— Но какво да направя?

— Много просто. Кажи му, че си ангажирана от по-рано от лорд Поултауър.

— Добре, мамо. Ще постъпя така, както ме съветваш. Толкова ми е неприятно това, което се случи!

Ако в този момент бях чул втора въздишка, щях сигурно да се отдалеча, без да кажа нищо. Във всеки случай пътят за отстъпление ми беше отрязан. Бях вече забелязан и реших да се измъкна колкото може по- почтено от това положение.

— Бих бил отчаян, госпожице Менъринг — казах аз, като се обърнах направо към младото момиче, без да си давам вид, че забелязвам нейното смущение и това на майка й, — бих бил отчаян, ако ви карам да нарушите по-предишното си обещание, и вместо да заставя лорд Поултауър да падне трети път на колене, предпочитам да се откажа от обещанието, което вие благоволихте да дадете на един нищожен капитан.

Като се поклоних по достоен начин, поне така мислех, аз напуснах дамите Менъринг и се помъчих да се разсея, като танцувах с всички млади момичета, които благоволиха да приемат поканата на един запасен капитан.

За голямо щастие към края на бала срещнах едно, което ме накара да забравя неприятното си приключение. Не й говорих, освен с очи; мълчалив, но неоспоримо красноречив език.

Само бих могъл до пожелая на младия Хенри Хардинг, а може би и на брат му Найджъл, да се отнесат също така зле с тях, както с мен в първото им любовно увлечение и да понесат със същата философия поражението си.

Но и двамата бяха по-малко или повече облагодетелствани. Нито единият, нито другият бе някакъв запасен капитан без бъдеще и вместо да са изложени на презрение, равностойно на изгонване, на тях бе позволено да се радват дълго на усмивките на прелестната Бел.

Съществуваше голяма разлика в начина, по който двамата братя я ухажваха. Хенри се стараеше да превземе с пристъп сърцето на Бел Менъринг. Найджъл, който се подчиняваше на своите инстинкти, предпочиташе продължителната обсада. Първият обичаше с пламенността на лъв; вторият — с мълчаливото лукавство на тигър. Когато Хенри мислеше, че е постигнал някакъв успех, той не правеше никакви усилия, за да прикрие радостта си. Когато щастието му обръщаше гръб, той издаваше мъката си със същата откровеност.

В единия и в другия случай Найджъл не излизаше от своето равнодушие. Неговото чувство към госпожица Менъринг беше толкова сдържано, че малко хора го подозираха.

Бел не се мамеше. Според това, което научих и дори видях с очите си, тя играеше отлично своята роля с помощта на майка си. Много скоро тя успя да забележи, че може да избира между двамата младежи, но не се реши веднага. Тя раздаваше толкова безпристрастно своите любезности и чара си, че в края на краищата най-близките й приятели започнаха да мислят, че тя не се интересува нито от единия, нито от другия.

Така поне изглеждаше, защото Бел не се ограничаваше да търси изключително възхищението на братята Хардинг. При случай други младежи от околността биваха дарявани с усмивка, било на бал, било на празненства на стрелците с лък. Госпожица Менъринг като че ли се двоумеше кому да отдаде сърцето си.

Все пак настъпи часът, когато предположиха, че тя се е установила безвъзвратно. Във всеки случай тя имаше основателни причини за това. Една случка, станала през време на лов, като че ли даде на Хенри Хардинг известни права над ръката на Бел Менъринг, като се предполага, разбира се, че най-голямата красавица трябва да принадлежи на най-храбрия.

Тази случка впрочем беше толкова необикновена, че заслужава да бъде разказана, без да говорим за влиянието, което оказа върху съдбата на героите на нашата драма.

Беше по време на един лов с хрътки, устроен в близост до голямото блато, разположено на едно от откритите плата, често срещани в планините Чилтърн.

Изскочил от гъсталаците, еленът едва забеляза блясъка на водата, когато лаят на кучетата го стресна. Беше ленив и не се наложи да бъде преследван дълго. Воден от инстинкта си, той се върна обратно към блатото.

Стигна там преди събраните на определеното място екипажи да успеят да спрат. Между тях се намираше впрегнатият с едно пони файтон, в който седяха госпожа Менъринг и дъщеря й. В студената зимна утрин лицето на Бел сияеше.

Кочияшът спря файтона досами брега на блатото.

Подплашеният елен докачи ноздрите на понито и скочи във водата. Обезумяло от страх, кончето се изправи на задни крака и като се завъртя, хвърли се в блатото, повличайки файтона със себе си.

То спря, когато водата вече достигаше глезените на дамите. В този миг, еленът внезапно се обърна и се нахвърли яростно върху файтона.

С първия удар понито падна. След него дойде редът на кочияша, който изтръгнат от седалката си от рогата на разяреното животно, описа във въздуха дъга и цопна в блатото с главата надолу.

Положението на двете дами беше критично. Найджъл пристигна до брега на блатото сред първите. Стоеше там, нерешителен, закован на седлото си и Бел Менъринг можеше да бъде убита пред очите му, ако в този момент не бе долетял брат му. Като заби шпори в корема на коня си, Хенри се спусна във водата, скочи от седлото и хвана елена за рогата.

Последвалата борба можеше да има фатален край за младежа, но един горски пазач, влезе решително във водата, и без колебание заби ловджийския си нож право в шията на елена.

Леко раненото пони бе изправено на крака, полуудавеният колар качен на седлото и файтонът извлечен на брега за голямо облекчение на двете уплашени до смърт дами.

Всички напуснаха мястото на нещастието, убедени, че госпожица Менъринг в скоро време щеше да смени името си с това на госпожа Хенри Хардинг.

Бичууд Парк беше във всяко отношение удобно жилище, но не предлагаше онова пълно спокойствие, в което неговият собственик смяташе да завърши живота си, след като се оттегли от служба.

В материално отношение всичко вървеше отлично. Откакто генерал Хардинг го бе купил, имението почти удвои стойността си. Така че от гледна точка на имотно състояние той нямаше защо да се безпокои.

Грижите му се дължаха на друга причина, и тя го занимаваше много повече, отколкото замъка и земите му. Тези грижи идваха от поведението на двамата му сина. В негово присъствие братята се отнасяха един към друг с престорена сърдечност. Но бащата имаше основание за безпокойство, усещайки, че братската обич, която би трябвало да ги свързва, е отстъпила място на тайна вражда. У по-малкия тя личеше по-ясно, а в сърцето на по-възрастния бе дълбоко вкоренена. По време на ученическите години в колежа Хенри, благодарение на природното си великодушие, бе склонен да забрави всичко, ако брат му се бе съгласил да направи дори само една крачка към помирение. Но именно на това Найджъл не искаше никога да се съгласи. А сега любовта, която и двамата хранеха към Бел Менъринг, ги разделяше повече от всякога. Поради това съперничество антипатията се бе превърнала в открита вражда.

Мина известно време преди генералът да забележи облака, надвиснал над неговото домашно спокойствие. Той предполагаше, че синовете му, както повечето младежи със същото обществено положение, ще пожелаят да опознаят малко света, преди да се сблъскат с трудностите на брака. Не му минаваше и през ум дори, че в очите на един пламенен младеж очарователната госпожица Бел Менъринг може да олицетворява цялото човечество и че до нея останалият свят може да изглежда толкова печален, колкото и прозаичен.

Но не тази мисъл смути душата на ветерана, а поведението на децата му. Той беше доста доволен от Найджъл. В същото време съжаляваше за антипатията, която по-възрастният му син изпитваше към брат си, и която често проличаваше въпреки въздържаността му. Хардинг беше доведен до отчаяние от държането на Хенри, от странните му навици и неговата разточителност и особено от неизпълнението на неговите