бяха съвсем други хора. Обясних, че пиша роман, че ми харесва старинната атмосфера и че бих искал да поработя тук в пълно уединение. Предложих хиляда франка за един месец — те не пожелаха да разговарят с мен. Обещах пет — замислиха се, а когато казах, че и за петнадесет няма да се поскъпя, попитаха дали могат да останат до вечерта.
По-добро място не можеше да се измисли. Уличката е пуста, безлюдна, само котки се приличат на слънцето и сноват насам натам под вратите. Къщата стои малко навътре, зад нея има сляпа стена на тъкачна фабрика, от едната страна — склад, от другата — тъжна градина, цялата в коприва. Тук дори в дворчето би могло да се закопае в земята цялата Кьолнска катедрала, без никой да забележи.
Нанесох се, разположих имуществото си по стаите, спуснах щорите на прозорците, слязох в мазето. Гледам, тук подът също е покрит с дъски — това за мене е и по-добре. Постепенно се сдобих с инструменти и се залових за работа. Свалих дъските, започнах да дълбая в тухлената основа скривалище. Тъкмо тогава се бяха появили в продажба първите лампови радиоприемници — едни грамадни сандъци, несъвършени, съскащи с прегракнал звук. Засилвах тази машинария горе с пълна мощност, а в това време копаех долу. Разбира се, на ръка. По онова време нямаше дори електродрелки. А зидарията се спластила — строили са за векове. По мое време чак взе да се гледа само това, строежът да не се срути от вятъра или от сеизмични колебания и да е светло и уютно. А тогава са строили двадесет пъти по-здраво от необходимото. Поставяш първо длетото и бъхтиш по него с чука. След това подхващаш тухлата с лоста, натискаш с цялата си тежест и тя излиза със скърцане, като че вадиш кътник. Получаваше се по тухла на час, не повече. Понякога така изнемогваш, че костите ти пукат и ти идва да стачкуваш, да искаш намаляване на работния ден.
Бавя се, туткам се — и все си мисля: сигурно шестдесет години по-късно в този миг Кабюс седи с жена си в мазето и двамата чакат как всеки момент в тухлите ще се появи очертанието на скривалището. Ей че беше интересно, че ето аз съм тук, те са там, в един и същ момент, на едно и също място, но през времето. Аз тук нещо ще направя, а ще се отрази там.
Много ли, малко ли време се измина, но приключих с тази работа. Поочистих се и временно се прехвърлих да живея в хотел „Бонапарт“, недалеч от Люксембургската градина, където можеха да предложат наистина необичайни за онази епоха удобства и комфорт.
Починах си и излязох из града.
Едно такова трескаво беше временцето през този октомври на предвоенната 1938-а. Наскоро Деладие се завърна от Мюнхен и заяви на летището, че той и Чембърлейн „донесоха на Европа мир“. Чехословакия предадоха на германския фюрер, който тържествено заяви от трибуната на Райхстага, че неговата страна няма повече никакви териториални претенции към когото и да било. А Рибентроп, фашистският министър на външните работи, покани през това време при себе си полския посланик в Берлин Липски, за да поиска от Полша град Гданск или Данциг, както се наричаше тогава.
Но Париж още не знаеше това и празнуваше настъпването на обещаната мирна епоха. Над Елисейските полета се стелеше дим от автомобили, новата „Мулен Руж“ въртеше светещите си перки, снимаше първите си филми този, как беше… Жан Габен. Полите постепенно ставаха по-къси, но, естествено, това не бяха минижупите, до които имаше още десетилетия. Отшумя Народният фронт, без страх от нищо буржоата танцуваха в нощните ресторанти „суинг“. Лееше се шампанско, калвадосът излезе на мода, по-късно Ремарк го възпя в романа „Триумфалната арка“.
И, естествено, Винсент Вилем Ван Гог беше вече в пълната си слава. Все пак той получи признание, моят вечен неудачник. Лицето, което така добре познавах, се появи по страниците на списанията, вестниците, дори по будките с афиши. За него се печатаха многобройни статии, книги. Цветната фотография позволи да се направят наново репродукции от негови произведения. Няколко оригинала висяха в Музея на Роден, в Музея на импресионистите, а в Лувъра тъкмо се откри голяма изложба, където бяха събрани около четиристотин негови работи от Лондон, Ню Йорк, от ленинградския Ермитаж, от Бостон, Глазгоу, Ротердам, от московския Музей на изящните изкуства, от бразилския град Сан Пауло, дори от Южна Африка и Япония. Това, което той бе рисувал около дървеното корито или на студа, топлейки с дъх замръзващите си пръсти, това, което трупаше под овехтялото легло, или гладен, с празен куркащ стомах влачеше със себе си от бордея в колибата, после пак в бордея и в лудницата, сега се разпространи по всички континенти, по целия свят. Скиците, които нахвърляше, молейки моряк или проститутка да му позират няколко минути, композициите, които започваше, пресмятайки трескаво, ще му стигнат ли парите за една или друга боя, висяха навсякъде на почетни места, пренасяха се само със специални самолети или в специални вагони, съпровождани от многобройна охрана. При откриването на изложба в Лувъра винаги се изпълняваха държавните химни, а лентата преряза посланикът на република Нидерландия, придружаван от министъра на просветата на Франция. Наистина се сбъднаха думите, които чух от него тогава, при последната ни среща — че неговият труд ще донесе плодове. Ей богу, искаше ми се той да може поне с крайчеца на окото да види светкавиците на фотоапаратите по време на тържествената церемония, опашките, които стояха от сутрин до вечер пред лявото крило на музея, да чуе звуците на оркестъра и разговорите на тълпите. Но всичко това беше невъзможно, както е въобще невъзможно за човек да пътешествува в собственото си бъдеще. Вече половин век Ван Гог го нямаше на земята, никаква сила не можеше да го извади от скромния гроб в Овер, където редом с него лежи и брат му.
Самият аз между другото поради някакво неясно чувство все отлагах и отлагах първото посещение на изложбата. Време беше да започна преговори относно закупуването на картини, но аз се бавех. Вечно бях замислен, разходките по старите есенни улици бяха толкова приятни, пиех по чашка вино в малките кафенета — за съжаление сега някои рецепти са изгубени — слушах самотния звук на китара от дълбочината на малък влажен двор, долавях миризмата на есенните листа, които изгаряха на купчини по градините. Започнах да усещам историята, сравнявайки Париж от тази есен с онова, което той представляваше през 1888 и 1895 година, забелязвах със спокойна тъга неумолимия ход на времето. Наистина, градът все още си оставаше оня стар град, нямаше ги още еднообразните нови квартали и цялата система пресичащи се многолентови пътища, които започнаха да строят през седемдесетте години.
Разхождайки се ето така, една сутрин попаднах случайно на малко гробище. Беше светло, слънчево, пееха птици. Знаете как става при тях — започва една, като че ли опомняйки се, към нея се присъединяват още две-три, а към тях още десетина. Концертът продължава минута, внезапно всички замлъкнат и така до онзи миг, когато някоя отново ще наруши тишината. Седнах на скамейката, премина бавачка с момиченце, недалеч крачеше на зад напред слабичък млад поет, шепнейки си някакви стихове. Кой знае защо тук мисълта за смъртта не изглеждаше отблъскваща.
Погледнах скромния каменен кръст пред себе си и видях надпис: „Йохана Ван Гог-Бонгер. 1862-1925“. Разбирате ли, това беше гробът на жената на Теодор. Същата, за която Ван Гог пише в писмата се „скъпата сестра“. Онази жена с изплашения поглед.
Казах си, значи е умряла. Впрочем в това нямаше нищо чудно. Така или иначе от времето на запознаването ми с нея са изминали повече от четири десетилетия. Тоест изминали са, както сам разбирате, за нормалния живот, за историческото развитие, но не за мене, който се яви в 1938 година, кажи-речи, същият двадесет и пет годишен глупак, какъвто беше тогава на улица „Донасьон“ през 1895-а.
Ставайки от скамейката, аз се приближих до чугунената оградка. Клоните на порасналия жасмин леко се поклащаха, кръстът бе ограден с три венеца от изкуствени цветя, затворени в стъклени калъфи според обичая от началото на века. Наведох се, за да разчета думите върху полу-изгнилата лента, внезапно по гърба ми преминаха тръпки, а гърлото ми се сви.
„ВЯРНОСТ, САМООТВЕРЖЕНОСТ, ЛЮБОВ“ — ето какво беше написано там.
Така удари първият гръм. Изправих се, прехапах устни… Добро семейство е имал Ван Гог. Единият рисува, другият го подкрепя, като се лишава сам, а третата не позволи на света да пропусне, да отхвърли незабелязано това, покрай което той вече бе готов да премине равнодушно. Аз си спомних Йохана, нейните малко изпъкнали очи, достойнството, с което тя каза тогава, че няма да продаде картините. Наистина е необходима вярност, за да заявиш, че произведенията на полуоткачения отцепник и неудачник са нужни на човечеството. Действително се иска любов за това — дълги години ден след ден да разчиташ измачканите, пожълтели листчета, да разшифроваш редовете на нервно бягащия почерк, думи и фрази на дива смесица от холандски, английски и френски, да съпоставяш, преписваш, привеждаш в ред. Но тя се нагърби с този самоотвержен труд, посвещавайки му собствения си живот, преодоля всички пречки, съумя да убеди съмняващите се издатели и издаде първото томче. Сега нея отдавна я няма, но до съвременниците достига горчивата жалба на Винсент от Хогевен, Нюнен и Арл, неговият гняв и надежда.
