тихо плака, преди да се успокои.

Сега очите му бяха подути, хартиените кърпички се бяха свършили, изтри се за последен път с ръкава на закопчаната си до шията пижама.

Кукумявката, която живееше в кедъра, меко забуха. Андре си изплакна устата, мислейки за стотиците пациенти, които бяха заливали със сълзите си паркета на кабинета му в продължение на четирийсет години, но от това не му стана по-леко.

После чу шум в коридора. Отначало помисли, че младите още не са заспали и правят кой знае какво в бърлогата си — по-добре да не знае какво, — но след като се ослуша, разбра, че шумът идва от стаята на Лор в другия край на коридора.

Приличаше на сумтене на едро животно, някакво дълбоко, мрачно и тревожно гъргорене, както и глухи удари, сякаш нанасяни върху звънец с омотан в плат чук — по-скоро дум, дум, отколкото динг, динг!

Скоро откри, че последният шум идваше от петата на снаха му, която спазмодично риташе ръба на ваната.

Лор не беше във ваната — лежеше на пода върху килимчето на златни точки, което бе покрито с нещо лепкаво, прилично на белтък. Дум, дум! Десният й крак подритваше във въздуха и удряше ваната като зов за помощ, докато останалата част на тялото й — едва облечено в нещо като, да речем, къс комбинезон, драматично повдигнат и залепнал за корема й — изглежда беше загубила съзнание и се валяше в повръщаното.

— Лор? Добре ли си?

Въпросът бе да не се просне на свой ред в жлъчните течности на нещастната жена. Пфу! Ужасно вонеше на кисело. Хвърли на пода няколко кърпи, за да стъпи на сухо, тъй като беше с кожените си пантофи „Валентино“, после я хвана под мишниците, беше истинска дрипа, повдигна я и предпазливо я опря на стената до мивката. В този момент тя изглеждаше като току-що излязла от локва с течна тапиока. Жалка история.

Потупа я по бузите, но тя дори не отвори очи. Само изстена. Увери се, че засега не е необходимо да вика пожарникарите, и се изправи с гримаса заради бъбреците си.

Не трябва да се оплаква, каза си. Лор явно не бе на себе си, но това все пак не беше голямата катастрофа, от която се боеше.

След изчезването на Ришар имаше няколко разбираеми реакции — счупени мебели, две-три нервни кризи, опит за опустошаване на кабинета на Ришар и други дреболии, които не заслужаваха да бъдат споменавани и като цяло бяха желателни. Защото благодарение на тях Лор издържаше на напрежението, предпазваше се от фаталния жест, до който много хора в нейното положение биха прибягнали.

Като виждаше обградилите я сенки, Андре можеше само да я насърчава да следва този път, пътя на изразяването на чувствата. Повръщането беше едно от неудобствата в това отношение, но Андре все още не знаеше подходящ и елегантен лек за спасяване от тази лавина от неприятности — след изчезването на Ришар последната бе регресията на сина му, о, момчето наистина започваше да превърта и щеше да възникне сериозен проблем, ако не се вземеше в ръце.

Имаше с какво да се хвърли във въздуха планетата в замяна на малко въздух — Андре знаеше за какво става дума, тъй като бе виждал тази река от страдание да преминава през кабинета му с всичките трупове, с всичките очукани черепи, които влачеше, така че отвращението му от мръсотията, в която Лор се валяше, не беше дълбоко, нямаше особено значение.

Тъй или инак, Андре се поколеба. Трябваше да я докосне. Съжаляваше, че не си е сложила поне едни гащи, без впрочем да е сигурен, че би се почувствал по-добре. Трябваше ли да я насапуниса?

Ама че глупост. Глупаво бе да мисли за подобни неща. Във всички случаи щеше да направи необходимото. Със сигурност нямаше да се изниже само защото се е сблъскал с донякъде шокираща ситуация. А и в края на краищата не беше чак толкова изостанал, дори бе способен да посрещне с усмивчица дребните неприятности като тази, които животът забъркваше и сееше по пътя му.

Плесна я още няколко пъти, за да му е чиста съвестта, разтърси я, повдигна клепача й, повика я. Никакъв ефект. Беше настръхнала — кожата на ръцете и бедрата й приличаше на кожата на оскубано пиле. Косата й се бе слепнала. Задникът й бе потопен в прозрачна локва. Помръдваше леко глава. Той се наведе, прекара едната й ръка върху врата си, хвана я под коленете и стискайки зъби, се изправи, молейки се да не се сецне.

После я постави във ваната. И при тази маневра гърбът му можеше да се прекърши като разяждана от червеи греда, но Андре отърва кожата, само сърцето му се разтупа.

По пижамата му останаха лъскавите и лепкави следи от транспортирането. Не се изненада. Но не беше много приятно. Отвори прозореца. Къщата беше тиха, луната светеше над хълма, над пустите околности, над реда ели, които блестяха като саби по пътя. По този път Ришар бе отпратил преди месец на волана на своя болид, напускайки жена, къща, дете, без да даде никакво обяснение и за пореден път оставяйки на баща си да оправя бъркотиите му вместо него, да плаща сметката вместо него, да носи товара вместо него, както обикновено, както неведнъж, както отново и отново, гадният мръсник.

При тази мисъл Андре отново кипна, с наведена глава, стиснати юмруци, поклащайки се над Лор — нещастната, изглеждаше толкова безсрамна, докато тихо стенеше във ваната. После се овладя и бързо грабна една четка с дълга дръжка, с меки косми, след това откри сред разнообразните шишета и шишенца ароматизиран течен сапун.

Даде й последен шанс да се съвземе и да извърши операцията без негова помощ — взе подвижния душ, пусна водата и с твърда ръка я обля от главата до краката, но с топла вода и слаба струя, за да не я нарани, защото ужасно му беше жал за това нещастно същество.

— Лор? Хайде, миличка. Хайде да се събуждаме. Обаче не, тя не се събуждаше и нищо не можеше да се направи. Едва открехна помътняло око, докато й обличаше комбинезона през главата — нямаше как да го