че в новите официални религиозни литургии бяха включени многобройни неверни тълкувания на старинните религиозни обреди. Никой, който не е проучвал основно етруския и сабинския език, не може да разтълкува най-древните ни религиозни заклинания; аз посветих много време за усъвършенствуване на елементарните си познания и по двата езика. По онова време все още имаше неколцина селяни, които говореха само на сабински у дома си, и аз успях да увещая двамина от тях да дойдат в Рим и да снабдят Палас, който вече работеше като мой секретар, с материал за един кратък речник на сабинския език. Платих им добре за това. Калон, най-способният от другите ми секретари, изпратих в Капуа да, събере материал за подробен речник на етруския език от Арунс, жреца, който ми бе дал данните за Ларс Порсена, което тъй бе зарадвало Полион и бе вбесило Ливий. Тези два речника, които по-късно обогатих и публикувах, ми дадоха възможност да изясня, за мое собствено задоволство, някои важни проблеми на древните религии; но вече бях станал по- внимателен и нищо от онова, което пишех, не хвърляше сянка върху познанията или преценките на Август.
Няма да се спирам повече на Балканската война, ще кажа само, че въпреки мъдрото военачалство на чичо ми Тиберий, въпреки вещата подкрепа, оказвана му от тъста ми Силван, и смелите набези на Германик, тя се проточи три години. Накрая цялата страна бе разрушена, превърната бе в пустиня, защото тези племена, мъже и жени, се биеха с изключително ожесточение и приеха поражението едва след като пожарите, гладът и чумата бяха преполовили населението. Когато въстаническите водачи се явили пред Тиберий да искат мир, той ги разпитал най-подробно. Искал да разбере на първо място защо си били втълпили в главата да въстанат и после — защо оказали такава отчаяна съпротива. Главният бунтовник, някой си Бато, отвърнал:
— Вие самите сте си криви. Изпратихте за пазители на стадата си не пастири, не и овчарски кучета — изпратихте ни вълци.
Това не беше съвсем вярно. Сам Август подбираше управителите на граничните си провинции, плащаше им голяма заплата и внимаваше да не прибират нищо от императорските приходи в своите джобове. Данъците се плащаха направо на тях, а не както преди — на несигурни данъкосъбирачески сдружения. Провинциалните управители на Август не бяха никакви вълци, за разлика от републиканските управители, чийто интерес в провинциите им се криеше единствено в това колко повече могат да измъкнат оттам. Мнозина бяха добри овчарски кучета, а някои дори почтени пастири. Но често се случваше Август необмислено да определи по-висок данък, без да има пред вид отчаянието, обхванало населението вследствие някоя лоша реколта, болести по добитъка или пък земетръс; но вместо да се оплачат направо на него, че облагането е твърде високо, управителите събираха дължимото до последната стотинка, дори с опасност за бунт. Малцина проявяваха личен интерес към народите, които управляваха. Управителят обикновено се настаняваше в романизирания столичен град, където имаше удобни къщи, театри, храмове, обществени бани и пазари, и дори и през ум не му минаваше да посети по-далечните краища на своята провинция. Всъщност управляваха техните заместници и заместниците на заместниците им и сигурно тези дребни чиновници са упражнявали бюрократическо насилие; вероятно тях Бато е нарекъл вълци, макар „бълхи“ да би била много по-подходяща дума. Не може и да има съмнение, че под управлението на Август провинциите процъфтяваха далеч повече, отколкото при републиката, а освен това, че старите римски провинции, управлявани от членове на Сената, съвсем не бяха тъй богати, както граничните провинции, управлявани от пълномощниците на Август. Това сравнение даде повод за един от малобройните убедителни доводи срещу републиканското управление; макар да бе основан на несъстоятелната хипотеза, че нивото на средния личен морал сред ръководните хора в една средна република по всяка вероятност е по-нисък от личния морал на един среден абсолютен монарх и неговите избрани помощници; и на погрешния извод, че въпросът за това как са управлявани провинциите е по-важен, отколкото въпросът какво става в самата столица. Да се хвали една монархия само заради онова, което се случва в нейните провинции, ми се струва все едно да се препоръчва правилото човек да има свободата да се отнася с децата си като с роби, ако обаче се отнася към робите си с по-голяма грижа.
За тази скъпа и разорителна война Сенатът гласува правото триумф на Август и Тиберий. Нека си припомним, че по това време единствено Август и членовете на неговото семейство имаха правото на истински триумф, докато другите генерали се награждаваха само с така наречените „триумфални декорации“. Германик, макар и Цезар, получи само тези декорации, и то по технически причини. Август би могъл да го включи и него, но беше тъй благодарен на Тиберий за успешното му ръководене на войната, че не искаше да го огорчава, като отдаде на Германик същите почести. Германик освен това бе повишен един чин по-високо в магистратския си ранг и му бе разрешено да стане консул няколко години преди необходимата възраст. А Кастор, макар и да не бе участвувал във войната, бе удостоен с привилегията да посещава заседанията на Сената, преди още да е станал негов член, а също бе повишен с един чин в магистратския си ранг.
Населението в Рим очакваше с вълнение триумфа, който означаваше изобилие на зърно и пари и всякакви други хубави неща: ала го очакваше голямо разочарование. Месец преди деня, определен за триумфа, се появи ужасяващо знамение — храмът на бога на войната на Марсово поле бе ударен от гръмотевица и почти разрушен, — а само няколко дни след това се получи вест от Германия за най-тежката военна загуба, понесена от римляните след поражението на Каре, в Месопотамия, дори, бих казал, след онова при реката Алия преди около четиристотин години. Три легиона бяха изклани и всички завоевания източно от реката Рейн — загубени с един удар; по всичко изглеждаше, че няма какво да попречи на германците да прекосят реката и да опустошат трите уредени и процъфтяващи френски провинции.
Вече разказах за сразяващото въздействие, което оказа тази вест върху Август. Изживя го тъй тежко, защото той бе не само официално отговорен за бедствието като човек, натоварен от римския Сенат и от народа да се грижи за безопасността на всички граници, но бе и моралният виновник за нещастието. То се дължеше на неблагоразумието му да се опитва насилствено да наложи цивилизацията сред тези варвари по-бързо, отколкото те бяха готови да я приемат. Германците, завладени от моя баща, постепенно се приспособяваха към римските навици, приучваха се да си служат с нашите пари, редовно да нареждат пазарища, да строят и да подреждат домовете си по по-културен начин, та дори и да се събират на сборове, които не свършваха, както предишните им сборове, с въоръжени стълкновения. Бяха съюзници по име, но ако бяха ги оставили с течение на времето да забравят старите навици и да разчитат на римските гарнизони за защита срещу все още некултивираните им съседи, докато те самите се наслаждаваха на радостите на мира в провинцията, вероятно само за няколко поколения, а дори и по-скоро щяха да станат миролюбиви и сговорчиви като галите от Прованс. Обаче Вар, един мой роднина когото Август беше назначил за управител на отвъдрейнска Галия, започнал да се отнася към тях не като към съюзници, а като към подчинена раса; беше зъл човек и не зачитал необикновено голямото значение, което германците отдават на добродетелността на своите жени. Тъкмо тогава на Август му бяха нужни пари, защото Балканската война бе изпразнила военната съкровищница. Той наложи някои нови данъци, от които не бяха освободени и германците в отвъдрейнската област. Вар го уведомил за това какво е в състояние да плати провинцията и в усърдието си — преувеличил.
В лагера на Вар имало двамина германски главатари — Херман и Зигмиргт, които говорели отлично латински и изглеждали напълно романизирани. В предишната война Херман командувал германските помощни войски и предаността му била вън от всякакво съмнение. Прекарал известно време в Рим и бил дори приет за член на конническото съсловие. Двамата често се хранели с Вар и му били най-близки приятели. Те именно го подсторили да повярва, че сънародниците им, като тях самите, са предани и благодарни на Рим за благата на цивилизацията. Но всъщност поддържали постоянна тайна връзка с недоволни германски главатари, които убеждавали за известно време да не оказват въоръжена съпротива на римските сили и да си плащат данъците с раболепна готовност. Скоро щели да получат знак за всеобщ бунт. Херман, чието име означава „боец“, и Зигмиргт — по-добре нека го наричаме Сегимер, — чието име означава „весела победа“, били по-хитри от Вар. Неговите помощници непрестанно го предупреждавали, че германците през последните месеци се държат необичайно смирено и че се стараят да приспят подозренията му, преди да вдигнат внезапен бунт; а той се присмивал на тези им думи. Казвал, че германците са много глупава раса, неспособна да измисли подобен план, нито пък да го изпълни, без да издаде тайната много преди да му е дошло времето. Покорството им се дължало на страхливост; колкото по-силно удариш германеца, толкова повече се страхува от тебе: той бил високомерен в момент на благоденствие и независимост, но победен веднаж, идвал с пълзене до нозете ти като куче и цял живот
