Германците сигурно биха завзели и него така лесно, както останалите, защото гарнизонът беше малък, но Херман и Сегимер били някъде другаде, а никой от останалите не разбирал римската отбранителна тактика с употребата на метателни машини, костенурки и окопи. В своята твърдина Касий имал голямо количество лъкове и стрели и научил всички — включително жените и робите, да си служат с тях. Успешно отбил няколко смели атаки върху вратите и постоянно поддържал готови големи казани с вряща вода, която изливали върху ония германци, които се опитвали да се прехвърлят през стените със стълби. Германците тъй се улисали с превземането на това укрепление, където очаквали да намерят богата плячка, че не връхлетели рейнските предмостови укрепления, отбранявали от малобройна стража.

Пристигнали вести за бързото напредване на Тиберий начело на новата му армия. Херман веднага обединил войските си, решен да завземе постовете, преди Тиберий да стигне до тях. Оставил една малка част да нахлуе в укреплението, за което се знаело, че има оскъдни запаси от храна. Касий, който дочул за намеренията на Херман, решил да се измъкне, докато още имал време. В една бурна нощ той потеглил с целия си гарнизон и успял да се прокрадне край две вражески стражници, когато някои от децата с тях проплакали. На третия пост се завързал ръкопашен бой и ако германците не бързали да нахлуят в града, за да го плячкосат, групата на Касий едва ли би оцеляла. Но той някак си успял да избяга и след половин час наредил на своите тръбачи да изсвирят сигнала „бегом напред“, за да помислят германците, че им идва подкрепление; тъй и не ти преследвали. Войниците на най-близкия пост чули римските тръби, защото вятърът духал откъм изток, и досещайки се какво става, изпратили една част, която да придружи гарнизона. Два дни подир това Касий успешно удържал моста срещу масовото нападение на Сегимеровите воини; след това пристигнал авангардът на Тиберий и положението било спасено.

Краят на годината бе отбелязан със заточението на Юлила — обвинена в непрестанни изневери, също както майка си Юлия — на Тремер, малък остров край бреговете на Апулия. Същинската причина за нейното заточение беше, че тя очакваше ново дете, което, бъдеше ли момче, щеше да е правнук на Август, не от рода на Линия; а напоследък Ливия не поемаше никакви рискове. Юлила вече имаше един син, но той беше нежно, плахо, отпуснато дете и не представляваше опасност. Сам Емилий снабди Ливия с основания за обвинението. Бил се спречкал с Юлила и я обвинил в присъствието на дъщеря им Емилия, че се опитвала да му натрапи дете от друг мъж. Назовал за прелюбодеец Децим, благородник от рода на Силан. Емилия, която беше достатъчно хитра, за да осъзнае, че животът и сигурността й зависят от доброто мнение на Ливия, отишла направо при нея и й разправила какво е чула. Ливия я накарала да го повтори пред Август. Тогава Август призовал Емилий и го запитал дали е вярно, че не той е бащата на Юлилиното дете. Емилий не се сетил, че Емилия е издала и майка си, и него, а си помислил, че връзката, която подозирал между Юлила и Децим, е станала публична тайна. Затова повторил обвинението си, макар то да било плод по-скоро на ревност, отколкото на сигурни данни. Август прибра детето веднага щом се роди и нареди да го хвърлят на планинския склон. Децим отиде на доброволно заточение, последваха го и още неколцина, обвинени, че са били любовници на Юлила по едно или друго време: сред тях беше и поетът Овидий, когото Август, колкото и да е странно, превърна в главния козел отпущения, защото бил написал (години преди това) „Любовното изкуство“. Тъкмо тази поема, каза Август, била покварила сърцето на внучката му. Нареди всички екземпляри от поемата да се намерят и да се изгорят.

Август минаваше седемдесетте. Доскоро никой не мислеше за него като за стар човек. Но тези неотдавнашни обществени и лични бедствия много го промениха. Стана избухлив и вече му беше все по- трудно да посреща случайни посетители с обичайната си любезност и да сдържа търпението си на обществени пиршества. Започна да се държи избухливо дори към Ливия. Въпреки това продължаваше да работи съвестно както преди и дори прие ново десетгодишно продължение на монархията. Тиберий и Германик, когато се намираха в града, поемаха много от неговите задължения, които преди той би извършил сам, а Ливия работеше по-усилено от всякога. По време на Балканската война, докато Август отсъствуваше, тя бе останала в Рим, снабдена с дубликат от неговия печат, и поддържайки постоянна връзка с него посредством конни пратеници, сама се бе оправяла с всичко. Август започваше вече малко или много да се примирява с вероятността да бъде наследен от Тиберий. Смяташе го способен да управлява сравнително добре с помощта на Ливия и да провежда неговата собствена политика, но също така се ласкаеше от мисълта, че всички ще усещат липсата на Бащата на Отечеството и ще говорят за Августовия век, както сега говореха за златния век на цар Нума (приемника на Ромул). Въпреки големите си заслуги към Рим Тиберий като личност не бе популярен и сигурно нямаше да стане по-обичан, когато станеше император. Август беше доволен, че Германик, бидейки по-възрастен от Кастор, неговия брат по осиновяване, се явяваше естествен наследник на Тиберий и че малолетните синове на Германик — Нерон и Друз — бяха негови собствени правнуци. Макар съдбата да бе отредила ни един от внуците му да не го наследи, един ден той непременно пак щеше да управлява, както изглеждаше, в лицето на своите правнуци. Защото по това време Август вече беше забравил за Републиката, забравили бяха и всички останали, и бе възприел схващането, че неговите четиридесет години на неуморна и искрена служба на Рим му дават правото, стига да поиска, да определи своите императорски приемници дори до трето поколение.

Докато Германик беше в Далмация, не му писах за Постум — страхувах се някой от агентите на Ливия да не хване писмото ми, но му разправих всичко веднага щом се върна от войната. Той много се разтревожи и каза, че просто не знаел какво да вярва. Нека обясня — Германик имаше навика всякога да отказва да повярва лошото за когото и да било, докато не получи сигурни доказателства за неговата злина, и обратното — да вменява на всеки най-чисти подбуди. Тази изключителна наивност му бе от голяма полза. Повечето от хората, които срещаше, оставаха поласкани от високата му оценка за моралните им качества и в своите постъпки се стараеха да я оправдаят. Ако му се случеше да зависи от милостта на някой наистина зъл човек, тази негова добросърдечност щеше да го доведе до въжето; но, от друга страна, Германик успяваше да прояви благородството у всеки, който имаше капчица добрина в сърцето си. Затуй и сега ми каза, че не бил склонен да приеме, че Ливила или Емилия са способни на подобно престъпно злодейство, макар напоследък, призна той, да бил разочарован от Ливила. Каза още, че не съм успял да му представя вероятните им мотиви кой знае колко убедително, а съм замесил и баба ни Ливия в историята, което било направо невероятно. Кой разумен човек, викна той изведнъж възмутено, би могъл да заподозре Ливия в подбудителство към подобно злодейство? Тъй можела да бъде подозряна и Добрата богиня в отравяне на градските кладенци. Но когато в отговор го запитах дали наистина вярва, че Постум е виновен в извършване на две изнасилвания в две последователни вечери, и двете крайно необмислени, и дали го смята способен да лъже и Август, и нас дори и да е бил виновен, той замълча. Винаги бе обичал Постум и много му вярваше. Използувах момента и го накарах да се закълне в духа на покойния ни баща: ако някога открие и най- малкото доказателство, че Постум е бил несправедливо осъден, да каже на Август всичко, което знае за случая, и да го принуди да върне Постум и да накаже лъжците, тъй както заслужават.

В Германия не се случваше нищо особено. Тиберий държеше мостовете, но не се опитваше да прекоси Рейн, все още неуверен във войската си, която бързате да обучи. И германците не се опитваха да преминат оттатък. Август отново започна да губи търпение с Тиберий и го подтикваше да отмъсти за Вар без по- нататъшно отлагане и да си върне загубените орли. Тиберий отвръщаше, че нямало нищо по-скъпо за него от това, но че войската му все още не била готова за подобно изпитание. Август изпрати там Германик веднага щом магистратурата му изтече, и тогава Тиберий се принуди да прояви някаква дейност; той всъщност не беше нито мързелив, нито страхливец, а само крайно предпазлив. Прекоси Рейн и си възвърна част от загубената провинция, но германците избягваха открита битка; и Тиберий, и Германик, нащрек да не попаднат в засада, се задоволили само с това да изгорят няколко вражески лагера близо до Рейн и да изтъкнат военната си мощ. Имало няколко схватки, които завършили благополучно — взели няколкостотин пленници. Останаха в тази област до есента, след това се прехвърлиха отвъд Рейн; а през следващата пролет в Рим бе отпразнувай дълго отлаганият триумф за Далмация, към който бе прибавен още един, за тази германска експедиция, просто така, за възвръщане на доверието. Тук трябва да отдадем заслуженото на Тиберий за една великодушна постъпка, към която го подтикна Германик: след като показа на своя триумф Бато, пленения далматински бунтовник, той му върна свободата, даде му голяма сума пари и го засели в Равена. Бато си го заслужаваше — на времето благородно беше позволил на Тиберий да се спаси от една долина, където бе обграден с по-голямата част от войската си. (11 г. от н.е.)