съвсем за моето присъствие, след това, спомняйки се, се обръщаше към мен с някоя незначителна забележка, задаваше въпрос и се задълбочаваше в себе си, преди да изслуша отговора.

Въобще сега у него имаше някаква отривиста гордост, леко презрителна, като на разочарован човек. Като че ли си знаеше цената, но беше загубил надежда да убеди света в каквото и да е. В Хогевен тогава Ван Гог не беше убеден, че произведенията му са добри, но предполагаше, че упоритият труд ще му позволи да се сдобие с успех. Сега в Арл беше обратното. Той твърдо знаеше, че е станал истински художник, но вече не вярваше, че ще го признаят някога. Дразнеше се много лесно; за излекуването на неврастенията му никак не помагаха стълкновенията с хазяйката, със собственика на ресторанта, със зяпачите, които тутакси се събираха около него, когато започваше да нахвърля някоя рисунка из града. Струва ми се, околните дори малко се страхуваха от него.

След като получи от мене огромната за онези времена сума, той започна да се съживява удивително бързо. Купи си креват — наистина не за седемстотин, а по-евтино, за четиристотин франка. Нае жена да му готви. В очите му се появи нещо топло, бузите му порозовяха, престана да избухва като бесен в отговор на дребните заяждания отстрани. И продължаваше да работи. Да работи с ожесточение, каквото не бях виждал, откакто съм се родил. От сутринта — сандъчето с боите в едната ръка, рамката в другата, триножникът на гърба — и за етюди. Ако си стои в къщи, рисува. В стаята можеш да го видиш само с палитрата и четките, като че ли не спеше и въобще нищо не ядеше. Съзнавайки, че е започнал късно, той се стремеше да сбие, да вмести в година или две онова, за което при другите отива един дълъг творчески живот.

Междувременно пратката от брат му все я нямаше. Съобщиха от Париж, че писмото на Винсент е препратено в Антверпен, но се случило така, че е пристигнало там, когато получателят вече бил отпътувал. Оставаше ми само да чакам, от скука няколко пъти се присъединявах към Ван Гог в неговите походи. Лека полека започвах да му симпатизирам, искаше ми се да поправя някои вече твърде очевидни недостатъди в неговия маниер на рисуване. Но от това не излезе нищо.

Веднъж казах например, че горичката в задния план на етюда му съвсем не е такава на цвят, каквато я е направил, и че никой никога не е виждал такива завъртени дървета и завити облаци като неговите.

Той попита дали горичката изпада от общия фон на това, което той прави. Когато признах, че от неговия фон не изпада, той обясни:

— Започваш с безнадеждни опити да подражаваш на природата, всичко излиза невярно. Обаче настъпва момент, когато вече твориш спокойно, като изхождаш от собствената си палитра, а природата послушно те следва. Разбира се, във всяка моя работа има пропуски, но затова пък аз твърдо знам защо рисувам така, а не иначе. Аз може и да не съм сигурен в техниката си, но винаги влагам жизненост, която според мен трябва да отхвърли грешките на заден план.

Най-после, в края на втората седмица, когато вече бях започнал място да не си намирам, Ван Гог намери изпратеното от пощата момче. Още петстотин франка бяха добавени към предишните хиляда и петстотин и вечерта отидохме в „Сирената“. Ван Гог беше много оживен, показа ми писма от Гоген, каза, че го чака да дойде в Арл. Попита дали между моите приятели или познатите на чичо ми няма някой, който също би се заинтересувал от произведения на импресионистите. Отговорих, че това не е изключено, и очите му светнаха. Той заговори за това, че ако би успявал да продава поне по три картини годишно, той би могъл да осигури не само себе си — на него лично малко му трябва, — но да наеме малка къщичка, където да намерят подслон и други бедствуващи художници, които нерядко загиват от мизерия, самоубиват се или отиват в лудницата. Плановете се рояха, работата вече стигна до това, че ще бъде открита собствена малка галерия в Париж, която би могъл да ръководи Теодор, че търговията с картини ще бъде изтръгната от ръцете на търговците и истинското изкуство ще започне да се разпространява сред народа.

Изпихме три бутилки лошо вино, ресторантът вече опустя, собственикът сънено поглеждаше към нас, качвайки столовете върху масичките.

Ван Гог млъкна, вгледа се в лицето ми и попита тихо-тихо:

— Кажете, истина ли е това?

— Кое?

Той направи жест, обгръщайки залата, където половината от газените лампи бяха вече загасени.

— Това, което става сега… Вие се появихте така внезапно. Вашето пристигане е толкова неочаквано, така несвързано с всичко, било досега. Изведнъж ми се стори, че парите, получени от вас, могат неочаквано да изчезнат и всичко да остане, както преди… Разбирате ли, естествено, аз не съм велик художник, нямах възможност да се уча да рисувам и не ми достигаше талант. Но, от друга страна, едва ли има на земята друг човек, който до такава степен да няма нищо друго освен изкуството. Аз не помня спокоен ден през живота си. Ден, в който да не са ме мъчили угризения на съвестта пред брат ми, на гърба на когото аз увиснах като тежък товар, да не ме терзае гладът или нуждата да си платя наема, невъзможността да си купя бои или да наема модел. Нали не е възможно такава всеотдайност да не струва нищо и никой да не я оцени?

Дявол да го вземе! Знаете ли, той се оказа истински ясновидец! Парите, които той получи от мене, наистина изчезнаха, всичко стана, както бе и преди, защото се наложи трети път да изхлузя Примката. Да я разплета, въпреки че в преписката между двамата братя моето посещение фигурираше като най-важното събитие на годината. При това Ван Гог изпрати петстотин франка на Гоген с най-подробен разказ откъде са се появили…

Но по ред. Аз се върнах от Арл в Париж на двадесет и пети, там се отбих отново в галерията Бусо. Не се канех да изпиша още една картина от Арл — вече нямаше време за това, — а просто така. Исках да видя Теодор — рече толкова много бях слушал и чел за него. Влязох в първата зала и веднага го познах, защото братята си приличаха. Само че по-младият се оказа по-висок, по-благ и можеше да се досетиш, че този човек нито веднъж в живота си никого не е обидил. Той разговаряше с един служител. Постоях, правейки се, че се интересувам от „Къпещите се“ на Реноар, изложени тук, и си тръгнах.

Между другото той също ме е познал — по описанието в писмото на Винсент — и на свой ред съобщил в Арл за кратката ми визита.

Същата вечер отидох на уговореното място и благополучно се завърнах в моето време. Отново всевъзможни вани, масажи. Поглеждам в „Писмата“, там всичко е наред. Прелиствам една монография за Ван Гог, убеждавам се, че тук също са се появили изменения. Казано е, че през юни 1888 година в Арл пристига млад чужденец, купува от художника две картини и няколко рисунки, чиито следи за нещастие след това се загубват. За „чужденеца“ всичко ми е ясно — естествено на Ван Гог моят съвременен френски език се е сторил странен, аз му обясних, че майка ми е французойка, но съм израснал в Сиднеи. А за рисунките изследователят е сгрешил. Забравих да ви кажа, че последната вечер Ван Гог нахвърли моя портрет с молив и ми го подари. Това беше.

Взимам, с една дума, „Сеячът“ и „Циганските каруци“, слагам рисунката в папка и отивам в онзи, първия салон. И какво мислите?… Само след половин час тичах към Института. Тичах, като че ли ме гонят цял взвод полицаи с мотоциклети.

Разбирате ли, отидох и попаднах на мустакатия старец. Той взе картините и рисунката, въртя ги, мириса ги, само дето не ги пробва със зъби. През това време аз разказвам за стария таван. Той кима, да да, казва, разбирам, картините са упоменати, в писмата има подробни описания на всяка. Казва, че е посветил целия си живот на изучаването творчеството на Ван Гог и не може да не познае неговата ръка. След това взема „Циганските каруци“ — не „Сеячът“, а именно „Каруците“ — и натиска едно копче в стената. Шкафът с книгите се отмества встрани, отваря се ниша, в която има апарат, определящ времето на създаване на едно или друго произведение на изкуството. Лъчи, въглероден или там някакъв друг анализ.

Представете си, на екрана възниква надпис: „От порядъка на сто дни.“

Как ви харесва това? Сто дни, тоест три месеца от онзи момент, когато боите са нанесени върху платното. Общо взето, това съответствува на действителността, доколкото „Циганските каруци“ Ван Гог е нарисувал два месеца преди моето отиване при него. Но аз пренесох произведението веднага през нулевото време, от това боите се състариха наистина не със сто години, а само със сто дни.

Относно „Сеячът“ пък старецът казва, че местата с най-дебел слой изобщо не са изсъхнали и лепнат. Но при това той, видите ли, не се съмнява в оригиналността, а що се отнася до портрета, несъмнено съм изобразен аз.

И ме гледа, питайки с поглед как да разбира всичко това.

Съществуването на Времевите примки беше известно на всички. По интервизията поне веднъж седмично