ги подтиквал да не го слушат; после му препраща поверителния доклад на Катон, обяснявайки, че го била задържала, защото все се надявала младежът да се поправи. Следват разтревожени отзиви за неговата мълчаливост и мрачен характер — това бе по времето, когато Постум се бе разочаровал от Ливила и скърбеше за смъртта на брат си Гай. В едно писмо се препоръчва, когато стане пълнолетен, няколко години поне да не му се дава цялото наследство на баща му Кастор, защото то „би могло да го подтикне към още по-голямо безпътство и от онова, в което се е впуснал вече“! Когато го включват в редовете на младите военни, назначават го в гвардията на преторианците като обикновен офицер и не го удостояват с ни една от извънредните почести, дадени на Гай и Луций. Самият Август е на мнение, че така ще е най-безопасно, защото Постум е амбициозен; не бива да се повтори онова неудобно положение както на времето, когато младите благородници застанаха зад Марцел срещу Агрипа или пък Гай — срещу Тиберий. Скоро след това четем, че Постум реагира и заявява на Август, че не желае почестите заради тях самите, но това, гдето не са му ги дали, се тълкува зле от приятелите му, които смятат, че в двореца не го обичат.

Следват остри бележки. Постум се спречква с Плавций, но ни един от двамата не желае да каже на Ливия каква е била причината за това скарване — грабнал го и го хвърлил в един шадраван пред очите на неколцина видни римляни и техните прислужници. Повикват го да даде обяснения на Август, но той не се покайва, а твърди, че Плавций си бил заслужил къпането, защото се държал обидно с мене; в същото време се оплаква на Август, че наследството му било несправедливо задържано. Наскоро след това Ливия го порицава за промененото му отношение и за враждебността му към нея. „Какво те трови?“ — пита го тя, а той отвръща: „Може би слагаш нещо в супата ми!“ Когато му иска обяснение за тази необикновена шега, той отговаря, усмихвайки се още по-цинично: „Да слагат разни неща в супата, е стара хитрост на мащехите!“ Не много след това Август получава оплакване от Постумовия началник, че не дружал с другите млади офицери, а прекарвал цялото си свободно време край морето в ловене на риба. Това му донася прозвището „Нептун“.

Не бях особено ревностен в изпълнение на обязаностите си като жрец на Марс и Плавций, който бе жрец в същата колегия, бе натоварен да ме наблюдава при всяка церемония. Започнах да намразвам Плавций. Обидната забележка, заради която Постум го бе метнал в шадравана, бе само капка в морето. Нарече ме веднаж полумаймуна и каза, че само почитта му към Август и Ливия му пречела да ме заплюва при всеки мой глупав и безсмислен въпрос.

Годината преди да стана пълнолетен и да се оженя, беше тежка година за Рим. Няколко последователни земетръса в Южна Италия разрушиха цели градове. Пролетта беше суха и реколтата беше лоша: а сетне, тъкмо преди жътвата, заваляха проливни дъждове, които смазаха посевите и унищожиха и малкото узряло зърно. Пороят беше толкова силен, че Тибър отнесе моста и в долната част на града цели седем дни се движеха само с лодки. Заплашваше ни глад, та Август изпрати търговци в Египет и в други страни да закупят огромни количества зърнени храни. Обществените житници бяха изпразнени поради предишната лоша реколта — а тя беше къде по-добра от сегашната. Търговците успяха да закупят известно количество храна, но недостатъчно и на много висока цена. Голямо отчаяние настъпи през тази зима най-вече защото Рим беше пренаселен — в последните двайсет години населението му се бе удвоило: а пък Остия, пристанището, бе опасно за акостиране през зимата, тъй че зърнените флотилии от Изтока не успяха да разтоварят със седмици. Август стори, каквото можеше, да ограничи глада. Временно изсели всички освен собствениците на къщи и семействата им — изпрати ги в провинциите, най-малко на сто мили от града, назначи група от бивши консули да разпределят дажбите, забрани обществените пиршества дори и на собствения си рожден ден. По-голяма част от житото внесе на свои разноски и го разпредели безплатно сред нуждаещите се. Както става, гладът доведе бунтове, а бунтовете — палежи; цели търговски улици биваха подпалвани нощем от полугладни плячкаджии от работническите квартали. Август организира бригада от нощни пазачи, всяка от по хиляда и двеста души, по една за два градски района, да предпазва от подобни издевателства; бригадата се оказа дотолкова полезна, че оттогава съществува. Ала бунтовниците нанесоха огромни щети. По това време въведоха нов данък за набиране средства за германските войни, а като притурим глада, пожарите и данъците, простолюдието започна да се вълнува и открито да говори за въстание. Нощем по вратите на обществените сгради започнаха да се явяват заплашителни надписи. Чу се, че се готви голям заговор. Сенатът обяви награда за всяко сведение, което би довело до задържането на някой подбудител, и мнозина се явиха за наградата, доносничейки срещу своите съседи; а това създаде още по-голям смут. Очевидно не съществуваше заговор, а само слухове за въстание. Междувременно житото от Египет, където жътвата е много по-рано, започна да пристига и напрежението поотслабна. (5 г. сл.н.е.)

Сред хората, отстранени от Рим по време на глада, бяха и гладиаторите. Не бяха многобройни, но Август реши, че при един граждански бунт биха могли да изиграят опасна роля. Защото бяха хора отчаяни, някои от тях — бивши благородници, продадени в робство за дългове на купувачи, които бяха съгласни да ги оставят да откупят свободата си с мечоборство. Ако някой млад благородник задлъжнееше не по своя вина или от младежко лекомислие — а това ставаше често, — далечните му роднини го спасяваха от робство или пък Август се намесваше. Тъй че тези гладиатори от благородно потекло бяха хора, които никои не бе пожелал да избави от злата им участ и които, превърнали се в естествени предводители на гладиаторското сдружение, като нищо можеха да оглавят едно въоръжено въстание.

Когато нещата се успокоиха, повикаха ги обратно и се реши да се развесели народът с уреждането на големи публични гладиаторски игри и лов на диви животни в чест на Германик и на мене, в памет на нашия баща. Ливия желаеше да напомни на римляните за големите му подвизи и с това да привлече вниманието към Германик, който много му приличаше и скоро, както се очакваше, щеше да бъде пратен в Германия да помага на чичо си Тиберий, също прочут воин, в новите му завоевания. Майка ми и Ливия поеха част от разноските за игрите, но голямата тежест по тях падна върху Германик и мен. Сметнаха обаче, че Германик с неговото обществено положение повече се нуждае от пари, и майка ми ни заяви, че аз трябва да внеса два пъти повече от него Драго ми беше да сторя всичко по силите си за Германик. После, когато разбрах какво е било похарчено, смаях се; зрелището бе организирано, без да се мисли за разходите, и освен обикновени средства, необходими за гладиаторските борби и лова на дивите зверове, хвърляхме водопади от сребро на населението.

В процесията към амфитеатъра Германик и аз, по решение на Сената, стояхме в старата бойна колесница на нашия баща. Преди това бяхме принесли жертва в негова памет пред голямата гробница, която Август бе вдигнал за себе си приживе — там бе заровил пепелта на баща ни, до тази на Марцел. Преминахме надолу по Апиевия път, под възпоменателната арка на баща ни с огромната статуя, на която бе изобразен на кон: статуята бе украсена с лавров венец за тържествения случай. Духаше североизточен вятър и лекарите не ми позволиха да тръгна без наметка, тъй че с едно-единствено изключение бях единственият на борбите с мечове — седях до Германик като съпредседателстващ, — увит в наметало. Изключението беше самият Август, седнал от другата страна на Германик. Беше много чувствителен към големия студ и към жегата, затова през зимата ходеше с не по-малко от четири връхни дрехи освен много дебелото наметало и дългата жилетка. Някои от присъствуващите видяха знамение в тази прилика между моето и Августовото облекло и допълниха, че аз съм бил роден на първия ден на месеца, наречен на него, а при това в Лион, на същия оня ден, в който той посветил там един олтар на самия себе си. Във всеки случай след години твърдяха, че уж били казали така тогава. В ложата беше и Ливия — необикновена чест, оказана й, защото беше майка на баща ми. Обикновено тя седеше при девиците-весталки. По правило жените и мъжете сядаха отделно. Беше първият бой между гладиатори, на който присъствувах, а това, гдето се намирах и в председателската ложа, съвсем ме обърка. Цялата работа бе свършена от Германик с увереност и достойнство, но той се правеше, че се съветва с мене при вземане на решенията. За мое щастие това беше най-хубавата борба в амфитеатъра. Но понеже бе първата, на която присъствувах, не можах да оценя достойнствата й, защото нямах мярка за сравнение. Оттогава обаче не съм гледал по-добра, а сигурно съм присъствувал поне на сто големи игри. Ливия желаеше Германик да стане популярен като син на баща си и не пожали средства да наеме най-добрите борци на Рим, за да победят всички останали. Обикновено професионалистите гладиатори много внимаваха да не се нараняват един друг и хвърляха сили главно в лъжливи нападки, измами и удари, които приличаха и звучаха като героични подвизи, а всъщност бяха напълно безвредни, подобно ударите, които робите си нанасят с кухи сопи в театралните представления за