си осигурят — със сила, хитрост, наглост, лъжа — неофициални, но важни права, например правото за подялба на чуждия колет с храна или с дрехи, правото на най-добро място, на най-добра храна и т.н. На практика това се постига винаги когато в килията има неколцина апаши. Тъкмо те се снабдяват с всичко, което може да се намери в лагера. Тези „традиции“ позволяват на апаша да живее по-добре от останалите в затворите и лагерите.
Малките присъди и честите амнистии позволяваха на апашите да не работят. Работеха, и то само от време на време, специалистите — шлосери, механици. Нито един апаш не работеше „черна“ работа. По- добре да го натикат в карцера, в лагерния изолатор…
Указите от 1947 година с техните присъди от двадесет години за незначителна престъпления поставиха по нов начин проблема на „заетостта“ пред апашите. Ако преди те се надяваха къде с лъжа, къде с истина да изкарат, без да работят, няколко месеца или година-две, сега фактически целият им живот или поне половината преминаваше в затвора. А животът на апаша е кратък. Сред криминалните има малко „патриарси“. Апашите не живеят много. Смъртността сред тях е значително по-висока от средната смъртност за страната.
Указите от 1947 година поставиха пред „престъпния свят“ сериозни проблеми и най-добрите апашки умове трескаво търсеха сигурно решаване на въпроса.
Според апашкия закон крадецът няма право да заема каквито и да било административни лагерни длъжности, които се поверяват на затворници. Апашът няма право да бъде нито нарядчик, нито старейшина, нито десетник. По този начин той би се влял в редиците на онези, с които е враждувал цял живот. Крадецът, заел такава административна длъжност, престава да бъде апаш — обявяват го за „куче“, за „станал на куче“, той излиза извън закона и всеки апаш би счел за чест при удобен случай да тегли ножа на такъв ренегат.
Престъпният свят е много чувствителен по този въпрос, правоверните тълкувания на някои сложни проблеми напомнят на изтънчената логика на талмудистите.
Пример: апашът минава край стаята на дежурния. Надзирателят му виква: „Ей, я удари релсата, без друго минаваш край нея…“ Ако апашът удари релсата — сигнал за ставане и за проверка, — той вече е нарушил закона, „тръгнал е да става куче“.
„Сборищата“ или „съдилищата на честта“, където „се търсят правата“, са заети предимно с разглеждането на случаи и провинения именно с измяна на знамето и с „юридическото“ тълкуване на една или друга подозрителна постъпка. Виновен или невинен? Положителният отговор на „съдилищата на честта“ обикновено почти веднага води до кървава разправа. Разбира се, не съдиите са тези, които убиват — това се върши от младите апаши. Главатарите винаги са смятали, че такива „актове“ са полезни за младия апаш — той придобива опит, калява се…
С параходи и влакове в Магадан и в Уст Цилма започнаха да пристигат осъдените след войната апаши. „Войскари“ — така ги наричаха впоследствие. Всички те бяха участвали във войната и не биха били осъдени, ако не бяха извършили нови престъпления. Уви, имаше извънредно малко такива като Воронко. Огромното мнозинство от апашите се бяха върнали към професиите си. Строго погледнато, те не се бяха отдалечавали от тях — мародерството на фронта стои близо до основното занимание на тази социална група. Сред воювалите апаши имаше и наградени с ордени. Апашите — инвалиди от войната — си намериха нови и то много солидни доходи — просията във влаковете, пътуващи на близки разстояния.
Сред „войскарите“ имаше много изтъкнати апаши, видни дейци на този подземен свят. Сега се връщаха след няколкото години война-свобода в местата, с които бяха свикнали, в домовете с решетки на прозорците, в зоните на лагерите, оплетени с десет реда бодлива тел, връщаха се в местата, с които бяха свикнали, обзети от непривични мисли и явна тревога. Вече бяха успели да обсъдят едно-друго през дългите нощи на пътуването и всички бяха съгласни, че вече не може да се живее както преди, че в престъпния свят са назрели въпроси, които бързо трябва да се обсъдят на „най-високо равнище“. Главатарите на „войскарите“ си представяха радостните срещи със старите другари, сцените на безкрайни хвалби на „гостите“ и „домакините“ и освен всичко друго, помощ при решаването на онези най-сериозни въпроси, които животът бе поставил пред престъпния свят.
Не беше писано тези техни надежди да се сбъднат. Старият „престъпен свят“ не ги прие в редиците си и „войскарите“ не бяха допуснати до „съдилищата“. Оказа се, че въпросите, вълнуващи новодошлите, отдавна са обмислени и обсъдени в стария „престъпен свят“. А решението съвсем не беше такова, каквото предполагаха „войскарите“.
— Бил ли си на война? Държал си пушка, така ли? Значи си куче, истинско куче и според „закона“ трябва да бъдеш наказан. На това отгоре си и страхливец! Нямал си смелост да откажеш, ако трябва — да извършиш престъпление и да те осъдят или дори да умреш, но да не вземаш пушката!
Ето как отговаряха на новопристигналите „философите“ и „идеолозите“ на „престъпния свят“. Най- важното е чистотата на апашките убеждения, казваха те. И нищо не трябва да се променя. Апашът, ако е истински апаш, а не апашорче, трябва да съумее да оцелее при всеки един Указ — затова се нарича апаш.
„Войскарите“ напразно се позоваваха на миналите си заслуги и настояваха да бъдат допуснати до „съдилищата на честта“ като равноправни и авторитетни съдии. Апашите от старото поколение, преживели с осминката хляб в килията по време на войната, преживели и по-страшни неща, бяха непреклонни.
Но нали сред завърналите се имаше много прочути личности от престъпния свят. Бяха предостатъчно и „философите“, и „идеолозите“, и „вождовете“. Изтикани от родната среда по такъв безцеремонен и решителен начин, те не можеха да се примирят с положението на парии, на което ги обричаха правоверните апаши. Водачите на „войскарите“ напразно изтъкваха, че случайността, особеността на положението им в момента, когато са им предложили да отидат на фронта, са изключвали отрицателния отговор. Естествено, криминалните никога не са били обземани от патриотични настроения. Армията, фронтът — това беше предлог да излязат на свобода, пък сетне — каквото рече Господ. В един определен момент интересите на държавата и техните лични интереси се бяха слели — и именно за тях отговаряха сега пред бившите си другари. При това войната отговаряше на такива чувства на апаша, като търсене на опасности, на риск. Те изобщо не бяха мислили за „перековка“, за отцепване от „престъпния свят“ — нито преди, нито сега. Засегнатото самолюбие на „авторитетните“, престанали да бъдат авторитети, осъзнаването на безполезността на предприетата стъпка, обявена от другарите им за предателство, спомените за трудните военни години — всичко това изостряше отношенията, нажежаваше „подземната“ атмосфера до крайна степен. Сред апашите имаше и такива, които биха тръгнали за фронта поради слабост на духа — бяха ги заплашвали с разстрел, а и биха го сторили по онова време. По-слабите бяха последвали главатарите, „авторитетите“ — животът си е живот.
Маститите апаши, „вождовете“ на „войскарите“, бяха озадачени, но не и смутени. Какво пък, след като старият „закон“ не ги приема, те ще обявят нов. И новият апашки закон бе обявен — през 1948 година, в етапния затвор на залива Ванино. Селището и пристанището Ванино бяха построени по време на войната, когато взрив унищожи пристанището на залива Находка.
Първите крачки на този нов закон са свързани с полулегендарното име на апаша с прякор Краля — човек, за когото много години по-късно апашите от стария „закон“, които го познаваха и мразеха, казваха с уважение: „Да, биваше си го — в него имаше някакъв дух…“
Дух — това е своеобразно апашко понятие. Това означава и смелост, и напористост, и скандалджийство, и своеобразен кураж, и издръжливост успоредно с известна истеричност, театралност…
Новият Мойсей притежаваше в пълна степен всички тези качества.
Според новия закон апашите имаха право да работят в затворите и лагерите като старейшини, нарядчици, десетници, бригадири и да заемат още много други лагерни длъжности.
Краля се споразумя с началника на етапния затвор за нещо страшно: обеща му да въведе пълен ред в затвора, със „свои сили“ да се справи със „законните“ апаши. Ако в краен случай се пролее кръв — моли го да не обръща внимание.
Краля напомни за военните си заслуги (по време на войната го наградили с орден) и даде да се разбере, че е настанал мигът, когато правилното решение на началството може да доведе до изчезването на престъпния свят и изобщо на престъпността в нашето общество. Той, Краля, се наема да изпълни тази
