ежегодното си посещение и поискал от провинцията сума, не по-голяма от оная, определена от Август, но повече, отколкото жителите можели да платят. Надигнали се шумни протести, хората заявили, че били бедни. Събирачът на данъци упражнил правото си да отбере по-хубавичките деца от селата, които не могли да платят, и ги отвел да ги продаде в робство. Бащите на някои от тези деца били сред новобранците и бурно се възпротивили. Цялата войска се разбунтувала и избила римските си командири. В нейна помощ се вдигнало и едно босненско племе и скоро всичките ни гранични провинции между Македония и Алпите бяха на крак. За щастие Тиберий успя да сключи мир с германците, по тяхна молба, а не по своя — и да потегли срещу бунтовниците. Далматинците не го срещнали в организирана битка, а се разделили на малки групи и започнали умела партизанска война. Били леко въоръжени, познавали добре страната си и когато настъпи зимата, намериха смелост да нахлуят чак в Македония.

В Рим Август не съумя да оцени трудностите, с които трябваше да се справя Тиберий, и го заподозря в умишлено отлагане на операциите в полза на някакви си негови лични цели, които той не проумяваше. Реши да изпрати Германик с негова войска да подтикне Тиберий към действие.

Германик, който по това време беше в двайсет и третата си година, току-що бе поел, пет години преди обичайната възраст, поста си на градски магистрат. Военното назначение предизвика изненада; всички очакваха избраникът да бъде Постум. Постум нямаше магистратско назначение, но бе зает на Марсово поле, където обучаваше новобранците за новата си армия — вече имаше чин на легионен командир. Беше три години по-млад от Германик, ала брат му Гай бе изпратен да управлява Азия на деветнайсет години и бе станал консул на следващата година. Постум съвсем не беше по-неспособен от Гай, тъй смятаха всички, и в края на краищата бе единственият оцелял внук на Август.

Личните ми чувства, като чух новината, която все още не бе публично оповестена, бяха разкъсани между радост за Германик и жалост за Постум. Запътих се към Постум и пристигнах в стаите му в двореца едновременно с Германик. Постум посрещна и двама ни сърдечно и поздрави Германик за назначението му. Германик каза:

— Тъкмо поради това идвам при теб, драги Постуме. Ти знаеш, гордея се и се радвам, че съм избран, но славата на военен би била нищо за мен, ако с това ще те огорча. Ти си войник, способен не по-малко от мене, и като наследник на Август би трябвало ти бъдеш избран. С твое съгласие предлагам да ида при него още сега и да се откажа в твоя полза. Ще изтъкна невярното тълкуване, което гражданите ще дадат на предпочитанието му към мен вместо към теб. Все още не е много късно да се направи тази промяна.

Постум отговори:

— Драги ми Германик, много си великодушен и благороден, затова ще говоря открито. Прав си, че градът ще приеме това като обида към мен. Фактът, че работата ти на магистрат ще се прекъсне от това назначение, докато аз самият съм напълно свободен и мога веднага да замина, още повече усложнява нещата. Но, повярвай ми, разочарованието, което чувствувам, е щедро възнаградено от това ново доказателство за твоето приятелство; желая ти бързо завръщане и най-големи успехи.

Тогава се обадих аз:

— Ако ми позволите, и аз искам да се изкажа: струва ми се, че Август е огледал положението много по-внимателно, отколкото си мислите. От онова, което дочух мама да казва тази сутрин, разбрах, че той подозира чичо Тиберий в умишлено протакане на войната. Ако изпрати Постум с новите войски, след онова старо недоразумение между чичо и братята на Постум чичо може да се настрои подозрително и да се обиди. Постум би се явил като шпионин и съперник. А Германик му е осиновен син и в този случай ще изглежда, че е изпратен само за подкрепление. Не мисля, че има какво повече да се каже, освен че Постум ще може да се прояви на друго място, и то без съмнение наскоро.

Те се зарадваха от това ново осветляване на въпроса, което ласкаеше и двамата, и се разделихме най-приятелски.

Същата тази вечер или по-скоро в ранните часове на следващото утро аз стоях и работех в стаята си на горния етаж на нашата къща, когато дочух далечни викове и веднага След тях шумолене, сякаш някой се влачеше отвън по балкона. Отидох до вратата и забелязах една глава да се подава над парапета, последвана от протегната ръка. Беше човек във военни дрехи, който прехвърли м крак през балкона и се изтегли вътре. За миг замръзнах и първата ми мисъл, която проблесна в ума ми, беше: „Това е убиец, пратен от Ливия.“ Тъкмо понечих да извикам за помощ, когато той тихо каза:

— Шт! Не се бой! Аз съм, Постум.

— О, Постуме! Как ме изплаши. Защо си тръгнал да се катериш по това време на нощта като някакъв крадец? И какво е станало? Лицето ти кърви, а наметката ти е разкъсана.

— Дойдох да се сбогувам, Клавдий.

— Не разбирам. Нима Август промени решението си? Мислех си, че назначението вече е широко оповестено.

— Дай нещичко да пийна, жаден съм. Не, не отивам на война. Нищо подобно. Пращат ме да ловя риба.

— Говори по-ясно. Ето ги вино. Пий бързо и ми кажи какво е станало. Къде отиваш да ловиш риба?

— О, на някакво островче. Мисля, че още не са го избрали.

— Нима искаш да кажеш… — Сърцето ми спря и ми се зави свят.

— Да, пращат ме в изгнание; като бедната ми майка.

— Но защо? Какво престъпление си извършил?

— Нещо, което не може да се съобщи официално на Сената. Предполагам, че ще го определят като „нелечима и дълбока поквара“. Спомняш ли си оня „Нощен дебат“?

— О, Постуме, нима баба ми…

— Слушай ме внимателно, Клавдий, защото времето е кратко. Арестуван съм, но току-що успях да съборя двамина от моите стражи и да избягам. Дворцовата стража е вдигната на крак и всеки възможен изход за бягство е заварден. Знаят, че съм някъде в сградата, и ще претърсят всички стаи. Реших, че трябва да те видя, защото искам ти да знаеш истината и да не вярваш на обвиненията, които са струпали срещу ми. Искам и на Германик да кажеш всичко. Предай му най-сърдечните ми поздрави и му разкажи всичко точно както ще ти го кажа сега. Не ме е грижа какво ще мислят другите за мен, но искам Германик и ти да знаете истината и да ме мислите с добро.

— Ни думичка не ще забравя, Постуме. Бързо, започвай от началото.

— Слушай: знаеш, че Август ме разлюби напоследък. Отначало не можех да проумея защо, но скоро ми стана ясно, че Ливия трови мислите му към мен. По отношение на нея той е необикновено слабохарактерен. Представи си само — да живее с нея близо петдесет години и все още да вярва на всяка нейна дума! Но Ливия не е сама в този заговор. И Ливила участвува.

— Ливила ли? О, как съжалявам!

— Да. Знаеш колко я обичах и колко съм страдал заради нея. Преди година ти ми загатна, че не била достойна да страдам за нея, и спомняш ли си колко ти се разсърдих? Не исках да ти проговоря дни наред. Сега съжалявам, че се разгневих, Клавдий. Но знаеш какво е, когато си безнадеждно влюбен в някого. Тогава не ти казах — преди да се омъжи за Кастор, тя ми заяви, че Ливия я била принудила към този брак и че всъщност тя обичала само мене. Повярвах й. Как да не й повярвам? Надявах се, че някой ден нещо ще стане с Кастор и тя и аз ще можем да се оженим. Оттогава насам все тази мисъл ме поддържаше. Днес следобед, веднага след като се разделихме, седях с нея и Кастор под лозницата край голямото шараново езеро. Той започна да ме дразни. Сега разбирам, че всичко е било внимателно подготвено преди това помежду им. Първото, което рече, беше: „И тъй, предпочетоха, значи, Германик пред тебе, а?“ Казах му, че намирам назначението за правилно и че току-що съм поздравил Германик. Тогава той подигравателно подхвърли: „Значи, дал си му одобрението си на престолонаследник, тъй ли? Между другото, все още ли очакваш да наследиш дядо си като император?“ Сдържах гнева си заради Ливила, но му отвърнах, че не смятам за прилично да се разисква престолонаследието, докато Август все още си е жив и здрав и в пълна власт на силите си. После иронично го запитах дали предлага себе си като кандидат-съперник. А той се обади с ехидна усмивка: „Дори да го направя, ще имам повече изгледи за успех от тебе. Обикновено получавам онова, което искам: работя с ума си. Спечелих Ливила пак с ума си. Смях ме хваща, като си спомня колко лесно ми беше да убедя Август, че не си подходящ съпруг за нея. А може и други неща да получа пак по този начин. Кой знае?“

Това вече ме вбеси. Попитах дали не иска да каже, че е дрънкал разни лъжи за мене. А той рече: „Защо