— Отровата е царица! Отровата е царица!

Те се спогледаха тревожно и смутено, аз се съвзех, извиних се, обяснявайки, че съм сънувал ужасен сън и съм повтарял думите, които съм чул. Помолих ги да повторят съобщението си, а после им поблагодарих за честта и се заех да сторя исканото. Разбира се, съвсем не беше кой знае каква чест да те обявят за знатен конник. Всеки свободно роден, който не се бе опозорил по някакъв начин и притежаваше имущество над определена стойност, по право принадлежеше към конническото съсловие; а като се имат пред вид роднинските ми връзки, стига да бях показал поне средни способности, досега самият аз щях да бъда почетен член на Сената, като връстникът ми Кастор. Избрали ме бяха всъщност, защото единствен от цялата императорска фамилия принадлежах все още съм по-долното съсловие, та да се избегне завистта между другите конници. Това бе първият път, когато посетих Сената по време на заседание. Отправих молбата, без да заеквам, без да забравя думите си, без да се опозоря по какъвто и да било начин.

Макар да беше ясно, че силите на Август вече го напускат и че не му остават много години живот, Рим не можеше да свикне с мисълта за неговата смърт. Не ще е произволно сравнение, ако кажа, че градът се чувствуваше така, както се чувствува момчето когато загуби своя баща. Дали бащата е бил смелчага или страхливец, справедлив или не, щедър или свидлив, това не е от значение; той е бил баща на това момче и никой чичо, нито по-голям брат не са в състояние да го заместят. Защото управлението на Август бе продължило дълго време и човек би трябвало да е минал средната възраст, за да помни преди него. Затова не беше кой знае колко странно, че Сенатът се събра да размисли дали да му се отдадат и в Рим божествените почести, които още приживе му се отдаваха в провинциите.

Синът на Полион, Гал — мразен от Тиберий, защото се бе оженил за Випсания (първата съпруга на Тиберий, както си спомняте, с която бе принуден да се разведе заради Юлия) и защото никога публично не бе отрекъл оня слух, който го правеше същинския баща на Кастор, а и понеже имаше остър език, — та този Гал бе единственият от сенаторите, който се осмели да изкаже съмнение в уместността на предложението. Стана да попита каква божия поличба се явила, за да подскаже, че Август ще бъде желан в небесните селения — нима ще е достатъчна препоръката на смъртните му приятели и почитатели?

Последва неловко мълчание, но накрая Тиберий се вдигна тежко и каза:

— Преди сто дни, както си спомняте, постаментът на статуята на моя баща Август бе поразен от мълния. Първата буква от името му бе изличена, останаха думите ЕЗАР АВГУСТ. Какво е значението на латинската буква С? Тя е знакът за една стотица. А какво означава ЕЗАР? Ще ви кажа. Означава „бог“ на етруски език. Ясно, сто дни след удара на мълнията Август ще трябва да стане бог в Рим. Какво по-ясно знамение от това?

Макар Тиберий да си приписа славата за това тълкуване, всъщност аз бях, който пръв обясних значението на ЕЗАР (странната дума бе широко разисквана), защото аз бях единственият човек в Рим, който бе запознат с етруския език. Казал бях на мама за това и тя ме нарече фантазиращ глупак; но очевидно е била удивена, за да повтори думите ми на Тиберий, защото никому другиму не съм го казвал.

Гал запита: защо Юпитер трябвало да праща поличбите си на етруски, когато можел на гръцки или на латински? Никой ли не е видял друг някакъв, по-сигурен знак? Лесно било да се създават нови божества за невежи азиатски провинциалисти, но благородният Сенат трябвало да се замисли, преди да накара образованите граждани да боготворят един измежду техните собствени редици колкото и да бил виден той. И по всяка вероятност Гал щеше да попречи на декрета с този свой призив към римската гордост и здравомислие, ако не беше друг старши магистрат, наречен Атик. Той стана да заяви тържествено, че когато изгаряли тялото на Август на Марсово поле, бил видял облак да се спуща от небесата, а духът на покойния се покачил на него, също както легендата разказва, че духовете на Ромул и Херкулес са се възнесли. Готов бил да се закълне във всички богове, че говорел истината.

Тази реч бе изпратена с гръмки ръкопляскания и Тиберий тържествуващо запита дали Гал има други забележки. Гал отвърна, че имал. Спомнял си, каза той, друга една древна легенда за внезапната смърт и изчезването на Ромул, която се срещала в трудовете и на най-сериозните историци, като противоречие на оная, цитирана от неговия високоуважаван и честен приятел Атик: а именно, че Ромул бил толкова мразен заради тиранството си над един свободен народ, щото един ден, възползувайки се от внезапно падналата мъгла, сенаторите го умъртвили, нарязали го на парчета и изнесли парчетата под тогите си.

— Ами за Херкулес какво пък ще кажеш? — бързо се обади кой. Гал рече:

— Сам Тиберий в своето цветисто слово на погребението осъди сравнението между Август и Херкулес. Думите му бяха следните:

„В своето детство Херкулес се е борил само със змии, а дори и като зрял мъж — само с една-две сърни и с един див глиган, който убил, и с един лъв; и дори това сторил неохотно, под командата на друг. Докато Август се бори не със зверове, а с хора, и то по своя собствена воля“ — и прочее, и прочее. Но истинското ми основание да осъдя това сравнение се крие в обстоятелствата на Херкулесовата смърт.

След тези думи той седна. Намекът бе съвършено ясен за всеки, който слушаше; защото легендата гласи, че Херкулес е умрял от отрова, поднесена му от собствената му съпруга.

Но предложението за обожествяването на Август беше прието. Издигнаха му се храмове в Рим и в съседните градове. Създадена бе жреческа колегия за извършване на неговите обреди, а Ливия, която едновременно с това бе удостоена с титлите Юлия и Августа, бе издигната за негова върховна жрица. Атик бе награден от Ливия с десет хиляди златици и назначен за един от новите жреци на Август, дори му опростиха високата встъпителна вноска. И мене ме направиха негов жрец, но трябваше да внеса по-висока такса от всички останали, защото бях внук на Ливия. Никой не посмя а запита защо пък това видение за Августовото възнесение е било забелязано само от Атик. Разправяше се шегата, че през нощта преди погребението Ливия скрила един орел в клетка на върха на кладата, а щом кладата пламнела, клетката трябвало да се отвори от някой долу, който тайно щял да дръпне връвта на вратата й. Тогава орелът щял да излети нагоре и всички щели да го вземат за духа на Август. За беда чудото не могло да се осъществи. Вратата на клетката не се отворила. Но вместо да си замълчи и да остави орела да изгори, офицерът, оставен на пост, се изкатерил по кладата и отворил клетката със собствените си ръце. Ливия била принудена да заяви, че орелът бил пуснат по нейно нареждане като символ.

Няма да разказвам повече за погребението на Август, макар по-величествено погребение да не е ставало в Рим, защото вече трябва да се отказвам от всичко онова в моя разказ, което е от второстепенно значение: достатъчно изписах в тези тринадесет свитъка най-хубав папирус — от новата хартиена работилница, която наскоро основах, — а още не съм изложил и третината от онова, което искам да кажа. Но не бива да отминавам съдържанието на Августовото завещание, чието прочитане се очакваше с всеобщ интерес и нетърпение. От всички най-нетърпелив да узная съдържанието му бях аз и ще ви кажа защо.

Месец преди смъртта си Август внезапно се бе появил на вратата на работната ми стая — ходил бе да посети майка ми, която се съвземаше подир тежка болест — и след като отпрати придружвачите си, заговори ми объркано, без да ме поглежда, стеснително, сякаш той беше Клавдий, а пък аз — Август. Взе една книга от своята история и прочете един пасаж.

— Великолепен стил! — възкликна. — А кога ще бъде завършена?

Казах му:

— Най-късно до един месец — а той ме поздрави и рече, че тогава щял да нареди да се организира публично четене на негови разноски, щял да покани приятелите си да слушат. Останах много изненадан от всичко това, но той продължи дружелюбно да ме пита дали не бих предпочел един професионален четец, който да я прочете, както този труд заслужавал, вместо да се моря сам: подхвърли, че публично четене на собствен труд сигурно било притеснително нещо — дори и коравият стар Полион си признал, че в такива случаи изпитвал голяма нервност. Благодарих му най-искрено и сърдечно и отвърнах, че един професионалист очевидно ще бъде много по-подходящ, ако действително трудът ми заслужава подобна чест.

Изведнъж той протегна ръка към мен.

— Клавдий, сърдиш ли ми се?

Какво да отговоря? Сълзи бликнаха в очите ми и промълвих, че много го уважавам и че той никога не е сторил нещо, с което да извика моята ненавист. А той отвърна с въздишка: