бях научил нищо.

Както вече споменах, бях се спрял на прага и се сбогувах с него, без да съм узнал дори името му.

Това изглежда странно и може би се нуждае от обяснение. То е много просто.

В Южна Европа, както и в Латинска Америка, се обръщат един към друг само на кръщелно име.

Този обичай беше възприел и моят домакин-англичанин само благодарение на съпругата си и нейното семейство.

Поради причини, които нямах право да изясня, го намирах необикновено въздържан. Всеки път, когато случайно ставаше дума за Англия, въпреки че нямаше нищо против родината си, струваше ми се, че не се интересува много за нея. Той дори избягваше да говори за Англия.

Върху това безразличие аз бях построил редица хипотези. Отдавах го на някакво нещастие от младини или може би на отстраняване от обществото. Последното предположение все пак ми се виждаше доста невероятно. Език, маниери, умствено и душевно развитие, всичко у моя домакин издаваше ако не благороден произход, то поне възпитание, което обикновено се дава на хора от тази класа. На няколко пъти по време на разговора ние разменихме тайните знаци на университетите от Итън и Оксфорд. Кой беше той? Любопитството ми бе възбудено до най-висша степен, но от приличие, не се стараех да го задоволя с преки въпроси, на които той може би не би отговорил.

Все пак тази неизвестност ме мъчеше толкова много, че в последния миг реших да я разсея.

— Ще ми извините — казах аз, — ако след едно мило и малко заслужено гостоприемство, пожелая да узная името на своя домакин. Вярвайте ми, това не е от любопитство, а само за да знам към кого да отправя справедливия израз на моята благодарност.

— Вярно е, капитане — отвърна ми той със смях, — вие още не знаете името ми. Сега си спомням, че винаги сте се обръщали към мене само с обичайното италианско обръщение „синьор“. Какъв странен пропуск? Да ви задържа три дена, без да ви кажа името си!… Нали е много смешно? И е в разрез с английските навици? За да се извиня, ще ви предложа визитната си картичка. Мисля, че са ми останали още няколко в един стар портфейл. Извинете ме за момент.

Моят домакин влезе вкъщи, като ни остави да се смеем до насита на случката.

Скоро той се върна с въпросния портфейл. Извади оттам няколко пожълтели картончета от оризова хартия, избра едно и ми го подаде.

И тъй като от деликатност не посмях да го прочета в негово присъствие, аз се задоволих да хвърля нехайно поглед върху картичката. Казах му последното си сбогом — вече бях се простил с жена му — метнах се на коня и се отдалечих.

Любопитството не ми позволи да запазя дълго време равнодушието и сдържаността на светския човек. Като извадих картичката от джоба си, прочетох:

ХЕНРИ ХАРДИНГ

— Прекрасно английско име — помислих си аз, — за което имам основателни причини да си спомням.

Но и през ум не ми мина, че младият чифликчия от Пампасите можеше да има някакво родство със семейство Хардинг от Бичууд парк в графство Бъкс. Без други размишления, аз сложих картичката в портфейла си и продължих пътуването си.

Читателят може би ще се учуди на моята недосетливост и ще се запита, как не съм могъл да позная Хенри Хардинг.

Но това всъщност не беше недосетливост. Бях го виждал само веднъж, когато, още юноша, беше дошъл да прекара ваканцията си в Бичууд. Дори да го бях срещал по-често, едва ли щях да позная младия гимназист в този мъж с бронзова кожа, гъста брада, повече италианец, отколкото англичанин, освен ако някаква неочаквана случайност не би възобновила спомените ми. Например ако бях чул по-рано името му.

Колкото до другите, читателят трябва да си припомни, че ги познава много по-добре от мене. Всичко, което знаех за тях, бях научил през трите дни гостуване, а нито едно от тези сведения не ме накара да свържа мислите си със старите си познайници от графство Бъкс.

Това струва ми се е достатъчно обяснение за безразличието, с което прибрах в портфейла си картичката на господин Хенри Хардинг, след като прочетох името, написано на нея.

Като пристигнах в стопанството на приятеля си, го намерих доста разтревожен от закъснението ми. Той ме очаквал преди три дни, и ако тревата в степта, бе имала време да израсне високо, както обикновено, щял да помисли, че съм се загубил или попаднал в ръцете на крадци, опасни само когато огромните тръстики в прерията достигнат пълното си развитие.

Разправих му за причината на моето закъснение и за любезния прием, който ми беше оказан. Простирах се с удоволствие върху подробностите, когато моят приятел изведнъж ме прекъсна.

— Познавал ли сте някога генерал Хардинг от Бъкс? — ме попита той.

— Генерал Хардинг от Бъкс?

— Да! Зная, че сте посещавал често това графство. Генералът, за когото говоря, се е поминал преди пет или шест години.

— Познавах генерал Хардинг от Бичууд парк в Бъкингамсшир, но бегло. Той умря приблизително по същото време, за което говорите. Да не би да е той?

— Самият той. Боже мой! Бичууд!… Мисля, че е същото име!… След малко ще го узнаем! Много странно — продължи моят приятел, като стана и се отправи към шкафа, поставен в един от ъглите на стаята, — много странно, наистина! Самият аз възнамерявах да се отбия в стопанството, в което са ви посрещнали така добре. И докато ви чаках, открих… това, което щеше да стане причина за моето пътуване. Аз не съм много близък с господин Хардинг. Той дружи само с италианци и аржентинци, с които ние англичаните никак не се събираме. Но въпреки всичко минава за почтен човек.

— Очарован съм като ви слушам да говорите така. Такова е и личното ми впечатление след краткия престой. Но какво общо има той с генерал Хардинг?

Необходимо ли е да казвам, че любопитството ми беше възбудено до такава степен, че извадих картичката от портфейла си и започнах да я разглеждам.

— Е добре! — каза приятелят ми, като се върна към същността на нашия разговор. — Докато очаквах пристигането ви, ми беше невъзможно да напусна къщата. И като нямах други развлечения, прочетох няколко стари английски вестника.

Беше един брой от „Таймс“… Ако някога живеете в Пампасите толкова дълго, колкото мене, вие ще четете вестник „Таймс“ със същото удоволствие, каквато и да е неговата дата от първия до последния ред, включително и съобщенията. Преглеждах ги, когато погледът ми се спря на следното известие, което ще ви дам да прочетете.

Взех вестника и прегледах посоченото ми съобщение:

— Какво мислите за това? — попита приятелят ми, като забеляза, че бях свършил да чета.

— Спомням си, че съм виждал това съобщение — казах аз. — Беше поместено многократно и вдигна голям шум на времето. Младият Хардинг беше напуснал Англия, но никой не знаеше точно къде е отишъл. Това беше малко преди смъртта на баща му. Носеше се слух, че е бил отблъснат от едно младо момиче, за което искал да се ожени и което самият аз познавах, после че е отишъл в Италия, че е бил пленен от разбойници, че е участвал в отредите на Мацини и Гарибалди. Но никой не знаеше истината, тъй като генерал Хардинг имаше навик да пази за себе си семейните тайни. Всички тези предположения се пръснаха