— Още по-малко разбирам — отговори той уклончиво.

— Извинете, господине, вие ме разбирате отлично. Все пак ще бъда по-точен. Говоря за госпожица Бел Менъринг.

Младежът млъкна, а лицето му почервеня.

— А сега, господине, по въпроса за тази жена имам да ви кажа само четири думи: трябва да се откажете!

— Татко!

— Без любовни възражения. Те изобщо няма да ме трогнат и не ми е приятно да ги слушам. Повтарям. Откажете се от Бел Менъринг — напълно и завинаги!

— Татко — отвърна младежът с твърд глас, — вие искате от мен невъзможното. Признавам, че между госпожица Менъринг и мен съществува едно чувство, по-силно от обикновено приятелство. Ние си разменихме обещания. За да ги нарушим, трябва и двамата да сме съгласни с това. Да го направя, без да искам нейното мнение, би било жестока несправедливост, която не бих се съгласил да сторя. Не, татко, дори ако съм принуден да ви огорча.

За момент генералът замълча. Изглежда размишляваше, но крадешком наблюдаваше сина си.

Един повърхностен наблюдател би могъл да прочете в очите на генерала сдържана ярост, възбудена от упорството на Хенри, докато те изразяваха само възхищение, смесено с любов. Той затвори в сърцето си това великодушно чувство и подхвана студено:

— Хайде, господине! Решил сте да не ми се подчинявате. Все пак размислете за това, което ще ви струва вашето упорство. Предполагам, че знаете какво означава лишаване от наследство?

Генералът млъкна в очакване на отговор.

— Никак, татко. Смятам, че се отнася до завещанието.

— Съвсем обратното. Лишаването от наследство няма нищо общо със завещанието. Богатството ми не е прехвърлено на никого, но аз съм свободен да го завещая на когото искам, било на вашия брат, било на вас. Ако се ожените за госпожица Менъринг, то ще принадлежи на Найджъл, а що се отнася до вас, аз ще ви оставя само толкова, колкото е необходимо за да напуснете страната. Хиляда лири стерлинги, нито стотинка повече. Чухте ли ме?

— Да, татко — отговори с болка Хенри. — Наистина ще бъда огорчен да загубя едно наследство, на което имах всички основания да разчитам, но по-малко, отколкото да загубя вашата почит. Все пак аз ще се откажа от едното и от другото, ако за да ги запазя трябва да се откажа от думата си. Дали ще се оженя или не за госпожица Менъринг, зависи само от самата госпожица Менъринг. Надявам се, татко, че сте ме разбрал.

— Много добре, господине, много добре. Задоволявам се да ви отговоря, че аз също дадох дума и че ще я удържа. Сега, щом като искате, яхнете жребеца и молете Бога той да не направи с вас това, което вие правите със сърцето на вашия баща. Излезте, господине!

Без да каже нито дума, Хенри напусна библиотеката с бавни крачки и наведена глава.

— Жив портрет на майка си! — каза генералът, като го проследи с очи. — Кой не би го обичал въпреки вироглавия му характер и прахосничество! Такова благородно сърце не бива да става плячка на една недостойна жена! Аз ще го спася въпреки волята му!

Той отново позвъни, този път по-силно. Прислужникът дойде почти веднага.

— Уилям!

— Господин генерал?

— Кажи да впрегнат бързо.

Няколко минути след това колата спря пред вратата.

Генералът се настани в нея и тя замина бързо, докато Хенри, метнал се на жребеца, се бореше още на ливадата с непокорното животно, което упорито отказваше да тръгне към вилата.

Господин Хюлет, стоеше в бюрото си, отделено от това на единствения му писар с необикновено дебела стена, на която имаше тясна врата.

От тази страна нямаше никаква опасност за подслушване. Но една от страничните стени на кантората, леко преградена, образуваше нещо като шкаф, в който, по заповед на господин Хюлет, влизаше въпросният писар, за да слуша мълчаливо и незабелязано това, което ставаше между неговия шеф и всеки клиент, разговорът на когото си заслужаваше труда да бъде записан.

След всичко това необходимо ли е да се каже, че господин Хюлет изпълняваше длъжността на нотариус и макар че се бе установил в едно малко тихо градче на миролюбивото графство Бъкс, той водеше работите с такава алчност и злонамереност, както колегите му, упражняващи професията си в Нюгет или Клеркенуел.

Големият град не притежава изключителното право за отглеждане на ябълката на раздора, която пуска здрави корени в провинциалните градове. Дори селото не е пощадено от нея и бедният селянин много често се вижда заплетен в нейните алчни клони.

Господин Хюлет се беше заловил именно с тия дребни работи и неговият лов бе толкова щастлив, че сега вече имаше каляска под стрехата и два коня в конюшнята.

Но още нито една голяма риба не беше се оплела в мрежите му. Най-сполучливият му удар досега беше госпожа Менъринг, станала негова наемателка и, следователно, негова жертва.

Неговата каляска също още не му бе послужила за нищо, или почти за нищо — този лукс, несъвместим с положението му, го правеше само още по-смешен.

Това не можеше да продължава все така. Висшата класа щеше сигурно скоро да захапе привлекателната стръв — случаят нямаше да закъснее да се постави на изключителните услуги на господин Хюлет и да го понесе към върховете, които той мечтаеше да постигне.

Един прекрасен ден тия мечти като че ли започнаха да се осъществяват. Каляска, много по-хубава от тази на нотариуса, карана от едър, дебел кочияш и с напудрен лакей на задното стъпало, прекоси града, който имаше честта да брои господин Хюлет между своите жители, и спря точно пред вратата на кантората.

Никога нотариусът не се бе чувствал толкова щастлив както в момента, когато неговият писар, открехна вратата и показа хитрата си муцуна, известявайки многозначително за пристигането на генерал Хардинг.

След малко същият този индивид въведе генерала.

Тайният знак, направен на писаря, го накара да изчезне и да се вмъкне веднага, като змия, в шкафа.

— Генерал Хардинг, ако не се лъжа — каза превзето нотариусът, като се кланяше толкова ниско, сякаш ще целуне последното копче от пардесюто на запасния офицер.

— Да — отговори генералът, — това е името ми. А вашето?

— Хюлет, господин генерал, на вашите услуги.

— Е добре, точно от вашите услуги имам нужда ако не сте зает с друга работа.

— Няма нищо, което може да ми попречи да ви изслушам, господин генерал. Какво мога да направя, за да ви услужа?

— За да ми услужите, нищо. Аз се обръщам към вас единствено в качеството ви на нотариус. Струва ми се, че сте такъв?

— Името ми е записано в годишника на съда, господин генерал. Вие можете да се уверите в това.

Господин Хюлет взе малко томче и го предложи на генерала.

— Нямам нужда от годишника — отговори сухо последният. — Видях името ви на табелата, това ми стига. Търся просто нотариус, който умее да съставя завещания. Вие можете да направите това, нали?

— Не ми приляга да хваля своята сръчност в професията, господин генерал, но мисля, че мога отлично да съставя завещание.

— Стига приказки тогава — седнете и да почваме.

Господин Хюлет би могъл да се сметне за обиден от грубите обноски на своя нов клиент, като се има предвид, че и той самият притежаваше каляска. За пръв път се отнасяха с него така в собствената му