беше направено. Право да си кажа, тук не съм спечелил много пари и почвам да се считам по-скоро пансионер на почтения си тъст, отколкото негов чифликчия. С хиляда лири, напълно мои, ще мога да се издигна поне в собствените си очи.

— Какво решавате тогава? Искате ли да тръгнете с мене, за да потърсите сумата в Англия?

— Не, не, хиляди пъти не! Дори и да ставаше въпрос и за десет хиляди лири стерлинги, не бих се съгласил да се отделя от този щастлив дом и да напусна приятния си южноамерикански живот. Ако хилядата лири са оставени на мое име при господата Лоусън и син, бих могъл да ги получа с пълномощно… Вие заминавате за Англия, нали?

— Да, с първия параход.

— Е добре, защо… но се боя да не бъда нахален. Вие ще трябва да се занимавате със собствените си работи.

— Те не са толкова важни, че да не мога да се заема с тази, която бихте благоволил да ми поверите. Тъкмо ще мога отчасти да се отблагодаря за гостоприемството, което получих при вас.

— О, да не говорим за гостоприемство! Освен това не сте задължен на мен. Лучета беше първата, която ви прие. Ако бях тук, щом разберях, че сте англичанин, може би щях да побързам да ви предложа един кон и да ви изпратя, и на свой ред и аз като англичанин, по всяка вероятност бих откраднал великолепното ви животно и бих ви дал в замяна някоя кранта. Ха! Ха! Ха!

Присъединих се към тази шега, защото добре разбрах, че саркастичната му забележка беше само закачка.

— Сериозно — продължи той, — вие можете да ми направите тази услуга по-добре от всеки мошеник- юрист. Намерете този Лоусън от Линкулн’с-ин Филдс. Старият правник, както и синът му, не са ми съвсем непознати… те са доста честни хора… искам да кажа, като нотариуси. Ако имат у себе си мои пари, те несъмнено ще ги дадат. Ще ви дам едно пълномощно и след като получите парите вие ще ги изпратите до някоя банка в Буенос Айрес, така че да ми бъдат връчени чрез клоновете й в Розарио. Нали ще бъдете така добър да ми направите тази услуга?

— С най-голямо удоволствие.

— И така, достатъчно по този въпрос. Дамите ви очакват. Вие, мисля обичате китарата, а чувам, че Лучета настройва своята. Луиджи пее като втори Марио, а синьорината, както той нарича своята южноамериканка, е истински славей. Чуйте! Викат ни. Идвате ли, капитане?

Нямаше нужда да бъда молен. Бях така завладян от аржентинските гласове, които ме приканваха в съседната стая.

След два месеца се намирах под едно небе, съвсем различно от онова, което сияеше над областите на Парана, и напомнящо нажежен сапфир. В една стая, която толкова приличаше на гостната от южноамериканското стопанство, колкото килия от затвора Югет прилича на апартамент от Бъкингамския дворец. Бях влязъл в прашната кантора на един юрист от Линкълн’с-ин… на име Лоусън.

Прие ме старият нотариус. Той имаше вид на най-честния човек на света. И както разбрах по-късно, външността му не лъжеше.

— С какво мога да ви услужа, капитане? — ме попита той учтиво с очи приковани върху визитната ми картичка, която му бях дал вместо препоръчително писмо.

— Ще ви осведомя — казах аз, като му предложих стария брой от „Таймс“, отворен на страницата със съобщението, подчертано с червен молив. — Мисля, че трябва да се отнеса до вашата кантора?

— Да — отвърна той, като подскочи от креслото си, сякаш бях насочил срещу него дулото на револвер. — Това известие е било публикувано преди много време!… Но няма значение!… Можете ли да ме осведомите за въпросната личност?

— Може би — отвърнах аз въздържано, като не знаех още до каква степен можех да застъпя интересите на моя поръчител.

— Тогава той е още жив?… Искам да кажа, господин Хенри Хардинг.

— Имам много основателни причини да вярвам в това. Видях го преди два месеца.

— По дяво…

Юристът издаде едно възклицание, което не съответстваше на професионалното му държание, но изтръгнало се от него поради изключителното положение.

— Въпросът е сериозен — продължи той, — много сериозен, наистина. Но, господине… Извинявам се… Капитане, позволете ми да ви попитам от чия страна идете. Познавам ви по име и мисля, че може да имам вяра във вас… приятел ли сте на господин Найджъл Хардинг?

— Ако бях, господин Лоусън, не бих ви дал сведението, което съм натоварен да ви съобщя. Освен това, което знам, господин Найджъл Хардинг е последният човек, който би се зарадвал да узнае, че брат му е жив.

Това изречение подейства като електрически ток. Веднага видях, че юристът беше на наша страна, а и той без мъка разбра, че и аз мисля като него. Бяха ме осведомили, че вече не е прокурист на имението Бичууд.

— И вие ме уверявате, че е жив — подзе той с тържественост, която доста ясно показваше интересът, който проявяваше към моя отговор.

— Това е най-добрият отговор, който мога да ви дам.

И му подадох писмото на Хенри Хардинг, с което той искаше да му се предаде предполагаемата завещана сума от хиляда лири.

— Хиляда лири стерлинги! — извика нотариусът, след като прочете писмото. — Хиляда лири!… Сто хиляди лири, ни повече ни по-малко… И увеличените лихви, и взетите вече ипотеки, и разсипничествата на Хюлет, този мизерен мошеник!… А, ето наказанието на господин Найджъл Хардинг и на нежната му половинка!

Не очаквах този изблик. Оставих на господин Лоусън да се съвземе и го помолих да обясни.

— Нека обясня! — извика той, като си сложи с величествен израз очилата и ми показа един истински образ на правник. — За вас, господине, ще го направя с голямо удоволствие. Това писмо ми дава основание да имам пълно доверие във вас… Любимият син на моя стар приятел Хардинг, той сам ми го казваше на смъртния си одър, слава Богу, е жив и ние можем да накажем узурпатора и този нехранимайко Хюлет… Каква щастлива новина!… Какво славно откритие!… Какво възкресение, би трябвало да кажа!

— Но какво означава всичко това, господин Лоусън? Дойдох да ви намеря по молба на моя приятел, господин Хенри Хардинг, когото случайно срещнах в Южна Америка по бреговете на Парана, както се казва в писмото му. Той ме натовари да направя допитване, което се старая да осъществя възможно най- старателно… Той смята, че у вас има хиляда лири, завещани от баща му и ме помоли да ги получа вместо него.

— Хиляда лири!… Имението Бичууд струва значи само хиляда лири!… Прочетете, капитане… прочетете!

При тези думи, той сложи пред мене голям пергаментов лист, който бе извадил от едно чекмедже.

Беше завещание, което ще се задоволя да предам със свои думи.

Като отричаше свое по-раншно завещание, според което оставяше цялото си имущество на големия си син Найджъл и една сума от хиляда лири стерлинги на по-младия — Хенри, генерал Хардинг завещаваше имението на Хенри, а хилядата лири на Найджъл.

Според този напълно законен документ господата Лоусън и син бяха посочени като изпълнители на завещанието. Последното желание на покойника трябваше да бъде открито на Найджъл Хардинг само при условие, че Хенри бе жив. За да дойде до това убеждение, генералът заповядваше да се употребят всички средства, било чрез съобщения във вестниците, било по други причини, които изпълнителите на завещанието биха намерили за необходими.

Дотогава Найджъл щеше да остане собственик на имението според съдържанието на първото завещание. В случай, че смъртта на Хенри се установеше, не трябваше по никакъв начин да го обезпокояват и да го уведомяват за последното завещание, което трябваше да се смята занапред за анулирано.

Беше прибавена една забележка, според която той оставяше на сестра си двеста лири стерлинги