Сега Германик беше консул и Август написа специално писмо, в което го препоръчваше на Сената, както и Сената — на Тиберий. (По този начин, препоръчвайки Сената на Тиберий вместо обратното, Август показа едновременно, че готви Тиберий за свой императорски приемник, по-висшестоящ от Сената, и че не желае да изрича за него похвали, каквито каза за Германик.) Агрипина винаги следваше Германик по време на военните му походи, също както майка ми бе придружавала баща ми. Правеше го предимно от любов към него, но също тъй, защото не искаше да остава сама в Рим и да се излага на опасността да бъде призована пред Август в скалъпено обвинение за изневяра. Не вярваше на Ливия. Беше типична римска матрона от древното предание — силна, смела, скромна, остроумна, набожна, плодовита и целомъдрена. Беше родила вече на Германик четири деца и щеше да му роди още пет.
Въпреки че забраната на Ливия да се появявам на трапезата й все още беше в сила и макар майка ми да не бе променила отношението си към мен, Германик ме викаше сред благородните си приятели всеки път, когато ги събираше. Заради него ме приемаха с уважение; ала мнението на рода за способностите ми беше известно, знаеше се, че и Тиберий го споделя, тъй че никой не си правеше труда да се сприятелява с мен. По съвета на Германик разгласих, че ще организирам четене на последната си историческа творба, и поканих известен брой видни литературни деятели да присъствуват на него. Избрал бях да прочета нещо, над което бях работил задълбочено и което смятах, че ще бъде много интересно за слушателите ми — изследване на сакраменталните изрази, изричани от етруските жреци по време на ритуалното умиване, с латински превод на всеки един, което хвърляше светлина върху много от нашите собствени очистителни ритуали, чието точно значение бе замъглено от времето. Преди това Германик прочете съчинението ми и го показа на майка ми и на Ливия, които го одобриха, а после бе тъй добър да ме изслуша на едно предварително четене. Поздрави ме както за творбата, тъй и за успешното четене, и, изглежда, много ме бе похвалил, защото стаята, която бях определил за четенето, бе препълнена. Ливия не присъствуваше, нямаше го и Август, но там бяха майка ми, самият Германик и Ливила.
Бях в повишено настроение и съвсем спокоен. Германик ми бе подсказал да се подсиля предварително с чаша вино и аз послушах съвета му. Имаше приготвен стол за Август, в случай че дойде, както и за Ливия, и двата много красиви — столовете, които винаги се запазваха за тях, когато посещаваха дома ни. Щом всички пристигнаха и се настаниха, затвориха вратите и четенето започна. Справях се отлично: усещах, че не чета много бързо, нито бавно, нито високо, нито тихо, а точно както трябва и че слушателите, които не бяха очаквали кой знае какво от мен, са истински заинтересувани, когато се случи една беда. На вратата се похлопа силно, а после, тъй като никой не отвори, почука се пак. Последва нервно блъскане на дръжката и вътре нахлу най-дебелият човек, какъвто съм виждал през живота си, облечен в роба на конник, понесъл в ръка голяма бродирана възглавница. Спрях да чета, защото тъкмо бях стигнал до един труден и важен пасаж, а никой не ме слушаше — всички очи бяха вперени в конника. Той забеляза Ливий и го поздрави с напевен акцент, характерен, както научих по-късно, за падуанците, сетне отправи общо поздравление към останалите; това извика кикот. Не обърна особено внимание на Германик като консул, нито на майка ми и на мен като домакини. После се огледа за място и спря поглед на Августовия стол, но той му се видя тесен, затова приближи стола на Ливия. Намести възглавницата си, прибра дрехата край коленете си и се отпусна. И много естествено столът, който бе древно изделие от Египет, част от плячката от двореца на Клеопатра, много фина изработка, се срути под него с трясък.
Всички освен Германик, Ливий и майка ми, както и по-сериозните членове на аудиторията, се изсмяха високо; ала когато конникът се изправи и изпъшка, започна да кълне и да се разтрива и бе отпратен от стаята от един освободен роб, настъпи мълчание и аз се опитах да продължа. Но просто се задавях от смях. Може да е било от виното, което бях изпил, а може би и защото бях съзрял израза на лицето на натрапника, когато столът се огъваше под него, нещо, което никой друг не бе забелязал, защото той бе на първата редица и аз единствен го виждах; във всеки случай да се съсредоточа върху очистителните обреди на етруските, ми бе направо невъзможно. Отначало слушателите споделяха веселието ми и дори се посмяха с мене, но когато, опитвайки се безуспешно да прочета един параграф, отново с крайчеца на окото си съзрях счупения от конника стол, закрепен едва-едва на покосените си крака, пак избухнах, аудиторията прояви нетърпение. Всичко се обърка още повече, защото тъкмо когато се бях преборил със себе си и отново се съсредоточих, за видимо облекчение на Германик, вратите се разтвориха широко и вътре влезе не друг, а самият Август, придружен от Ливия! Преминаха тържествено край редиците от столове и Август седна. Ливия се готвеше да го последва, когато забеляза, че нещо липсва. Запита с висок, кънтящ глас:
— Кой е сядал на
Германик се опита да обясни, но тя реши, че са я оскърбили и напусна. Август, смутен, я последва. Кой би могъл да ме обвини, че след това обърках всичко? Сякаш самият гръцки бог Мом, олицетворението на грешките и присмеха, се бе наместил на този стол, защото само пет минути по-късно краката се плъзнаха настрани и той пак падна, а една малка златна лъвска глава, отчупвайки се от една дръжка, се търколи по пода и се намести под десния ми крак, който бе леко повдигнат. Разкикотих се отново, започнах да се давя, да хълцам и да кашлям.
Германик дойде при мен и ме замоли да се овладея, но аз само вдигнах лъвската глава и посочих безпомощно към стола. Този път Германик наистина ми се разсърди. Смръщеното му лице ме разстрои и това ме освети незабавно. Обаче загубих всякакво доверие в себе си и тъй започнах да заеквам, щото четенето завърши много безславно. Германик се опита да изрази благодарност за интересния ми труд — изказа съжаления, че една неприятна случи, ме е прекъснала по средата и че поради същата тази случка Бащата на Отечеството и господарката Ливия, съпругата му, са се оттеглили; изяви надеждата, че в някой по-благоприятен ден в близко бъдеще ще мога да уредя ново четене. Нямаше по-внимателен брат от Германик, нито по-благороден човек от него. Но оттогава ни веднъж не съм чел съчиненията си публично.
Един ден Германик дойде при мен много угрижен. Дълго време мълча, накрая се обади:
— Тази сутрин разговарях с Емилий и разговорът се извъртя към бедния Постум. Той подхвана, запита ме какви са били точно обвиненията срещу Постум и каза, очевидно напълно чистосърдечно, че дочул как Постум бил направил опит да изнасили две благороднички, но никой не знаел точно кои. Вгледах се упорито в него, като изрече това, но разбрах, че говори истината. Тогава му предложих да му съобщя каквото знам при условие, че ще пази тайна. Когато му казах, че собствената му дъщеря е обвинила Постум в опит да я изнасили, и то в собствения му дом, той се изненада и отказа да ми повярва. Разгневи се. Заяви, че дойката на Емилия била там през цялото време. Поиска да отиде при Емилия и да я запита вярно ли е и ако е вярно, защо тогава за пръв път го чува; но аз го спрях, напомняйки за обещанието му. Не вярвам на Емилия. Вместо това предложих да разпитаме дойката, но внимателно, да не я уплашим. Изпрати да я повикат и я запита какво са разговаряли Емилия и Постум по време на оная тревога за крадци последната вечер, когато се хранил у тях. Отначало жената не можа да си спомни, но когато аз подхвърлих: „А не беше ли за плодни дръвчета?“, тя отвърна: „Ах, да, за вредителите по плодните дръвчета.“ Тогава Емилий пожела да узнае дали е ставало дума и за нещо друго по време на отсъствието му, а тя отвърна, че не е. Спомни си как Постум им обяснявал някакъв нов гръцки начин за унищожаване на насекомите, наречен „негърски“, и че тя проявила особен интерес, защото разбирала от овощни градини. Не, каза тя, не била напущала стаята нито за миг. Тогава отидох при Кастор и между другото заговорих за Постум. Нали помниш, имението на Постум бе конфискувано и продадено, докато бях в Далмация, и сумата беше вложена във военната съкровищница? Така… Запитах го какво е станало с едни мои съдове, които Постум бе заел за някакво пиршество, и той ми обясни как бих могъл да си ги върна. После разисквахме изгнанието му. Кастор говореше откровено и с радост заявявам — сега съм убеден, той не е бил в заговора.
— Значи, признаваш, че е имало заговор!
— Страхувам се, че това в края на краищата е единственото обяснение. Но самият Кастор е бил невинен, уверен съм. Разправи ми, без да го насилвам, че Ливила го накарала да дразни Постум в градината, за което Постум ти е разправил. Обясни, че го е сторил само защото Постум много задявал с погледи Ливила, а той, като неин съпруг, се ядосвал. Но каза, че не съжалявал — шегата да била твърде безвкусна, — опитът на Постум да изнасили Ливила и собствените му контузии от ръцете на този луд човек правели всички съжаления излишни.
— Повярвал е, значи, че Постум се е опитал да изнасили Ливила?
— Да. Не го опровергах. Не искам Ливила да знае онова, което ние двамата подозираме. Защото
