вестта ще повлияе лошо на граничните ни войски.
Изведнъж кракът на Касий се подхлъзна в една кървава локва и той падна по гръб. Германецът пристъпи с победна усмивка и тогава… тогава в ушите ми нахлу някакво бучене, причерня ми и припаднах. Вълнението, гдето за пръв път в живота си виждах да убиват хора пред моите очи, а после боят между Шарана и тесалиеца, в който тъй много съчувствувах на Шарана, сега пък този бой, в който сякаш аз самият се борех на живот и смърт с германеца — това бе прекалено много за мене. Затова не видях чудотворното съвземане на Касий в мига, когато германецът бил вдигнал своя меч, за да строши главата му, светкавичното мушкане с острието на щита в слабините на германеца, страничното отмятаме и бързия решителен удар под мишницата му. Да, Касий го уби. Не забравяйте Касий, защото на два-три пъти той играе важна роля в тази история. Що се отнася до мене, известно време никой не забелязал, че съм припаднал, а когато ме видели, вече съм се съвземал. Подпряха ме на стола, докато игрите за този ден свършиха. Защото, ако бяха ме изнесли, позорът щеше да бъде голям.
Игрите продължиха и на другия ден, но аз не бях там. Съобщено бе, че съм болен. Пропуснах една от най-вълнуващите борби в този амфитеатър: между един индийски слон — те са къде по-големи от африканската порода — и един носорог. Специалистите залагаха на носорога, защото, макар да е по- дребен, кожата му е много по-дебела от еленската и всички очакваха набързо да умъртви слона с дългия си, остър рог. В Африка, казваха, слоновете се били изхитрили да заобикалят обиталищата на носорозите, които са пълновластни господари в своите земи. Но този индийски слон — след това Постум ми описа битката — не проявил нито вълнение, нито страх, когато носорогът се впуснал върху му в арената, а всеки път го посрещал с бивните си и подтичвал подире му с тромава стъпка, докато оня се оттеглял смутен. А като усетил, че не ще може да проникне в дебелата броня около врата на животното, когато го нападал, този невероятен слон употребил хитрост. Хванал с хобота си някаква груба метла от тръни, захвърлена от метачите на пясъка, и при следващото нападение я запратил в лицето на врага си: така успял да ослепи първо едното му око, а сетне и другото. Носорогът, влуден от гняв и от болка, започнал да се лута насам- натам да търси слона, докато накрая се блъснал с всички сили о дървената преграда, издънил я, разбил рога си и ударил глава в мраморната преграда отзад. Тогава слонът пристъпил зад него с отворена уста, сякаш се заливал от смях, първо разширил пролуката в дървената ограда, а сетне започнал да мачка с крака черепа на поваления си враг, докато го надробил. След това закимал с глава, като че тактувал, и спокойно се оттеглил. Индийският му водач дотичал с огромна купа ядки в ръка, а слонът ги изсипал в устата си под бурните аплодисменти на публиката. После животното вдигнало водача на врата си, подавайки хобота вместо стълба, и изтичало към Август; там надало императорския поздрав — тези слонове са обучени да тръбят така само пред монарси — и коленичило смирено. Но, както казах, пропуснах това зрелище.
Същата тази вечер Ливия пише на Август:
Мили ми Августе,
Онази недостойна постъпка на Клавдий, когато припадна при гледката на двама борещи се мъже, да не говорим пък за жалкото кривене на ръцете и главата, което при такъв един тържествен празник в памет на бащините му победи бе още по-срамно и неподходящо, крие в себе си поне едно предимство, а то е, че сега вече окончателно можем да решим: освен в длъжността му на жрец — защото празните места в колегията все
Днес Антония е измъкнала от учебната му стая някаква тетрадка с исторически материали, които той събира за биография на своя баща; заедно с нея открила и някакъв нескопосано скалъпен увод, който ти изпращам. Ще видиш, че Клавдий е избрал да възхвалява единствената слабост на милия си баща — оная доброволна слепота, която той проявяваше към историческия ход на времето, абсурдната заблуда, че политическите форми, които са подхождали за Рим, когато Рим е бил малко градче, воюващо със съседните малки градове, биха могли да бъдат възстановени, след като Рим се е превърнал в едно от най-големите царства, съществували от времето на Александър насам. Нека си спомним какво става, след като Александър умира и не се намира ни един достатъчно силен да го наследи като върховен монарх — империята направо се разпада. Но защо ли губя и своето, и твоето време за подобни исторически баналности?
Атенодор и Сулпиций, с които току-що разговарях, твърдят, че за пръв път виждали този увод сега, когато им го показах, и също го намират за крайно неподходящ. Кълнат се, че никога не са внушавали подривни идеи в главата му, и предполагат, че ги е взел от старите книги. Аз лично обаче смятам, че ги е наследил — и дядо му страдаше от същата странна слабост, както си спомняш, — а колко му подхожда на Клавдий да наследи тъкмо този недостатък и да отблъсне наследствеността на добрите физически и морални достойнства! Да благодарим на бога за Тиберий и Германик! Поне у тях не се срещат подобни републикански глупости, доколкото знам.
Естествено аз казах на Клавдий да се откаже от тези биографични напъни, защото, след като е опозорил паметта на баща си с припадък на тържествените ври, уредени в негова чест, той очевидно не е достоен да описва живота му: нека търси друго занимание за своето перо.
Откак Полион ми бе казал за отравянето на баща ми и дядо ми, много се бях объркал. Не можах да реша дали старецът ми бе надрънкал изветрели глупости, дали се бе пошегувал, или пък наистина знаеше нещо. Кой друг освен Август можеше да бъде тъй заинтересован от монархията, че да вземе да отрови един благородник само защото оня вярвал в републиканското управление? Но не можех да приема, че Август е отровител: отровата е подъл начин за убийство, робски начин, и Август никога не би се унижил дотолкова. А не беше и лицемер и всякога щом заговореше за баща ми, в думите му се четеше възхищение и обич. Порових се в две-три съвременни истории, но не открих нищо, което да не бях вече чувал от Германик за обстоятелствата на татковата смърт.
Няколко дни преди игрите разговарях с нашия вратар, който бе служил като ординарец при баща ми по време на походите му. Добрият човечец бе пийнал малко повече, защото името на баща ми бе в устата на всички в тия дни и ветераните, се грееха на отраженията от пламъците на татковата слава.
— Кажи ми каквото знаеш за смъртта на баща ми — смело го помолих аз. — Говореше ли се в лагера, че починал от друго, а не от раните си?
Той отвърна:
— Не бих го казал другиму, господарю, но на теб ще ти кажа, защото ти вярвам, господарю. Ти си син на баща си, а не знам някой, който да не е вярвал на
Когато прочетох записката на баба ми Ливия, в която ми се нареждаше да се откажа да пиша биографията на баща си, обърках се още повече. Нима Полион е искал да посочи баба ми като убийца на своя съпруг и своя син? Беше немислимо. А и защо да го направи? Но като размислих над въпроса, по-лесно ми бе да повярвам, че е била Ливия, отколкото Август.
През това лято Тиберий се нуждаеше от войски за своята война в Източна Германия, та започнаха да набират войници от Далмация, провинция, която през последните години беше спокойна и покорна. Но тъкмо когато бяха събрали необходимия брой, случило се тъй, че събирачът на данъци се появил в тоя край на
