ПЕТА СЦЕНА
Замъкът на Макбет в Инвернес.
Влиза Лейди Макбет с писмо в ръка.
ЛЕЙДИ МАКБЕТ (
„… Те ме срещнаха в деня на победата и аз почувствах с положителност, че притежават знания, недостъпни за смъртните. Но когато пламнах от желание да ги разпитам по-подробно, те станаха едно с въздуха и се стопиха в него. И докато още стоях зашеметен от чудото, пристигнаха кралски пратеници, които ме назоваха «тан на Кодор», а пък преди това вещиците ме бяха приветствали със същата титла и бяха споменали, че в бъдно време от мене щяло «крал да стане». Това счетох за добре да ти съобщя, моя скъпа спътнице по величие, за да не изпуснеш своя дял от радост поради незнание на щастието, което ти е обещано. Сложи го до сърцето си и сбогом!“
Ти беше Гламис, ето те и Кодор,
ще станеш и което ти предричат.
Но страх ме е, че твоят нрав, просмукан
от млякото на топлата човечност,
едва ли ще ти позволи да тръгнеш
по пряката пътека. Ти би искал
велик да си и, знам, не си лишен
от честолюбие, но нямаш злото,
което трябва да го придружава.
Целиш високо, но желаеш всичко
да бъде чисто. Бягаш от измама,
но искаш да спечелиш и без право.
Което би желал да притежаваш,
само ти вика: „Тъй ме постигни!“
и не че ти не искаш то да стане,
а само се боиш да го извършиш.
Ела си бързо, мой велики Гламис,
за да налея в твоя слух духа си
и със език да шибна всички мисли,
издигащи преграда между теб
и оня златен обръч, с който — явно —
съдба и свръхестествена подмога
те коронясват!
Казвай! Какво има?
ПРИСЛУЖНИКЪТ
Крал Дънкан тази нощ ще бъде тук!
ЛЕЙДИ МАКБЕТ
Не си с ума си! Твоят господар
е заедно със краля и би пратил
известие да ме предупреди!
ПРИСЛУЖНИКЪТ
Простете, лейди! Той пристига сам.
Един служител го е изпреварил
и тука, полумъртъв от умора,
едва успя да изрече вестта си!
ЛЕЙДИ МАКБЕТ
Голяма вест е — нека си отдъхне!
Пресипнал е и гарванът дори,
чието кобно грачене предшества
крал Дънкан в моя замък! Духове,
слухтящи за злодейските ни мисли,
смажете пола в мене — тук, на място —
и от пети до теме ме налейте
със безсърдечност; затулете пътя
на всяко разкаяние, така че
обратни посещения на жалост
да не разклатят злия ми кроеж
или в примирие да го държат
със изпълнението; в тез гърди
вий, адски сили, дебнещи незрими
за злото в нас, наместо мляко влейте
отровна жлъч! Завий се, тъмна нощ,
във най-катранения дим на ада,
та острият ми нож да бъде сляп
за раната, която ще отвори,
и да не могат небесата горе,
съгледали го, да извикат: „Стой!“
О, мой Гламиски и Кодорски тане
комуто трети сан предначертан е,
писмото ти отнесе ме отвъд
незнаещото настояще; аз съм
