доживотна годишна рента от доходите на имението му.

Такова бе съдържанието на този странен документ, който правникът ме бе помолил да прочета.

Необходимо ли е да посоча примесеното с учудване задоволство, което изпитах.

Моят любезен домакин, младият чифликчия от Парана, вече нямаше да се смята задължен на тъста си. И колкото и малко обич да изпитваше към Англия, бях почти уверен, че притежаването на бащините му имения сигурно щеше да промени предразсъдъците му към родната страна.

— От всичко това — казах аз, като се обърнах към правника, — трябва ли да се разбира, че господин Хенри Хардинг става единствен собственик на имението Бичууд?

— Това е неоспоримо — отвърна господин Лоусън. — На цялото богатство на баща си, с изключение на хилядата лири и на доживотната рента.

— Това няма да бъде много приятна изненада за господин Найджъл.

— А също и за господин Хюлет! И двамата направиха всичко възможно, за да спрат публикуването на съобщението за загубения наследник. Естествено, те смятаха, че то бе само за да му се предаде нищожната завещана сума от хиляда лири стерлинги. Сега тя принадлежи на господин Найджъл и ние ще видим доколко ще покрие разноските, направени от господин Хюлет. Давам честната си дума, че ще им падне като гръм от ясно небе! И аз незабавно ще взема всички мерки за това.

— Как смятате да действате?

Нотариусът ме погледна право в очите, като че се колебаеше да ми отговори.

— Извинете ме, господин Лоусън — казах аз. — Ако ви задавам този въпрос, то е единствено от любопитство. Знам, че това не ме засяга.

— Вие грешите капитане. Извинете моята откровеност: работата много добре ви засяга, тъй като господин Хенри Хардинг ви е дал пълномощно, да се явите в съда при нужда.

— Вярно е, но само при условие, че той ще получи завещание от хиляда лири. Сега, става въпрос за наследство от сто хиляди лири стерлинги. Случаят е съвсем различен и се боя, че надхвърля правата ми на пълномощник. Но ако мога да водя сам работата, аз съм много задължен на вашия клиент, за да не бъда изцяло на вашите услуги.

— Това именно желаех да ви поискам и с това се обяснява колебанието ми преди малко. Щастлив съм да зная, че можем да разчитаме на вашето съдействие. Ние сигурно ще имаме нужда от него. Не се изпуска така лесно такова богатство, без да си го защитил със зъби и нокти. От противник като Хюлет, ние трябва да очакваме сериозна съпротива и съмнителни маневри!… Един непочтен нотариус, който се кичи с най- свещени права!

— Но как би могъл той да оспори завещанието? То е напълно ясно и разбрано и вие сте сигурен, че е от последна дата.

— Подписано от генерал Хардинг един ден преди неговата смърт пред свидетели!… Ето имената им!… То е законно и неоспоримо.

— Но тогава?…

— Ще трябва да докажем самоличността на ищеца. Това именно е най-важното!… Кажете ми на кого прилича нашият младеж? Изменило ли се е много лицето му, откакто е напуснал Англия?

— Това не бих могъл да ви кажа.

— Как!… Видял сте го едва преди два месеца!

— Вярно е, но мога да кажа, че сякаш го виждах за първи път. Срещнах го преди шест години на едно празненство и бях почти забравил как изглежда.

— По време на тази нещастна случка той беше много млад — продължи юристът. — Сигурно се е променил много. Пленничеството му при разбойниците… борбите му на барикадите… дългата му брада… почернялото му от слънцето на Южна Америка лице, без да говорим за каубойския живот, който води!… Не, днешният Хенри Хардинг не може да прилича на оня, който напусна родината си преди шест години. Давам честната си дума! Аз подозирам тук една голяма опасност. Сега се срещат хора, готови да дадат всякакви показания… да се закълнат, че бялото е синьо, дори черно… ако стане нужда и ако са добре платени. За случая пари няма да липсват, нито решение да се употребят полезно. Хюлет няма да се спре пред нищо. Господин Найджъл Хардинг ще действа безскрупулно, без да говорим за госпожа Найджъл и за почтената й майка. Ще трябва да се борим, капитане… Бъдете уверен в това!

— Все пак, както виждам, вие не се боите за резултата? — казах аз, като забелязах тържествуващата му увереност.

— Ни най-малко… не, ни най-малко не се боя! Не се страхувам от никакви трудности. Те могат да се появят, но аз имам средство да ги преодолея!… И така, успокойте се, капитане. Вие ще бъдете своевременно предупреден. Остава ми само да призова всички страни пред съда.

— Но… вие не смятате да ги призовете веднага, нали?

— Не, разбира се. Говоря само фигуративно. Първата работа е да се доведе тук господин Хенри. Трябва да пратим да го потърсят… Да видим!… Стопанство Тореани, през Розарио, по бреговете на Парана, казахте. Синът ми ще замине веднага за Южна Америка. Това ще е едно дълго пътуване, но няма значение! Човек може да обиколи няколко пъти света за сто хиляди лири стерлинги!… Сега, капитане, имам две молби към вас: най-напред, да пишете на приятеля си, господин Хенри Хардинг, за да го уведомите за онова, което току-що научихте. Синът ми ще занесе писмото според вашите упътвания. После да ми дадете честната си дума, че ще пазите тайна до пристигането на самия Хенри Хардинг.

Естествено, аз положих исканата клетва и дадох на господин Лоусън-син всички сведения, за да улесня презокеанското му пътуване. После, като оставих своя адрес на господин Лоусън, за да може той да влезе във връзка с мене, когато сметне за необходимо, напуснах кантората на Линколн’с-ин Филдс, очарован и изненадан от откритието, което бях направил.

След шест месеца бях призован като свидетел в процеса по оспорваното завещание.

Делото се водеше при особени обстоятелства, и поради общественото положение на страните и изключителната си важност, то вдигна шум, достоен да го класира между прочутите дела.

„Хардинг срещу Хардинг“ — това бе заглавието му. Ответник беше господин Найджъл Хардинг, собственик на Бичууд парк, Бъкингамсшир; ищец — господин Хенри Хардинг, брат на своя противник.

Спореше се за недвижимо имущество, оценено на сто хиляди лири стерлинги, което ответникът притежаваше съгласно текста на напълно автентично завещание, направено от генерал Хардинг, негов баща, около една година преди смъртта му.

Това завещание, прието от един провинциален нотариус на име Хюлет, подписано от него и чиновника му, призован като свидетел, даваше на по-големия син Найджъл, цялото имущество, с изключение на хиляда лири стерлинги, завещани на втория му син Хенри.

Завещанието беше едновременно ясно и правилно; несправедливостта на подялбата изглеждаше странна, но тя имаше основателни причини и никой не оспорваше валидността на документа.

Трудността се състоеше в съществуването на едно завещание от по-късна дата, според което, след установяване на самоличността на Хенри Хардинг, завещанието направено при Хюлет трябваше да претърпи основна промяна в даренията, тъй като генералът оставяше цялото си богатство на малкия си син, а на големия — само хиляда лири стерлинги.

Тази необикновена промяна трябваше да стане при още по-необикновени условия. Прочитането на второто завещание показа, че малкият брат се е намирал в чужбина при съставянето му и нещо повече — смятали са го за мъртъв.

У завещателя трябва да е съществувало известно съмнение за тази смърт. Ето защо той бе вмъкнал това условие, за да може в случай, че синът му Хенри се върне, да влезе спокойно във владение на всички негови имущества, с изключение, разбира се, на по-рано споменатите хиляда лири.

Наследникът на цялото имущество от второто завещание се беше върнал — така поне уверяваше господин Хенри Хардинг, ищецът.

Но той не можеше да влезе спокойно във владение на това имущество, както се казваше в споменатото завещание.

Напротив, правата му щяха да минат през ситото на закона, щяха да бъдат оспорени с цялото упорство,