за „Аристократите“ и „Записки на следователя“. Шейнин и Погодин бяха прекалено несведущи хора по този толкова важен въпрос. Вместо да развенчаят престъпния свят, те го направиха да изглежда по- романтичен.
През 1938 година апашите от лагерите бяха открито призвани да извършат физическа разправа над „троцкистите“, те убиваха и пребиваха безпомощните старци, гладните „мърши“… Дори „контрареволюционната агитация“ се наказваше със смърт, но престъпленията на криминалните бяха под закрилата на началниците.
Нито в света на апашите, нито в света на „кучетата“ не се забелязваха признаци на „перековка“. Единствено стотици трупове влизаха всеки ден в лагерните морги. Излизаше така, че началството, събирайки на едно място апаши и „кучета“, съзнателно излага едните или другите на смъртоносна опасност.
Скоро след това разпорежданията за „ненамеса“ бяха отменени и навсякъде се създадоха отделни, специални зони — за „кучета“ и за „законни апаши“. На бърза ръка и все пак много късно Краля и неговите съмишленици бяха свалени от всички административни лагерни длъжности и се превърнаха в обикновени смъртни. Изразът „обикновен смъртен“ неочаквано придоби особен, зловещ смисъл. „Кучетата“ не бяха безсмъртни. Оказа се, че създаването на специални зони на територията на един лагер не носи никаква полза. Продължаваше да се лее кръв. Наложи се апашите и „кучетата“ да бъдат разпределени на отделни минни участъци (където, разбира се, заедно с криминалните имаше и представители на други членове от закона). Организираха се експедиции — акции на въоръжени „кучета“ или апаши срещу зоните на „врага“. Наложи се да бъде предприета още една организационна стъпка — цели отделни минни управления, обединяващи няколко мини, бяха определени за апашите и за „кучетата“. Така цялото Западно управление заедно с болниците му, със затворите и лагерите остана за „кучетата“, а в Северното управление събраха апашите.
В етапните затвори всеки криминален трябваше да съобщава на началството какъв е — апаш или „куче“, и в зависимост от отговора го включваха в състава на етап, който се изпращаше там, където криминалният нямаше да е заплашен от смърт.
Името „кучета“, макар и да не отразяваше точно същината на нещата и терминологично да не бе вярно, се прихвана веднага. Колкото и да се опитваха водачите на новия закон да протестират против обидния прякор, не се намери друга подходяща дума — под това си име те фигурираха в официалната кореспонденция и много скоро започнаха сами да се наричат „кучета“. За по-ясно. За по-просто. Един лингвистичен спор можеше на часа да доведе до трагедия.
Мина време, но кървавата унищожителна война не стихваше. Как ли ще свърши всичко това? Как? — гадаеха лагерните мъдреци. И си отговаряха: с убийството на главатарите от едната и от другата страна. Краля вече го бяха взривили в някаква далечна златна мина. (Над съня му в ъгъла на бараката бдели негови въоръжени приятели. Апашите тикнали под ъгъла на бараката един амонитов фишек — достатъчен, за да хвръкне във въздуха ъгловият нар.) Вече по-голямата част от „войскарите“ лежаха в братски лагерни гробове с дървено номерче на левия крак, нетленни във вечно замръзналата почва. Вече най-видните апаши — Иван-и-Половина Балабанов и Иван-и-Половина Гърка умряха, без да целунат ножа на „кучетата“. Но други, не по-малко прочути — Ибиса, Одеския Мишка — го бяха целунали и сега убиваха за славата на „кучетата“.
През втората година от началото на тази „братоубийствена“ война изникна ново важно обстоятелство.
Как? Нима целуването на ножа променя бандитската душа? Може би прословутата „апашка кръв“ променя химическия си състав във вените на апаша, понеже устните му са докоснали желязното острие?
Не всички, принудени да целунат ножа, одобряваха новите „кучешки“ закони. Мнозина дълбоко в себе си оставаха привърженици на старите закони — нали самите те бяха съдили „кучетата“. Част от тези слаби духом апаши се опита при удобен случай да се върне към „закона“. Но кралската идея на Краля още веднъж доказа дълбочината и силата си. „Законните“ апаши заплашваха новопокръстените „кучета“ със смърт и не искаха да правят разлика между тях и кадровите „кучета“. Тогава неколцина стари апаши, целунали „кучешкото“ желязо, крадци, на които срамът не им даваше мира и подклаждаше злобата им, сториха нещо много странно.
Бе обявен трети апашки закон. Този път на участниците в него не достигнаха теоретични сили за разработването на „идейна“ платформа. Те не се ръководеха от нищо освен от злобата си и не издигаха никакви лозунги освен призива за отмъщение и кървава вражда както спрямо „кучетата“, така и спрямо „законните“ апаши. Те пристъпиха към физическото унищожаване и на едните, и на другите. Отначало в тази група се включиха толкова много криминални, че на началството се наложи да отдели и за тях специална златна мина. Цяла поредица от нови убийства, непредвидена от началството, смути извънредно много умовете на лагерната администрация.
Апашите от третата група получиха красноречивото име „безпределници“. Наричаха ги също и „махновци“ — афоризмът на Нестор Махно от времето на гражданската война за отношението му към червените и белите бе добре познат на престъпния свят1. Започнаха да възникват все нови и нови групи с най-различни имена като например „Червените шапчици“. Лагерното началство се видя в чудо да осигури за всички тези групи отделни помещения.
След време стана ясно, че „безпределниците“ не са чак толкова много. Апашите винаги действуват групово — съществуването на самотен апаш е невъзможно. Публичността на гуляите, на „съдилищата“ е необходима и на прочутите апаши, и на апашорчетата. Те трябва да принадлежат към някакъв свят, да търсят и намират в него помощ, приятелство, съвместна работа. По своята същност „безпределниците“ бяха трагични. Във войната срещу „кучетата“ те не намериха много поддръжници, останаха преди всичко като ярко психологическо явление и будеха интерес най-вече с това. На „безпределниците“ се наложи да изпитат и много различни унижения.
Работата е там, че имаше заповед килиите в етапните затвори да са два вида: за „законните“ апаши и за апашите-„кучета“. А на „безпределниците“ им се налагаше да си изпросват от началниците специално място, дълго да им обясняват, да търсят подслон по ъглите, сред балъците, които не изпитваха към тях никакви симпатии. Почти винаги „безпределниците“ бяха самотни „пътешественици“. „Законните“ и „кучетата“ си искаха „своето“ и апашът „безпределник“ беше принуден да моли началството. Веднъж, след като изписаха от болницата един такъв „безпределник“, той остана цели три денонощия (преди да го изпратят с конвой) под една от наблюдателните кули — там беше най-безопасно; в лагера можеше да го убият и той отказа да влезе в зоната.
През първата година изглеждаше, че победа ще удържат „кучетата“. Енергичните действия на главатарите им, апашките трупове по всички етапни затвори, разрешението да се изпращат „кучетата“ в мините, където преди не смееха да ги допускат — всичко това говореше за преимуществото им във „войната“. Вербуването на нови „кучета“ чрез обреда на целуване на ножа придоби известност.
Магаданският етапен затвор бе изцяло „кучешки“. Зимата привършваше и „законните“ апаши с нетърпение очакваха началото на навигацията. Първият параход трябваше да реши съдбата им. Какво ли щеше да им донесе — живот или смърт?
С парахода от „континента“ пристигнаха първите стотици правоверни апаши. Сред тях нямаше „кучета“!
„Кучетата“ от магаданския етапен затвор бързо се прехвърлиха в „своето“ Западно управление. След като получиха подкрепление, апашите живнаха и кървавата борба избухна с нова сила. Оттогава всяка година кадрите на „законните“ апаши се попълваха от новодошли, докарани от „континента“ крадци. А кадрите на „кучетата“ се множаха посредством вече известния ни начин — целуване на нож.
Бъдещето продължаваше да е неопределено. През 1951 година Иван Чайката — един от най- „авторитетните“ представители на апашкия закон по онова време и по онези места — предстоеше да бъде изпратен по етапен ред след едномесечно лечение в централната затворническа болница. Той изобщо не беше боледувал. Бяха заплашили началника на санитарната част на мината, където „се водеше“ апашът, че ще му видят сметката, ако не прати техния другар да си почине в болницата, и обещали да му дадат два костюма, ако го изпрати. Началникът на санитарната част изпратил Чайката. В анализите, направени в
