Варлам Шаламов
Войната на „кучетата“
Извикаха дежурния лекар в приемното отделение. На току-що измития синкав, изстърган дъсчен под се гърчеше мургаво тяло, покрито с татуировки — някакъв ранен човек, когато санитарите бяха съблекли. Кръвта цапаше пода и дежурният лекар се усмихна злорадо — щеше да е трудно да се почисти; лекарят се радваше на всичко лошо, което му се случваше да срещне или да види. Над ранения се бяха навели двама души с бели престилки: фелдшерът на приемното отделение, който държеше поднос с превързочни материали, и лейтенантът от специалната част с лист хартия в ръка.
Лекарят веднага разбра, че раненият няма документи и лейтенантът иска да получи поне някакви сведения за него.
Раните бяха пресни, някои още кървяха. Бяха много — над десет малки ранички. Човекът наскоро го бяха мушкали с малко ножче, с гвоздей или с нещо друго.
Лекарят си спомни как по време на миналото му дежурство преди две седмици бяха убили продавачката в един магазин — удушили я в стаята й, с възглавница. Убиецът не успял да се измъкне незабелязано, настанала шумотевица и бандитът, стиснал нож в ръка, изскочил навън, в мразовитата мъгла. Като тичал покрай магазина, покрай опашката, той забил ножа в задника на последния от опашката — просто така, дявол знае защо…
Но сега случаят явно беше друг. Движенията на ранения вече не бяха толкова резки, бузите му започнаха да пребледняват. Лекарят разбираше, че има някакъв вътрешен кръвоизлив — нали по корема също имаше малки, обезпокояващи рани, които не кървяха. Можеше да има вътрешни увреждания — на червата, на черния дроб…
Лекарят не посмя да се намеси в свещенодействието на службата по отчета. На всяка цена трябваше да бъдат получени „основните данни“ — фамилно име, име, презиме, по кой член, присъда, — да бъдат получени отговори на въпросите, които се задават на всеки арестант по десет пъти на ден — по време на проверките, на разводите…
Раненият отговаряше нещо и лейтенантът бързо записваше чутото. Вече знаеше и фамилното му име, и члена — петдесет и осми, четиринадесета алинея… Оставаше най-важният въпрос, чийто отговор очакваха всички — и лейтенантът, и фелдшерът на приемното отделение, и дежурният лекар…
— Какъв си? Какъв си? — развълнувано питаше лейтенантът, застанал на колене до ранения.
— Какъв си?
И раненият разбра въпроса. Клепачите му потрепнаха, спеклите се, изпохапани устни се разтвориха и той проточи:
— Куууче…
И загуби съзнание.
— Куче! — провикна се възторжено лейтенантът, като се изправяше и отърсваше с ръка коленете си.
— Куче! Куче! — радостно заповтаря фелдшерът.
— В седма! В седма стая на хирургията! — разбърза се лекарят.
Вече можеха да го превържат. Седма стая беше „кучешка“.
Много години след края на войната, в престъпния свят — на дъното на човешкото море — все още не бяха отшумели подводните кървави вълни. Тези вълни бяха следствие от войната — учудващо, непредвидено следствие. Никой — нито беловласите юристи криминалисти, нито ветераните от затворническата администрация, нито опитните началници на лагерите можеха да предвидят, че войната ще раздели престъпния свят на две враждуващи помежду си групи.
По време на войната престъпниците, които бяха по затворите, включително безбройните крадци- рецидивисти, апаши — бяха мобилизирани в армията, изпратени на фронта, в състава на маршевите роти. Армията на Рокосовски придоби известност и стана популярна именно заради криминалните елементи в състава й. От апашите ставаха прекрасни разузнавачи, смели партизани. Вродената склонност към риск, решителността и наглостта им правеха от тях ценни войници. На мародерството, на стремежа да се граби се гледаше през пръсти. Наистина, последният щурм на Берлин не бе поверен на тези части. Армията на Рокосовски бе насочена другаде, а към Тиргартен тръгнаха кадровите части на маршал Конев — полковете с най-чиста пролетарска кръв.
В „Хора с чиста съвест“ писателят Вершигора ни уверява, че познавал някой си Воронко — апаш, който станал смел партизанин (като в книжките на Макаренко).
С една дума, от затворите криминалните заминаваха на фронта и воюваха — кой по-добре, кой по-зле… Настана денят на победата, героите-апаши ги демобилизираха и те се върнаха към мирните си професии.
Скоро след това съветските следвоенни съдилища започнаха да срещат свои стари познати. Оказало се — и това не било никак трудно да се предвиди, — че рецидивистите, „апашите“, „крадците“, „престъпният свят“ не мислят да прекратяват дейността, с която са се изхранвали преди войната, която им е носела творческо вълнение, мигове на истинско вдъхновение, а също и положение в „обществото“.
Бандитите се върнаха към убийствата, „мечкарите“ — към разбиването на сейфове, джебчиите — към изследването на джобовете на балъците, „гастрольорите“ — към обира на жилища.
Войната ги бе направила още по-нагли и жестоки, вместо да ги научи на нещо добро. Бяха започнали да гледат на убийството още по-леко, отколкото преди войната.
Държавата се опита да се бори срещу увеличаващата се престъпност. Появиха се Указите от 1947 г.: „За опазване на социалистическата собственост“ и „За опазване на личното имущество на гражданите“. Според тях незначителната кражба, за която преди крадецът попадаше в затвора само за няколко месеца, сега се наказваше с присъда от 20 години.
Апашите, бивши участници в Отечествената война, започнаха да ги товарят с десетки хиляди на параходи и влакове и под най-строг конвой ги изпращаха в безбройните трудови лагери, чиято дейност не бе замирала нито за миг по време на войната. Лагерите вече бяха извънредно много. Севлаг, Севвостлаг, Севзаплаг, във всяка област, на всеки голям или малък строеж имаше лагерни отделения. Имаше извънредно малки управления, едва надхвърлящи хиляда души, имаше и лагери-гиганти с население от няколко стотици хиляди души през най-добрите години: Бамлаг, Тайшетлаг, Длитлаг, Тьомники, Караганда…
Лагерите започнаха бързо да се изпълват с криминални. Особено внимателно се комплектуваха двата големи, отдалечени лагера — Колима и Воркута. Суровата природа на Крайния север, вечно замръзналата почва, зимата, която трае осем-девет месеца, в съчетание с целенасочения режим представляваха добри условия за ликвидирането на криминалната престъпност. Опитът, извършен от Сталин над „троцкистите“ през 1938 година, се беше увенчал с пълен успех и всички си го спомняха много добре.
В Колима и Воркута започнаха да пристигат композиция след композиция с осъдени по Указите от 1947 година. Макар в трудово отношение апашите да не представляваха ценност и едва ли бяха много подходящи за колонизация на района — за сметка на това от Крайния север бе почти невъзможно да се избяга. С други думи, задачата по изолирането им се решаваше успешно. Между другото, тези географски особености на Крайния север станаха причина в Колима да се появи особена категория бегълци (за тях имаше точен апашки термин — „отишли си сред ледовете“), които всъщност не бягаха никъде, а се криеха край автомобилната магистрала, дълга две хиляди километра, и ограбваха преминаващите коли. Главната вина на тези бегълци бе не бягството само по себе си, не и пладнешките обири. Юристите виждаха в това бягство нежелание да се работи и разглеждаха тези случаи като контрареволюционен саботаж, като отказ от работа — основното лагерно престъпление. Със съвместните усилия на юристите и мислителите от лагерната администрация криминалният рецидив най-сетне бе вкаран в рамките на страшния петдесет и осми член.
Какъв е катехизисът на апаша? Крадецът, членът на „престъпния свят“ — определението „престъпен свят“ е измислено от самите апаши — трябва да краде, да лъже „балъците“, да пие, да се весели, да играе на карти, да не работи, да участвува в събранията, т.е. в „съдилищата на честта“. Макар за апаша затворът да не е като роден дом, като свърталище, „терен“ или „капия“, но все пак е място, където апашът е принуден да прекарва по-голяма част от живота си. От това следва важният извод, че в затвора апашите трябва да
