заповеди. Това прегрешение, най-тежкото според ветерана, беше все пак твърде рядко допускано, и то по повод на незначителни парични въпроси. То би могло, така да се каже, да мине незабелязано ако не бяха грижите, които Найджъл полагаше, за да го представи в най-черни краски.

Отначало генералът отправяше към сина си бащински съвети, а после — строги забележки. Нищо не помагаше. Тогава, почервенял от гняв, старият офицер спомена за намерението си да го лиши от наследство.

Хенри, който се смяташе вече за мъж, посрещна тази заплаха с невъзмутимо спокойствие, което още повече разсърди баща му.

Отношенията между членовете на семейство Хардинг бяха вече доста обтегнати, когато генералът бе осведомен за един факт, заплашваш бъдещето на сина му повече, отколкото разсипничеството и непокорството му. Отнасяше се до любовта на Хенри към госпожица Менъринг. Колкото до страстта на Найджъл към същата личност, както всички, и той нищо не подозираше, докато чувствата на Хенри не бяха тайна за никого.

Малко време след лова с хрътки генералът също узна за тях. Тази случка го накара доста да се позамисли. Въпреки че в душата си беше поласкан от постъпката на сина си, ветеранът видя в нея по-голяма опасност от тази, на която Хенри се бе така храбро изложил.

Получените сведения усилиха подозренията му. Той познаваше добре миналото на госпожа Менъринг, тъй като в Индия бе дружил с нейния съпруг. Беше запазил спомен за вдовицата на бойния си другар. Наистина характерът на дъщерята му бе непознат, тя беше израснала през дългия период на тяхната раздяла. Но според видяното и чутото след завръщането си в Англия, според това, което виждаше и научаваше всеки ден, той бе стигнал до извода: „Каквато майката, такава и дъщерята“. Така че не му беше приятно да я приеме за снаха.

Тези мисли го тревожеха много и той без отлагане се зае да търси средство за предотвратяване на опасността.

Какво трябваше да направи? Да не даде на сина си разрешение да се сроди с Менъринг? Да му забрани да прави посещения във вилата на вдовицата, за компрометиращото постоянство на които сега вече знаеше?

Той се питаше дали Хенри ще се подчини на заповедите му и това съмнение увеличаваше раздразнението му.

Над вдовицата, разбира се, той нямаше никаква власт. Макар че вилата, в която живееше, граничеше с неговия парк, тя не й принадлежеше. Впрочем собственикът й беше един не много уважаван нотариус от околността. Но каква полза би могъл да извлече генералът от заминаването на вдовицата, дори ако се предположи, че би успял да я застави да се изсели? Работата беше много напреднала, за да може едно подобно средство да бъде приложено с някакви изгледи за успех.

Колкото до младото момиче, то едва ли би се съгласило да скрие хубавото си лице пред очите на сина му, единствено за да достави удоволствие на бащата. Тя нямаше да се появява вече в салона на генерала или в трапезарията му, но имаше много други места, където можеше да се покаже с цялото великолепие на пленителната си красота: в църква, на лов, на бал или през целия ден по зелените ливади около Бичууд- Парк.

Бившият офицер беше достатъчно опитен и тактичен, за да се изложи на неуспех, който неговият характер и бащински авторитет щяха да направят още по-унизителен. Трябваше да се действа със заобикалки. В ума му се бе зародила вече идея, но тя трябваше да узрее. Единствено умственото напрежение, на което той се отдаде с цялата енергия на своята природа, му попречи да прояви гнева, който бушуваше в гърдите му и заплашваше да го доведе до полудяване.

Ловът с хрътки, в който Хенри се прояви като герой, беше последният за сезона. Настъпилата пролет обви графството Бъкс със зелената си мантия, цялата изпъстрена с цветя. Пъдпъдъци се ровеха из пшеничените ниви, а кукувица огласяше с меланхоличния си зов горите, в които нощем се разнасяха чудните трели на славея. Беше месец май, прекрасното годишно време, в което сякаш цялата природа е обхваната от желанието да люби — и най-плахите обитатели на въздуха, и най-страхливите четириноги, едновременно усмирени и насърчени от неговото влияние, търсят гъстите шубраци, за да се отдадат на удоволствията, които им се отказват през другите сезони.

Дали страстите на човешкия род са подчинени на същото влияние е въпрос, който остава да се разреши. Примитивният човек може би го е чувствал и също несъзнателно се е подчинявал на подбудите на природата; но каквото и да е годишното време, през което се поражда любовта в две млади сърца, ясно е, че природата е определила пролетта за нейното разцъфтяване.

Такъв беше случаят и с Хенри Хардинг. През май страстта му към Бел Менъринг беше вече узряла и чакаше само изява. С други думи Хенри бе сметнал, че е настъпил моментът да я открие на тази, която я бе възбудила.

Все още не беше известно дали тази страст бе споделена, макар всички да смятаха, че кокетката най- после се е оставила да бъде победена. Особеното внимание на Бел към Хенри, ако наистина то съществуваше, се дължеше не само на имотното състояние, но също и на външните му качества.

По това време възмъжалият вече по-млад син на генерал Хардинг беше надарен с лице и фигура, грацията на които не пречеше на неговата мъжественост.

Единственият недостатък, в който можеше да се упрекне, беше от морално естество — неговата склонност към разточителство. Но времето можеше да го поправи. Освен това този недостатък не го злепоставяше пред очите на жените, не една от които скрито в душата си завиждаше на щастието на Бел Менъринг.

Колкото до нея разговорът, който тя води една сутрин по време на закуска с достойната си майка, ще разкрие характера и естеството на нейните чувства.

Името на Хенри Хардинг бе току що споменато.

— И така, ти искаш да се омъжиш за него? — попита госпожа Менъринг.

— Да, мамо, с твое позволение.

— А неговото?

Бел звънко се засмя.

— Неговото! Но, мамо, аз няма вече защо да му го искам.

— Тъй ли, нима той вече се обясни? Искам да кажа, устно?

— Не точно така. Но, мамо, виждам, че искаш да узнаеш моята тайна преди да ми дадеш съгласието си. По-добре ще направя да ти кажа всичко. Той ще се обясни скоро — дори още днес, ако не бъркам датата.

— Откъде иде тази увереност?

— Много просто. Даде ми да разбера, че има да говори сериозно с мен — и ме предупреди за посещението си днес след обед. Какво друго има да ми каже, ако не че ме обича и че би бил щастлив да получи ръката ми?

Госпожа Менъринг не отговори. Замисленото й лице не изразяваше задоволството, което нейната дъщеря се надяваше да прочете в него.

— Вярвам, че си доволна, мила мамо — каза последната.

— От какво, мое дете?

— Но от… Е добре, да имаш за зет Хенри Хардинг.

— Скъпо дете — отвърна вдовицата със свойствения за страната й благоразумен тон — тя беше шотландка, това е сериозна работа, много сериозна, и трябва да се обмисли. Знаеш какво е нашето положение и какви оскъдни средства ни е оставил бедният ти баща.

— Как да не знам — отвърна весело Бел. — Нали трябва да обръщам по два пъти балните си рокли и да ги боядисвам, за да ми служат и трети път. Още по-голяма причина за да се омъжа за Хенри Хардинг. Той ще ми спести всички тези неприятности.

— Не съм уверена в това, дете мое.

— Ти знаеш нещо, мамо, нещо което не си ми казала!