по-скъпо от кревата, за който искат седемстотин и какъвто нямам.

Чак сега забелязах, че в стаята няма легло. В ъгъла се валяше навит дюшек.

Той прецени мълчанието ми по своему и се усмихна горчиво.

— Да, някои си въобразяват, че заниманието с живопис не струва нищо на самия художник. В действителност можеш да полудееш, когато пресметнеш колко трябва да изхарчиш за бои и платно, за да си осигуриш възможността да работиш непрекъснато един месец. Надявам се, вие не мислите, че нещо такова се създава без размишления, без търсения, без предварителни етюди. Когато човек е в състояние да нарисува картина за три дни, това съвсем не означава, че за нея са отишли само три дни. Отишъл е целият живот, ако искате. Седнете зад триножника, ако не ми вярвате, и се опитайте да съчетаете хармонично жълточервеното с лилавото. Разбира се, когато композицията е готова, това, което е на нея, може да изглежда разбиращо се от само себе си. Така както казват за хубавата музика или за хубавия роман, че като че ли имат способността да се леят от само себе си. Обаче представете си положението, когато нито картината, нито симфонията още ги има, когато тепърва трябва да се създадат, а композиторът или художникът се захваща за работа съвсем без да е уверен, че избраното от него съчетание е изобщо възможно по принцип… С една дума, хиляда и няма какво повече да разговаряме.

Аз се изкашлях, чувствувайки неволна нерешителност, й казах, че цената ме устройва.

— Устройва ви?… й сте готов да я платите?

— Да.

— Да платите хиляда франка? — Той ме гледа известно време, след това сви рамене. — Защо?

— Но как?… Вие поискахте хиляда. Работата ми харесва.

Той направи няколко крачки и се спря пред картината.

— Да, отдадох й много… — След това в очите му се появи тревога, мигновено сменена от гняв. — Кажете, това да не е шега? Тук се срещат и любители на забавленията. Ако за това сте дошли, нямам време. Работя.

— В никой случай. — Доближих се към масичката до триножника, извадих от джоба си портфейл, отброих десет банкноти по сто франка. И да ви кажа, това бяха не онези пари, които носех от бъдещето, а от получените в бижутерския магазин. С донесените, макар че вероятността беше нищожна, можеше все пак да се получи нещо неудобно. В края на краищата те представляваха дубликати на банкнотите, съществуващи тук през 1888-а, и не беше изключена ситуацията два еднакви номера да се окажат един до друг. Наистина при такъв случай експертизата би изпаднала в задънена улица доколкото и едните, и другите биха се оказали оригинали. Не ми се искаше така или иначе да подлагам Ван Гог на риск, собствените несполуки му стигаха. — Освен това — казах аз, — заинтересува ме още нещо в Париж, в галерията Бусо — „Цигански каруци“. Ако благоволите да напишете писмо да я изпратят, бих могъл да почакам тук, в Арл.

Извадих отново портфейла и отброих още петстотин.

Подозрението върху лицето му постепенно се смени с недоумение, а след това с обърканост. Той няколко пъти прехвърли поглед от мен върху парите и обратно.

— Чуйте! Кой сте вие?

Аз бях подготвен за този въпрос и започнах да дрънкам, че действувам уж не от свое име, а по поръчение на богат търговец на едро от Сидней, моя чичо. Търговецът е идвал два пъти в Париж — миналата и по-миналата година, има там и познати художници, много е слушал за самия Ван Гог и за брат му. Известно му е, че засега публиката не признава новото течение, но той има собствен вкус.

— Как се казва?

— Смит… Джон Смит. Работата е там, че чичо ми е скромен човек. Той се е отбивал дори в ателието на Кромон, бил е в „Изложбата на Малкия булевард“, но едва ли е идвал при вас.

— Не помня — поклати глава Ван Гог. — Джон Смит… Но все едно. — Отиде до масичката, нерешително взе парите, отвори чекмеджето и ги сложи там. Погледна ме и този поглед, неочаквано плах, ми напомни за миг предишния Ван Гог. Обърна се към стената, гласът му прозвуча глухо? — Колко странно. За това съм мечтал дълги години — да рисувам и да имам възможността да се прехранвам от това. Ето сега то стана, а аз не мога да се зарадвам. Но защо?

Той тръсна глава:

— Още днес ще пиша до Париж. А сега извинете… Вие сигурно сте отседнали в „Сирената“. Бихме могли да се видим довечера.

Градчето беше пусто, слънцето беше разгонило всички по къщите. Аз си наех стая в хотела точно над същата зала, която Ван Гог скоро щеше да изобрази на картината „Нощно кафене“. Валях се няколко часа в леглото, пъдейки мухите, после, когато жегата намаля, слязох на първия етаж.

Ван Гог седеше недалеч от тезгяха. Приближих. Имаше ожесточен вид, злобно човъркаше с вилицата в чиния с макарони. Попитах как готвят тук и той гневно захвърли вилицата.

— Разбирате ли, дълго ми се налагаше да живея много нередовно, а на края ми се развали стомахът. Ако ядях хубав, силен бульон, бих се оправил. Но тук, в градските ресторанти, никога няма каквото ти е нужно. Стопаните са мързеливи и готвят само каквото не иска труд — ориз, макарони. Дори когато поръчаш предварително, винаги се оправдават, че са забравили или че на печката е нямало място. И постоянно лъжат в сметката. Отначало живеех тук горе, за един месец ми поискаха двадесет франка повече, отколкото трябваше. Но аз не съм богат безделник. Аз работя повече от всички тях тука, от моя страна би било безволие да им позволя да ме експлоатират. Отидох при съдията и той присъди двадесетте франка в моя полза. Но все едно, мошеничеството продължава — нали няма да ходиш всеки път в кметството заради петдесет сантима. В резултат месец и половина я карах без дюшек и бях принуден да идвам да спя тук, макар че вече бях наел стая… Въобще в Арл смятат за свой дълг да измамят всеки външен човек. Особено ако си художник, смятат, че си или луд, или милионер. За чаша мляко те оскубват цял франк.

Поръчах бира. Собственикът, тлъст, с подпухнало лице, я донесе чак след пет минути. Ресторантът постепенно се напълваше. Около масичката на картоиграчите започна пиянска караница.

Ван Гог се усмихна презрително.

— Човечеството се изражда. Аз самият съм прекрасно потвърждение на това — на тридесет и пет години съм вече старец. Разбирате ли, едни работят твърде много — селяни, тъкачи, миньори и бедняци като мен. Измъчват ги болести, те се израждат, състаряват се бързо и умират рано. А другите, като онези там, живеят от ренти и деградират от безделие. Но така не може да продължава. Твърде много се насъбра, ще избухне буря. Добре е все пак, че някои от нас не позволиха да ги замае фалшът на нашата епоха. Това ще помогне на идните поколения по-бързо да излязат на свободен, чист въздух.

Ние пихме и той се огледа.

— Интересно кой е измислил да направи тук тези червени стени. Стаята е кървавочервена и мътножълта с зелен билярд в средата. Получава се сблъскване на най-далечните един от друг оттенъци. Понякога ми се струва, че тук можеш или да полудееш, или да извършиш престъпление… В човека е смесено толкова много. Искаше ми се да изразя, да пресъздам всичко това, но сега се страхувам, че няма да успея. Чичо ви знае как живеят непризнатите художници в Париж. Там получих неврастения. Случва се сутрин да не можеш да хванеш четката, докато не пиеш кафе и не се напушиш. Но изкуствената възбуда е краткотрайна, отново кафе и лула, периодите на работа се намаляват все повече, стигаш дотам, че всяка нова чашка ти дава едно-единствено мазване с четката… Лошото здраве е нещо страшно. Заради него не въставам повече срещу установения ред. И не защото съм се смирил — просто съзнавам, че съм болен, че нямам сили и повече няма да имам.

Платих пиенето, станахме и разговаряйки, тръгнахме през града към полята. По пътя той каза, че вече е изпратил писмото и че ако то завари брат му на място, пратката с картината ще се получи след шест дни.

Слънцето залязваше, пред нас имаше море от пшеница, а вдясно се зеленееха градини.

— Разбира се, сега работата ми върви чудесно — каза Ван Гог. — И всичко това — благодарение на брат ми. Никога по-рано не съм живял при такива условия и ако не постигна нищо, вината ще бъде само моя. Природата тук е удивително красива. Погледнете как сияе небосводът… Ето го и зеленикаво-жълтия дъжд от слънчеви лъчи, който струи ли, струи отгоре върху всичко. А кипарисите и олеандрите са избуяли като луди. Особено олеандрите — всяко клонче е тъй чудно извито, групите клони — също. На два пъти ми се случва, дойда ли да правя етюди, да губя съзнание при тази нетърпима красота.

Ван Гог тази вечер си беше позволил да почива, разхождахме се още дълго. Често той забравяше