богати за да бъдат спокойни за бъдещето си, не можеха да си представят по-приятно занимание от една любов в очакване на брака.

Богатството на генерала беше оценено най-малко на сто хиляди лири. Човек, който не може да живее с половината от тази сума, не е способен да я увеличи по какъвто и да било начин. Нямаше никакви причини да се предполага, че това богатство би могло един ден да бъде неравномерно разпределено, тъй като генерал Хардинг не беше човек, който би облагодетелствал едно от децата си в ущърб на другото.

У стария военен не липсваше известна доза ексцентричност, която се изразяваше не с фантастични постъпки и прищевки, а с една наклонност към самовластие и подчертано отвращение към всичко, което влиза в разрез с неговите желания. Недостатъци, без съмнение породени от дългата практика на военен, но които нямаха никакво влияние върху бащинските му чувства. Само изключителни обстоятелства и основателни поводи за недоволство биха станали причина след неговата смърт децата му да не получат еднакъв дял от толкова почтено придобитото богатство.

Такива бяха най-общо догадките на обществената среда, в която се движеше семейство Хардинг. С такива надежди за блестящо бъдеше за какво друго да мислят двамата младежи, ако не за любов и, ако е така, към коя жена можеха да се насочат техните мисли, ако не към Бел Менъринг?

Точно това и стана с така естествената пламенност на младостта. И тъй като девойката отвръщаше на погледите им с трогателно съучастничество, което води началото си от кокетството, и двамата се влюбиха лудо в нея.

Те се влюбиха едновременно в същия ден, в същия час и може би в същия миг. Беше по време на стрелбата с лък, организирана от самия генерал, на която бяха поканени госпожица Менъринг и майка й. Богът на стрелците Ерос също присъстваше на празненството и прониза със стрелата си сърцата на двамата сина на генерал Хардинг.

Двамата братя не проявиха по един и същи начин чувствата си. Пред госпожица Менъринг Хенри бе особено усърден, той бе щедър на нежни прояви на внимание, събираше стрелите й, подаваше й лъка, пазеше й сянка, готов да се хвърли в нейните крака.

Найджъл, напротив, стоеше настрана, като се преструваше на напълно безразличен. Внимателен към другите жени, той се опита да възбуди ревност у младото момиче, с една дума, употреби всички средства, които неговият лукав и пресметлив ум можеше да му подскаже. По този начин той успя да скрие от присъстващите току-що зародилата се страст.

Хенри не бе така щастлив. Още преди края на празненството всички гости на баща му вече бяха убедени, че поне една стрела бе улучила целта — сърцето на Хенри Хардинг.

Често съм си задавал въпроса: „Какъв би бил светът, ако жената не съществуваше?“ Изобщо би ли изпитал мъжът удоволствие да живее в него, или пък би мечтал никога да не го напусне? Мислих и разсъждавах върху това до безкрайност, докато умът ми почти се заблуди в гъстата мъгла на хипотезите. Може би няма по-интересен и едновременно по-важен философски проблем и въпреки това, доколкото знам, никой философ не е намерил решението му.

Съществуват две теории. Познавам ги, а те са далеч една от друга както двата полюса.

Според едната — жената е единствената цел на нашето съществувание, нейните усмивки са единствените блага, към които трябва да се стремим. За нея, единствено за нея, са нашите дела и безсънните ни нощи, нашите борби и творби, нашето красноречие и нашите усилия. Без нея не бихме направили нищо, тъй като обектът на нашите стремежи би ни липсвал напълно.

— Какво би станало тогава? — казват защитниците на тази теория. — Може ли да се понася едно съществуване без цел? Би ли било то дори възможно?

Колкото до мене, на този въпрос не бих могъл да дам друг отговор освен този на флегматичния испанец — Quien sabe (Кой знае). Което ще рече никакъв отговор!

Според другата теория — жената не само че не представлява цел и щастие на живота, но напротив, тя е неговата язва и проклятие. Привържениците на тази теория, разбира се, нямат никакви претенции за галантност; те съдят само по личния си опит. Без жената, твърдят те, светът би бил щастлив. Какъв е той с нея? — добавят те тържествено.

Може би единственият начин да се съгласуват тези противоречиви теории е да се придържаме точно към средата; да смятаме и двете за крайно неприемливи, и едновременно и двете за отлични. Да виждаме у жената едновременно доброто и злото; или само това, което би било за предпочитане. Да приемем, че има два вида жени: едните родени за щастието на човечеството, а другите — за неговото разочарование.

Мъчно ми е да поставя Бел Менъринг в последната категория, защото тя бе прелестна и би могла също така добре да принадлежи към първата. Познавах я лично, ако не напълно, то поне достатъчно, за да мога точно да я класифицирам. Може би аз също щях да попадна под властта на обаянието, което излъчваше цялото й същество, ако не бях открил в него престореност. И това ме спаси.

Моето заслепение секна точно навреме, въпреки че дойде съвсем случайно. Това стана в една бална зала. Бел обожаваше танца, както впрочем всички млади момичета, които принадлежат към рода на чародейките. А в графството рядко имаше обществени или частни, цивилни или военни балове, където човек да не я срещне.

За първи път я видях в замъка на града Б. Бях й представен от един от уредниците на празненството, който имаше дефект в говора, причинен от недъга, известен под името „заешка устна“. Той говореше отвратително носово. Вследствие на това английското „captain“ звучеше в неговите уста като „count“, което винаги е означавало граф. Резултатът от това бе, че за известно време и преди да съм намерил случай да поправя грешката, бях удостоен от госпожица Менъринг с една титла, която не ми принадлежеше.

Бях още по-поласкан, когато я забелязах, да вписва това име в бележника си за танци много по-често, отколкото моята скромност ми позволяваше да се надявам. Тя благоволи да ми подари няколко валса и кадрила и дори разходки. Бях щастлив, поласкан, нещо повече, очарован и възхитен. И кой на мое място не би бил възхитен, когато се види предпочетен от една от красавиците на празненството, а тя беше такава в пълния смисъл на думата.

Започнах да си въобразявам, че съдбата ми за в бъдеще е решена и че бях намерил приятна спътница не само за вечерта, но и за целия си живот. Надувах се като паун, когато виждах около нас киселите физиономии на пренебрегнатите танцьори и чувах да се мърмори, че съм бил повече време отколкото ми се полага с това прекрасно създание. Никога не съм се забавлявал толкова.

Това продължи до късно през нощта. Достигнал върха на блаженството, аз трябваше безвъзвратно да сляза от него. Придружих партньорката си до една наглед прекрасна дама, на която Бел ме представи, като я нарече своя майка. Не бих могъл да се похваля с приема, който ми се оказа; тя остана непреклонна, студена и едва отваряше уста, за да отговори на моите прекалени любезности. Оттеглих се съвсем сконфузен и се изгубих в тълпата, след като получих от госпожица Менъринг обещание за един нов кадрил.

Неспособен да намеря ни най-малко развлечение далеч от нея, аз се върнах почти веднага и седнах зад канапето, заето от майката и дъщерята.

Те водеха оживен разговор. Дълго време останах незабелязан и едва се сдържах да не се намеся. Диалогът се водеше на доста висок глас и споменаването на моето име ми попречи да се оттегля, както го налагаше приличието.

— Граф! — мърмореше майката — не знаеш какво говориш, мое дете!

— Но господин Саутуик ми го представи под това име. Впрочем той има всички маниери на такъв.

Тази забележка ми хареса.

— Граф, вятър! — Господин Саутуик е глупак и магаре на всичко отгоре. Той е само един нищожен запасен капитан, който освен това е без състояние и без бъдеще. Лейди С. ме осведоми за него.

— Нима!

Стори ми се, че чух някаква въздишка, но не бях сигурен. Бих бил очарован, ако беше така. За жалост думите, които последваха ми отнеха всяка илюзия.

— И ти му обеща нов кадрил, когато младият лорд Поултауър вече два пъти те кани и едва не падна пред мен на колене, за да ме моли да се застъпя за него.