Бях очарован от хубавата си домакиня и благославях случая станал причина да попадна тук.

Коя беше тя? Коя можеше да бъде? Италианка, беше ми казала отначало и ние разговаряхме на езика на Данте и Петрарка.

Но тя говореше и английски поне толкова, колкото аз италиански и скоро узнах, че съпругът й бил англичанин.

— Той ще бъде щастлив да ви види — каза тя, — защото рядко му се случва да срещне сънародник. Повечето от английските колонизатори не проникват толкова далеч във вътрешността. Той няма да закъснее. Отиде само до другото стопанство, искам да кажа до това на татко… и смятам, че той и скъпият ми брат Луиджи са организирали лов на камилски птици. Но по това време ловът трябва да е свършил, защото те никога не преследват птицата след обяд. Уверена съм, че скоро ще се върне. Дотогава как ще прекарате времето си? Желаете ли да разгледате тези картини? Това са все изгледи от страната. Някои са от съпруга ми, други от брат ми Луиджи. Разгледайте нашата малка изложба, докато отида да ви приготвя закуска.

— Не се безпокойте, госпожо. Нямам нужда от нищо.

— Може би синьор… Но ловците на камилски птици? Луиджи ще дойде сигурно със съпруга ми… Няма ли да са гладни?… Ще ида да приготвя вечерята им.

След това моята красива домакиня излезе и ме остави в нетърпеливо очакване, което нямаше нищо общо с връщането на съпруга или на скъпия брат Луиджи.

За да убия времето, както ми беше препоръчано, аз започнах да разглеждам картините. Имаше около двадесетина, окачени по стените на стаята и това беше цялата мебелировка. В ексцентричната провинция на Санта Фе това можеше да се очаква. Както ми беше казала младата жена, повечето от картините бяха изгледи от страната и поради това бяха много интересни. Бяха представени всички местни ловни спортове — лов на камилски птици, на ягуари или на фламинго, преследване на коне и диви зверове и хващането им с примки или ласо.

Това, което отначало ми направи най-силно впечатление, беше учудващата точност на подробностите: огромни магарешки бодли, омбасови дървета, безкрайни степи, камилски птици, зверове и други диви животни, туземни жители със живописни носии — всичко беше като живо. Но аз не очаквах да открия това, което видях след едно по-подробно разглеждане… Повечето от картините представляваха творби на изкуството, достойни за всеки музей на цивилизования свят.

Бях доста изненадан да срещна подобна изложба в далечните равнини на Парана, но най-силно впечатление ми направи, че те бяха рисувани на самото място.

Учудването ми още не бе секнало, когато шум от гласове, прекъсна моите изследвания и ме отведе до прозореца.

Забелязах сцена, съвсем подобна на тази, която току-що бях видял възпроизведена върху платното.

Под сянката на едно гигантско омбасово дърво, посадено пред къщата, конници слизаха от конете си.

Веднага разбрах кои бяха новодошлите. На едно от седлата беше метната напреко великолепна мъжка камилска птица, а на другото — женска. Зад единия от ловците, останал на коня си, беше навит трети ловен трофей — кожа от ягуар.

Двама бяха туземни жители или овчари; другите двама можеха да бъдат само съпругът и „скъпият брат Луиджи“.

Луиджи — познах го по чисто италианската му физиономия — изглежда се колебаеше дали да слезе от коня, или да продължи пътя си, докато младият англичанин, който също говореше италиански, настояваше той да остане.

В този момент хубавата домакиня се появи на верандата и като пристъпи към оградата, присъедини своите молби към тези на съпруга си, добавяйки, по всяка вероятност, че вкъщи има чужденец. Луиджи се съгласи, слезе и подаде юздата на Томазо, който с помощта на туземците се зае да отведе конете.

Двамата млади хора влязоха.

— Моят съпруг Хенри и моят брат Луиджи — представи ги прелестната домакиня.

Не произнесе друго име и преди да съм успял да измърморя моето, тя започна да обяснява причината за моето присъствие — молбата, която й бях отправил.

— О, разбира се — извика младият англичанин, — ние ще ви услужим с кон, и то на драго сърце. Но защо не останете при нас един-два дни? Може би този срок ще бъде достатъчен, за да се оправи коня Ви и да ви отведе при вашия приятел.

— Хиляди благодарности! — отвърнах аз.

Имах най-силно желание да приема любезната покана. Но като размислих, въобразих си, че предложеното гостоприемство е обикновена форма на учтивост. Щях да откажа под някой извинителен претекст, но новите настоятелни молби на домакина, към когото се присъединиха прелестната му съпруга и Луиджи, не ми позволиха да се усъмня в тяхната искреност.

И така аз признателно се преклоних и се съгласих да остана ден-два в стопанството, както ме молеха.

Останах там три дни, най-приятните в живота ми. Не ги прекарах всички под покрива на „съпруга ми Хенри“, защото „братът Луиджи“ имаше доста голямо стопанство, към което това на сестра му и на зет му беше само пристройка. Те ме заведоха там и аз се запознах с друга хубава домакиня, млада южноамериканка, отскоро станала негова стопанка и с бащата на Луиджи, почтен италианец, който всъщност беше признатият управител на малката колония.

Разстояние от само половин миля делеше двата чифлика и отивахме ту в единия, ту в другия, за да вечеряме, като междувременно ходехме на лов за камилски птици. Трите дни изминаха толкова бързо, че аз помислих, че съм прекарал там едва двадесет и четири часа.

Томазо се беше погрижил за коня ми с наистина невероятна сръчност. Лицето на този човек ми изглеждаше доста странно. Ако го бях срещнал в планините на Романя, а не по бреговете на Парана, сигурно бих го взел за разбойник, въпреки че приликата беше само привидна и се дължеше на живописната външност, която сме привикнали да приписваме на италианския разбойник. Всъщност Томазо бе един честен мъж с открит характер, обожаващ, това е точният израз, синьора и синьората, към прислугата на които се числеше.

След третия ден с мъка, която не търсех да прикрия, аз узнах от Томазо за пълното оздравяване на коня ми. Въпреки настоятелните молби на домакините си аз реших да продължа пътуването си. Те ме пуснаха да си тръгна едва след като обещах, че на връщане към Розарио ще се отбия пак в стопанството.

Излишно е да казвам, че надеждата да възобновя тези толкова приятни връзки направи заминаването ми по-малко мъчително.

До часа на заминаването си не бях чул нито веднъж да се споменава името на моя домакин.

Това на тъста му бе често произнасяно. Беше синьор Франческо Тореани от Романя, дошъл преди няколко години да се установи в Аржентинската република, както много други негови сънародници, с надеждата да подобри положението си.

Ето приблизително всичко, което знаех. По-точно казано, благодарение на развлеченията, които запълниха часовете на краткия ми престой, аз мислех само за настоящето.

Кой човек, дишайки с пълни гърди волния и ободряващ въздух на Пампасите и подскачайки сред безкрайните равнини на гърба на някой полудив кон, ще благоволи да си спомни за дребните удоволствия и незначителните тревоги на една покварена цивилизация? По-скоро ще ги забрави напълно.

Изглежда, че новите ми приятели Тореани изпитваха същото разположение на духа, присъщо на моята природа.

Аз не исках да узная миналото им, а и каква полза биха имали да ми го разказват?

Тази мисъл не ми мина през ума. Някои подробности разбрах случайно по време на разговора.

Ако знаех малко нещо за семейство Тореани, то за миналото на моя домакин, при това сънародник не