— Двеста и петдесет?

— Да… Виждате ли, аз мисля така. — Той се разбърза да обяснява. — За работа е отишъл примерно един месец, ако става дума само за самото платно. За да просъществувам месец, ми е необходима примерно половината от тази сума. Останалото — за платно и бои. Вие може би мислите, че тук няма от най-скъпите. Но работата е в това, че този сив цвят е съставен…

— Чудесно — казах аз и станах, този път свил глава между раменете си и поглеждайки със страх тавана. — Давам ви хиляда франка.

— Колко?

— Хиляда франка.

И тук изведнъж чухме някакво раздвижване около прозореца, а след това отчаян глас:

— Не! Така не може!

Двамата се огледахме. Жената, за която съвсем бях забравил, стоеше изправена — детето до нея на леглото — и очите й светеха от гняв.

— Хиляда франка? Никога!

Разбирате ли в какво се състои работата. Тези селяни, цялото семейство, изкарват едва ли повече от петдесетина франка месечно. Най-важни за тях са хлябът, дрехите и топливото. А Ван Гог, който не произвежда нито едното, нито другото, нито третото, е изглеждал тук просто безделник. Неговите занимания са им изглеждали чиста почивка — та нали моливът е много по-лек от лопатата, която те въртят по десет часа всеки ден. Жената беше просто оскърбена. Огромната според нейните понятия сума, която аз предложих за парче боядисано платно, зачеркваше живота на самата нея, на мъжа й и родителите й.

Впрочем собствената й грубост вече я бе смутила. Тя пребледня, грабна детето и като се обърна с гръб към нас, започна да го люлее нервно, макар че то и без това спеше.

Интересно, че и Ван Гог беше смаян. Той поклати глава.

— Не-не. Това е твърде много. Сто двадесет и пет гулдена са достатъчни.

— Но аз искам да ви заплатя хиляда франка. Ето моля.

Извадих от джоба си банкнота от хиляда франка и я поставих на масата. Обаче художникът се отдръпна като от гърмяща змия. Дявол да го вземе, отново непредвидена трудност! Идиотизмът на положението се състоеше в това, че имах в себе си само няколко десетки банкноти по хиляда франка и съвсем малко дребни в холандски гулдени. В Париж в наше време и през ум не ми мина, че той ще поиска толкова малко и дори ще откаже да вземе повече. В края на миналия век в Европа парите бяха много скъпи и аз прекрасно си давах сметка, че сега в Хогевен никой не би могъл да развали такава банкнота.

Опитвах се да я пъхна в ръката му, но той я отблъсна, казвайки, че картината, видите ли, не струва толкова и той не може да си позволи да ме измами.

„Не струва толкова“ — представяте ли си! За мене тя струваше повече, отколкото в неговото време въобще би могло да се получи и за тази къщурка, и за цялото жалко градче! Тя струваше повече организирана енергия, отколкото изразходваният човешки труд в цялата провинция Дренте с всичките й пътища, торфени блата, строежи, канали и поля. „Той не иска да ме измами!“. Бих искал да му докажа, че ще получа не сто пъти повече, отколкото ще изхарча, не хиляди пъти и даже не. милион. Че срещу парите, получени за „Селяни“, и ние с Кабюс ще се сдобием с градини, ще издигнем дворци и въобще ще получим възможности, каквито в неговата глуха просяшка епоха никой не е и сънувал. Но ако кажа нещо такова, той и жената ще ме вземат за луд.

Изгубих четвърт час да го уговарям, но Ван Гог остана твърд и аз, отчаян, се строполих на стола.

— Какво да правим?

Тогава той предложи да отидем до градчето Цвелоо, където има заемодателна каса и където дори през нощта могат да ни развалят парите. До Цвелоо има девет мили, каза той, и аз разбрах, че вече няма да успея обратно в Амстеланд за пощенската кола до канала. А това означаваше, че целият обратен път до Париж ще трябва да измина в ужасно бързане, за да стигна на булевард „Клиши“ в уреченото време, когато приятелят ми ще ме издърпа обратно в нашата епоха.

Но друг изход нямаше и ние тръгнахме. Навън беше определено студено. Ван Гог наметна на раменете ми своята куртка, казвайки, че е свикнал да мръзне и че нищо няма да му стане.

Няма да скрия от вас, за дълго запомних това пътуване.

Когато излязохме, над хоризонта тъкмо се появи младата луна. Около километър вървяхме по алея с високи тополи, след това от двете страни на пътя се разпростря равнина, тук-таме прекъсвана от триъгълните силуети на колибите, изградени от чимове — през малкото прозорче най-често се виждаше червеникавият отблясък на огнището. В локвите по пътя се отразяваха небето и луната, след известно време отдясно се разпростря черно блато, устремено в безкрайността. Твърде монотонен, да не кажа мрачен пейзаж, но Ван Гог намираше в него най-различни красоти, които ми показваше.

Той беше много въодушевен от първия успех в живота си. Като привърши с хубостта на околната местност, той започна да разказва за селяните, при които е наел ъгълче, и ми съобщи, че тези хора, макар и необразовани и нямащи никаква представа за такива неща като изкуството, са добри, тактични и благородни по своему. Особено похвали старицата — майка на младата жена, разказа ми, че тя съвсем доскоро е работила наравно с другите в полето и едва в последно време я е повалило възпаление на хернията — болест, от която често страдат жените, принудени да вдигат големи тежести. При амстеландския лекар операцията струвала според думите му цели двеста франка, а старицата имала спестени само петдесет, които възнамерявала да остави за погребението си.

Ние крачехме и крачехме, той заговори за това, че само при миньорите в Боринаж и тук при селяните е срещнал наистина човешко отношение към себе си — например старицата в отсъствие на младите веднъж му дала паничка мляко, когато видяла, че цял ден не е ял. Пък и другите членове на семейството никак не му пречат на работата, макар и да не разбират смисъла и целта на заниманията му. Въобще в Хогевен му е провървяло, тъй като от изгрев до залез всички отсъствуват и дори старицата в слънчеви дни излиза с детето в градината. Къщата е изцяло на негово разположение — ако не бяха малките й размери, би била чудесно ателие.

Като привърши с настоящето, Ван Гог премина към миналото. Обществото на така наречените „порядъчни хора“ го отхвърлило. В собственото си семейство, ако изключим брат му Теодор, между роднините и познатите той се смята за нещо като бездомно куче. Такъв пес не се допуска в стаята, защото е мокър, разчорлен, мръсен и може да изцапа паркета, дори да ухапе някого. Презират го и казват, че е дързък, скандален, свадлив и сам търси самота. Обвиняват го, че винаги защищава собствената си гледна точка. Дори това, че когато някой важен господин му подаде за поздрав не цялата си ръка, а само един пръст, той, Ван Гог, постъпва в отговор по същия начин, като забравя за разликата в общественото положение. Но това не е вярно, че той търси самотата. Не е заслужил такова мъчение. На художника наистина му трябва уединение, но и той, като всички хора, има нужда от приятели, развлечения, задължения и привързаност. Той иска да бъде човек сред хората, а не някакъв отцепник. Скоро след пристигането му местният свещеник го посъветвал да общува по-малко с хората „от низшето общество“, както се изразил — дори и тук не го оставят на мира. А когато Ван Гог не се подчинил, свещеникът забранил на енориашите да му позират за неговите картини. С това се обяснява и моето студено посрещане тази вечер — той мислел, че съм изпратен от кмета.

Той говореше, говореше — отново ми се завъртя главата от този неспирен поток. Опитвах се да му задавам въпроси, за да го прекъсна, но само засилвах словоизлиянието му. От една тема преминаваше на друга, сюжетите се разклоняваха, понякога отиваше настрани от това, с което започна, но не забравяше първоначалната мисъл и непременно се връщаше към нея. Примерно половината от това, което той стоварваше върху мен, не разбирах, а втората половина се стараех да пропусна покрай ушите си. Изведнъж той замълча, вървя твърде дълго, без да каже нито дума, после спря, хвана ме за ръка и ме погледна в очите.

— Знаете ли — каза той тихо и проникновено, — днес беше тежък ден. В такива дни ти се иска да отидеш при приятел или да го поканиш в къщи. Но ако няма къде да отидеш и при тебе няма. кой да дойде, обхваща те чувство на празнота и безнадеждност. В такива минути само работата може да спаси човека, но вечер за мене това е невъзможно. Бях близко до отчаянието, но ето че дойдохте вие и преобърнахте всичко. Вие сте добър, благороден човек. Ако дори не се видим повече, аз винаги ще си спомням за вас и в трудните мигове ще си повтарям: „Бих искал да бъда като него.“