— Да, но и нищо, с което да заслужа обичта ти. Почакай още няколко месеца. Клавдий, и тогава, надявам се, ще мога да заслужа и обичта ти, и твоята благодарност. Германик ми разправя за теб. Каза, че оставаш верен на три неща: на приятелите, на Рим и на истината. Много бих се гордял, ако Германик си мислеше същото и за мене.
— Обичта на Германик към теб е равна почти на боготворене — обадих се. — Неведнъж ми го е казвал.
Лицето му просветна.
— Кълнеш ли се? Много съм щастлив. И тъй, Клавдий, сега помежду ни има здрава връзка — доброто мнение на Германик. А онова, което дойдох да ти кажа, е следното: много зле се държах с тебе през тези години, искрено съжалявам и отсега нататък ще видиш как нещата ще се променят. — А после издекламира на гръцки: — „Който те е ранил, ще те излекува“ — и при тези думи ме прегърна. Когато си тръгна, подхвърли през рамо: — Току-що бях при девиците-весталки и нанесох важни поправки в един мой документ, който те съхраняват, а понеже ти сам си отговорен отчасти за това, изтъкнах те повече, отколкото досега. Но нито дума!
— Можеш да ми вярваш — отговорих. С всичко това той е могъл да каже само едно: че е повярвал Постумовата история така, както я предадох на Германик, и че сега го реабилитира като свой наследник в завещанието си (което се съхраняваше от весталките); и че и аз щях да се облагодетелствувам като награда за верността си към него. Тогава естествено не знаех за посещението на Август на Планазия, но уверено очаквах Постум да бъде върнат и да бъде приет с почести. Обаче останах измамен. Понеже Август бе запазил пълна тайна за новото си завещание, чиито свидетели бяха Фабий Максим и още неколцина грохнали стари жреци, не беше трудно то да се заличи в полза на онова, което бе направил шест години преди това по време на обезнаследяването на Постум. Началното изречение гласеше: „Понеже злата съдба ме лиши от Гай и Луций, моите синове, сега по своя воля определям Тиберий Клавдий Нерон Цезар за пръв мой наследник на две трети от моето имущество: а останалата третина, пак на първо място, по своя воля оставям на любимата ми съпруга Ливия, ако Сенатът благосклонно й разреши да наследи толкова много (защото то надвишава установеното по закона наследство за вдовица) и ако направи изключение в нейния случай заради големите й заслуги към държавата.“ На второ място — т.е. в случай, че споменатите на първо място наследници умрат или по друг начин станат неспособни да унаследяват — той поставяше ония свои правнуци и праправнуци, които бяха от рода на Юлиите и не бяха си навлекли публично опозоряване; ала Постум бе обезнаследен, тъй че ставаше дума за Германик, като осиновен син на Тиберий и съпруг на Агрипина, както и самата Агрипина и нейните деца и Кастор, Ливила и техните деца. В тази втора поредица Кастор трябваше да наследи една трета, а Германик и семейството му две трети от имуществото. На трето място завещанието назоваваше различни сенатори и далечни роднини; ала по-скоро като знак на благосклонност, отколкото на облагодетелствуване. Не е възможно Август да си е мислел, че ще надживее толкова много от наследниците си по първа и втора линия. Наследниците от трета линия бяха групирани в три категории: десетте най-привилегировани бяха определени за съвместни наследници на половината имущество, следващите по-привилегировани петдесет трябваше да си поделят една трета от имуществото, а третата група съдържаше имената на още петдесет, които щяха да наследят останалата шестина. Последното име в последния списък в последната група беше на Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик, което означаваше Кла-Кла-Клавдий или Клавдий Идиота, или както синчетата на Германик вече се бяха научили да го наричат — „Бедния чичо Клавдий“ — всъщност моето. Юлия или Юлила изобщо не бяха споменати освен в последния параграф, където се забраняваше прахът им да бъде заровен в мавзолея до неговите собствени останки, когато и двете умрат.
Макар през последните двадесет години Август да се бе облагодетелствувал от завещанията на починали стари свои другари, които бе надживял, макар това да възлизаше на повече от сто и четиридесет милиона златици, макар да бе живял много пестеливо, той бе изразходвал толкова много за храмове и обществено строителство, за помощи и забавления на населението, за гранични войни (когато средствата на военната хазна биваха изчерпани) и за други подобни държавни разходи, че от тези сто и четиридесет милиона и други лични големи суми, събрани от разни източници, за дарение оставаха само петнадесет милиона, но по-голямата част от тях трудно можеха да се превърнат в пари. Това обаче не включваше известни важни парични суми, неотбелязани в завещанието и здраво вързани в торби в подземията на Капитолия, които бяха заделени като специални посмъртни дарения за съюзни царе, за сенатори и конници, за негови войници и за гражданите на Рим. Те надвишаваха два милиона. Имаше и сума, отделена за разноски по погребението му. Всички останаха изненадани от оскъдността на имуществото, плъзнаха най- различни грозни слухове, докато се прегледаха сметките на Август, и стана ясно, че няма измама от страна на изпълнителите на завещанието. Гражданите бяха много недоволни от малките дарения, а когато бе изпълнена една пиеса в памет на Август, на обществени разноски, в театъра се вдигна истински бунт. Сенатът бе определил толкова малки възнаграждения, че един от актьорите в пиесата отказа да играе за тази нищожна сума. За недоволството на армията ще разкажа по-нататък. Но първо за Тиберий.
Август бе назначил Тиберий за свой съуправник и свой наследник, ала нямаше право да му предаде монархията или поне не по този начин. Имаше право само да го препоръча на Сената, към който сега се възвръщаше цялата власт, упражнявана доскоро от него. Сенатът не обичаше Тиберий, нито го искаше за император, но Германик, когото биха избрали, ако имаха тази възможност, не беше в Рим. А претенциите на Тиберий не можеха да бъдат отхвърлени току така.
И тъй, никой не се осмеляваше да спомене друго име освен неговото и всички единодушно гласуваха предложението, направено от консулите, с което Тиберий се поканваше да подхване работата на Август оттам, където Август я бе оставил. Той даде уклончив отговор, подчерта огромната отговорност, с която се опитваха да го натоварят, изтъкна, че нямал такива големи стремежи. Заяви, че единствен богът Август бил в състояние да поеме подобна тежка задача и че според него най-добре било да разделят Августовите задачи на три части и тъй да поделят и отговорността.
Сенаторите в желанието си да спечелят благоволението му викнаха, че триумвиратът (или управлението от трима) бил вече опитван неведнъж още в миналия век и че единствено монархията спасила страната от последвалите граждански войни. Разигра се срамна сцена. Сенаторите започнаха да плачат и да се вайкат, взеха да прегръщат коленете на Тиберий, да го умоляват да изпълни молбата им. Тиберий, за да сложи край на тази история, заяви, че не желаел да се изплъзне от задачите, които му поставят, но остана на становището, че не бил достоен за целия товар. Не бил вече млад — петдесет и шест годишен, а и зрението му било отслабнало. Но бил готов да поеме всяка друга служба, която му възложат. Всичко това бе разиграно, за да не може никой да го обвини, че е взел властта с прекалена охота; а най-вече, за да знаят Германик и Постум (когато се случеше той да отсъствува от Рим) здравите му позиции в града. Защото се страхуваше от Германик, чиято популярност в армията бе далече по-голяма от неговата собствена. Той бе уверен, че Германик не е човек, който ще се опита да завземе властта за своя лична облага, но съзнаваше, че ако някога научи за укритото завещание, ще се опита да върне Постум на законното му място и дори да го направи третия — Тиберий, Германик и Постум — в новия триумвират. Агрипина бе много предана на Постум и Германик се уповаваше на съветите й така, както Август — на Ливиините. Ако Германик тръгнеше с войските си към Рим, целият Сенат щеше с радост да го посрещне: Тиберий знаеше това. А случеше ли се най-лошото, със скромното си поведение в настоящия момент той щеше да има възможност да спаси живота си и да го преживее в почетно усамотение.
Сенатът разбра, че Тиберий всъщност от сърце желае онова, което привидно тъй скромно отхвърля, и тъкмо се готвеше отново и подхване молбата си, когато Гал се намеси с най-делови глас:
— Добре, Тиберий, кажи в такъв случай коя част от ръководството би желал да ти се повери?
Тиберий се смути от този неудобен и неочакван въпрос. Помълча малко, а сетне каза:
— Не е редно човек сам да разпределя и сам да избира; а и да беше възможно, нескромно би било от моя страна да си избера или пък да отхвърля който и да било определен клон от управлението, когато, както вече обясних, наистина искам изобщо да ме освободите.
Но Гал продължи настъплението:
— Единственото възможно разпределение на империята е следното: първо — Рим и цяла Италия; второ — армиите; и трето — провинциите. Кое от трите ще си избереш?
А когато Тиберий не се обадил, Гал продължи:
— Добре. Знам, че на това отговор няма. Затова и зададох въпроса. Исках с мълчанието си да признаеш,
