докато не го нагрееш на огън. О, чуй как се тръшкат вратите. Трябва да вървиш. Сега са в края на съседния коридор.

В очите му имаше сълзи. Прегърна ме нежно без нито дума и бързо излезе на балкона. Прехвърли се през перилата, махна за сбогом и се спусна по старата лоза, по която се беше качил. Чух го да тича през градината, а миг след туй долетяха виковете на стражата.

Ако бях решил да разказвам за събитията през следващите двадесет и пет и повече години, които лично аз съм преживял, не би ми трябвало много хартия, а написаното би било много скучно; но втората част на тази автобиография, в която аз се откроявам по-ярко, би била неразбираема, ако сега не продължа да описвам личните истории на Ливия, Тиберий, Германик, Постум, Кастор, Ливила и другите истории, които, уверявам ви, съвсем не могат да се нарекат скучни.

Постум беше на заточение, Германик — на война, от истинските ми приятели ми беше останал само Атенодор. Но и той скоро ме напусна, завърна се в родния си Тарс. Не му се сърдих, че си замина, защото се отзова на настойчивото повикване на двама свои племенници, които го молеха да им помогне да освободят града от тиранията на неговия управител. Писаха му, че този управител тъй хитро е влязъл под кожата на техния бог Август, щото било нужно свидетелството на човек като Атенодор, в чиято почтеност техният бог Август имал пълно доверие, за да бъде убеден техният бог Август, че прогонването на този тип е наложително. Атенодор успя да отърве града от кръвопиеца, но след туй вече му бе невъзможно да се завърне в Рим, както възнамеряваше. Нужен бе на племенниците си, трябвало да помогне да се постави градското администриране на здрави основи. Август, комуто изпрати подробен доклад за своите действия, му изказа благодарност и доверие, като дари на Тарс, в знак на лично благоволение към Атенодор, правото пет години да не плаща данъка към императора. Пишех си редовно с добрия старец чак докато умря, две години по-късно, осемдесет и две годишен. Тарс почита паметта му с ежегоден фестивал и жертвоприношение, на които видните граждани се изреждат да четат неговата „Кратка история на Тарс“ от начало до край, като започват на разсъмване и свършват след залез слънце.

Германик ми пишеше от време на време, но писмата му бяха колкото сърдечни, толкова и кратки: добрият военачалник е твърде зает, за да пише у дома на семейството си, цялото му време между сраженията е отдадено в опознаване на войниците и офицерите, в създаване на удобства за тях, в усъвършенствуване на военната им подготовка, в събиране на сведения за разположението и плановете на неприятеля. Германик бе един от най-добросъвестните военачалници, служили в римската армия — обичаха го повече и от баща ни. Много се поласках, когато ми писа да му приготвя колкото може по-скоро и по- задълбочено сборник с извлечения от всички достоверни доклади, които бих могъл да намеря из библиотеките, за бита и нравите на всички балкански племена, срещу които воюваше, за устойчивостта и географското разположение на градовете им и за присъщата им военна тактика и хитрости, по-специално в партизанската война. Пишеше, че там, на място, не могъл да намери достатъчно достоверни сведения: Тиберий не желаел нищо да му каже. С помощта на Сулпиций и с малка група от професионални изследователи и преписвачи, които се трудеха денонощно, съумях да събера точно онова, от което се нуждаеше, и да му изпратя един екземпляр месец след като ми го бе поискал. А още повече се поласках, когато наскоро отново ми писа за двадесет екземпляра от книгата, които му трябвали за висшите му офицери, защото сборникът се оказал извънредно полезен. Съобщаваше, че всеки параграф бил ясен и конкретен, а най-полезните раздели били ония за извънплеменното военно братство, срещу което всъщност, а не толкова срещу самите племена се водела войната; както и за различните свещени дървета и храсти — всяко племе почиташе различни от тях, — под чиято покровителствена сянка хората от племето заравяха запасите си от зърно, пари и оръжие, когато трябваше внезапно да напуснат своите заселища.

Обещаваше да каже на Тиберий и Август колко съм му бил полезен.

Тази книга се запази в тайна, защото, ако неприятелят научеше за нея, би могъл да промени своята тактика и скривалищата си. А така все си мислеха, че са предадени от доносници. Август ме възнагради неофициално, като ме назначи на свободното място в колегията на авгурите, ала бе съвсем ясно, че той отдаваше заслуга за събирателството на Сулпиций, макар Сулпиций да не написа нито дума — само ми намери някои от книгите. Един от главните ми източници беше Полион, чиято далматинска война бе пример за военно съвършенство, съчетано с блестяща разузнаваческа дейност. Макар сведенията му за местните обичаи и условия да изглеждаха остарели поне с петдесет години, Германик намери извадките ми от тях за много по-полезни, отколкото другите по-нови военни истории. Съжалявах, гдето Полион не е жив да го чуе. Вместо туй казах го на Ливий, който отвърна троснато, че никога не бил отричал на Полион способностите да пише достоверни военни справочници; отричал му само правото да се нарича историк в по-висшия смисъл на тази дума.

Тук трябва да добавя, че ако бях малко по-тактичен, Август непременно би ме споменал в речта си към Сената в края на войната. Но моите бележки за неговите собствени балкански войни бяха далеч по- малобройни, отколкото биха били, ако и той, като Полион, бе написал по-подробно за тях; или пък ако официалните историци си бяха направили труда, вместо да славословят толкова своя император, да отбележат обективно и с по-големи подробности успехите и отстъпленията му. Не можах да измъкна почти нищо полезно от тези хвалебствени писания и Август, като е чел книгата, очевидно се е пообидил. Той се отъждествяваше тъй тясно с успеха на войната, че през последните два военни сезона се премести от Рим в един град до североизточната граница на Италия, за да може да е по-близо до бойното поле; а в качеството си на главнокомандуващ римските армии непрестанно изпращаше на Тиберий не особено полезни военни съвети.

Сега работех върху едно изследване за участието на дядо ми в Гражданските войни; но тъкмо бях го започнал, Ливия отново ме спря. Съставил бях една-две книги. Тя ми заяви, че и за дядо си съм щял да напиша толкова нескопосано, колкото съм писал и за баща си, и че съм постъпил нечестно, като съм захванал да работя зад гърба й. Ако съм си търсел занимание за перото, по-добре да съм изберял тема, която не би ми позволила чак толкова да изопачавам. Предложи ми една: реорганизацията на религията на Август след Умиротворяването. Не бе кой знае колко вълнуващ епос, но никой преди това не се бе занимавал подробно с него и з с охота се съгласих. Религиозните реформи на Август бяха, почти без изключение, съвършени: съживил бе няколко древни жречески колегии, построил бе и издържаше материално осемдесет и два нови храма в Рим и неговите околности, възстановил бе много от старите, които се рушаха, въвел бе нови култове за удобство на посетителите от провинциите и беше възвърнал някои от интересните стари народни празненства, които бяха отпаднали едно по едно по време на гражданските размирици през изминалия половин век. Навлязох в темата много задълбочено и завърших изследването си няколко дни преди смъртта на Август, шест години по-късно. Състоеше се от четиридесет и една книги, всяка от по пет хиляди думи, ала голяма част от написаното съдържаше преписи на религиозни декрети, поименни списъци на жреци, каталози за дарения на храмовите съкровищници и т.н. Най-ценната книга беше книгата-въведение, която описваше древните ритуали в Рим. Тук се срещнах с трудности, защото Августовите ритуални реформи се базираха върху изследванията на една религиозна комисия, която не бе свършила работата си както трябва. Очевидно сред специалистите не бе имало познавач на древността, тъй