мене, аз не се боя от теб и на свой ред ще ти дам да се разбереш.

Обезумял от ярост, че е предизвикан от едно дете, което бе свикнал да наказва както си иска, Найджъл изпуска ножа си. Двамата братя започват свиреп бой с пестници, сякаш в жилите им не тече същата кръв.

Както казахме, между двамата братя съществува малка външна разлика: Найджъл е по-висок, а Хенри — по-добре сложен. В този род борба мускулите на саксонеца видимо превъзхождат тия на англо- индиеца; след десетина минути последният бива така здраво натупан, че горският пазач се вижда принуден да се намеси. Той би стоял настрана, ако Хенри се бе оказал по-слабият.

И дума вече не може да става за лов. Като обвива с кърпа ранената си ръка, Хенри извиква кучето си и поема обратно пътя към замъка. Найджъл, посрамен от поражението си, следва отдалеч; Доги Дик до него, а изцапаният с кръв рунтав шпаньол по петите му.

Бързото завръщане на ловците изненадва генерал Хардинг. Дали реката е замръзнала? Друго ли убежище са потърсили глухарите? Окървавената кърпа привлича вниманието му. Раната на Хенри и подутото лице на Найджъл, налага обяснение. Всеки от двамата братя излага своето. Естествено горският пазач подкрепя това на по-възрастния брат, но старият войник съумява да различи истината и Найджъл получава големия дял от упреците, които отправя към децата си.

Денят се оказва лош за всички с изключение на черното куче. Доги Дик не излиза невредим от караницата. Генералът му заповядва да съблече ливреята си и незабавно да напусне замъка, като го заплашва да не се мярка вече из земите му, ако не иска да бъде сметнат за бракониер.

Уволненият горски пазач не закъсня да намери приблизително същата служба в имението, горите на което бяха разделени от тия на генерала само с една или две ниви. Новият му господар се наричаше Хюибли — богат гражданин, който дължеше богатството си на постоянни щастливи игри на борсата, и бе купил въпросното имение с цел да играе както той я разбира ролята на селски благородник.

Отношенията на стария офицер с новодошлия далеч не бяха сърдечни. Напротив, между тях съществуваше известна студенина. Генерал Хардинг изпитваше истинска ненавист към вулгарния и фалшив блясък, проявяван обикновено от тия парвенюта, които чувствуват нужда да отиват на църква с каляска, въпреки че домът им отстои на не повече от триста метра.

Господин Хюибли принадлежеше именно към тази неприятна обществена класа. Това различие между вкусовете и навиците на един запасен офицер и на един борсов агент в оставка не беше впрочем единствената причина за ненавистта, която разделяше двамата съседи. Между тях беше възникнал спор за правото на лов в голямото парче земя, което се врязваше като триъгълник в техните владения.

Въпросът беше незначителен, но от естество да увеличи мълчаливата студенина между двамата собственици, която щеше да се изроди в прикривана, но подчертана омраза. Вероятно на нея, а не толкова на професионалните си заслуги, Доги Дик дължеше назначението си на служба главен пазач на резервата за фазани на Хюибли. Едно парвеню не можеше да действа по друг начин.

През същата тази година, още в началото на ловния сезон, младите Хардинг забелязаха необикновено оредяване на дивеча в бащините си гори. Генералът, не особено голям привърженик на лова с пушка, едва ли би забелязал това, както впрочем и Найджъл. Но от окото на страстния любител Хенри не можеше да убегне, че фазаните са далече по-малко на брой от миналите сезони. Факт, толкова по-необикновен поради това, че годината беше много благоприятна изобщо за дивеча, и особено за фазаните. Горите на Хюибли направо гъмжаха, а същото изобилие се забелязваше и в околността.

Отначало се запитаха дали пазачът на генерал Хардинг изпълнява правилно длъжността си. Не бе забелязан нито един случай на бракониерство. Знаеше се, че няколко деца бяха откраднали яйца по време на люпенето, но тези единични случаи съвсем не представляваха достатъчно доказателство за намаляването на птиците.

Освен това лесничеят минаваше за опитен в занаята си и бяха оставили на негово разположение цяла група от пазачи, многочислена колкото и тази на Хюибли, командвана от Доги Дик.

След дълги размишления Хенри Хардинг дойде до заключение, че по един или друг начин фазаните на баща му са били подмамени в гората на Хюибли посредством по-добра храна. Той знаеше какви са чувствата на Доги Дик и новия му господар към него и неговия баща и не се съмняваше, че подобна подигравка е нещо напълно естествено за бивш борсов агент. Това можеше да се приеме за обикновена липса на приличие, но все пак трябваше да се вземат мерки за връщането на дивеча.

Разпръснаха под дърветата черно жито и други храни, които са цяло лакомство за фазаните. Но всичко беше напразно. И през новия сезон резултатът бе същият. Дори яребиците бяха станали рядкост, докато в имението на Хюибли фазаните и яребиците изобилстваха.

Поставен натясно, пазачът на генерала призна, че по време на люпенето е намерил много ограбени гнезда на фазани. Той не можеше да си го обясни, още повече че единствените лица, които от време на време се появявали в градините за фазани, били пазачите на съседното имение, които със сигурност не можело да бъдат крадци на яйца.

— В това именно не съм много уверен — каза Хенри. — Напротив, струва ми се, че този би бил единственият начин да се обясни изчезването на дивеча.

Той съобщи своите подозрения на баща си, който забрани на пазачите на Хюибли да скитат по горите му. Тази мярка, сметната като накърняване на вежливостта, която си дължат съседите един на друг, увеличи още повече пропастта, разделяща стария военен от някогашния борсов агент.

Следващия сезон младежите бяха дошли да прекарат великденската ваканция в бащината си къща. Именно по това време могат да бъдат нанесени най-големите щети в резерватите за фазани.

Никакво бракониерство не може да причини толкова вреди, колкото развалянето на гнездата и ограбването на яйцата. В един ден едно дете може да нанесе повече щети от кай-непоправимата банда бракониери в течение на цял месец, дори с помощта на арсенал от мрежи, капани, пушки и какви ли не унищожителни съоръжения.

Така че горите на генерала бяха по-зорко охранявани от когато и да било. Гнездата бяха многобройни и имаше всички изгледи за отличен ловен сезон.

Хенри, гледаше с доверие към бъдещето, но не можеше да бъде доволен от миналото. На сърцето му тежеше разочарованието от двете изминали години и бе решен да открие причината. Ето какво средство измисли.

Горските пазачи и надзирателите на имението бяха пуснати в еднодневен отпуск, за да присъстват на конните състезания, които щяха да се състоят на около десет мили от замъка и на които щяха да отидат с колата на генерала. Тази отпуска бе обещана осем дена по-рано, с цел да бъдат уведомени пазачите от съседното имение.

Когато настъпи денят, пазачите заминаха и охраната на горите беше предоставена на самите собственици. Отличен случай за бракониерите!

Така би помислил някой чужденец, но не и Хенри Хардинг.

Няколко минути преди заминаването на колата той навлезе в резервата за фазани с тояга в ръка и се запъти към оня край на имението, който граничеше с гората на борсовия агент. Вървеше бавно из сечището, с предпазливост, която би направила чест на всеки заслужил бракониер.

Между двата резервата за фазани имаше ивица необработена земя, именно тази, която беше дала повод за спора между собствениците. Недалеч от граничещата линия се намираше един стар бряст, обвит с гъст бръшлян. Хенри се настани между клоните, взе пура от табакерата си и я запали.

За целта, която си поставяше, не би могъл да избере по-добро място за наблюдение. От една страна, погледът му обгръщаше цялото поле, никой не би могъл да премине от едното имение в другото незабелязан. От друга страна, можеше да наблюдава голяма част от градината за фазани на баща си, призната за любимо убежище на фазаните и едно от местата, където птиците предпочитат да свиват гнезда.

Дълго време наблюдателят стоя на поста си, без нещо да възнагради старанието му. Беше вече изпушил две пури и половина.

Търпението му се изчерпваше, без да говорим за умората, причинена от неудобното положение върху